Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (3)

Пистолети или мекици?

И така в дупката имахме вече четиридесет и четири лева. Не бяха малко, но нали, според нашата сметка, ни трябваха поне петстотин и шестдесет лева. Ако всеки път ловяхме толкова риба колкото първия ден, щяхме бързо да съберем парите. Ала в следващите дни никак не ни вървеше. От сутрин до вечер висяхме с въдиците, но сякаш някой зъл магьосник беше изпъдил всичката риба от лагуната. Хващахме само по три-четири дребни попчета за смях на кокошките. Пък и капка дъжд не падаше. Заредиха се ясни и топли слънчеви дни, добри за къпане в морето, но не и за риболов. Почерняхме като негърчета — по цял ден се гмуркахме във водата, плувахме, но не ни беше много весело. Дните на лятната ваканция неусетно се изнизваха, а парите в дупката все си оставаха четиридесет и четири лева.

На четири морски мили от брега се намира малкият остров „Света Анастасия“. Оттук той изглежда като кораб на вечна котва. Старите рибари разказваха, че около него морето гъмжало от риба. За този остров разправяха най-тайнствени неща. В годината, когато съм се раждал, голяма група затворници избягала с лодки от острова. Говореха, че там и сега имало затворени комунисти. Отдавна мечтаехме да отидем на „Света Анастасия“ — хем ще наловим риба, хем ще видим със собствените си очи какво има там. Само че за да отидем, трябваше да намерим отнякъде лодка. На старото пристанище беше пълно с рибарски лодки. По цели седмици те се клатушкаха, завързани за кея — собствениците им не се и сещаха да ги потърсят.

Веднъж отидохме на пристанището да си изберем някоя здрава и хубава лодка. Дълго обикаляхме, докато съзряхме една много красива, боядисана в бяло, зелено и червено. Нещо загадъчно се криеше в името й — „Посейдон“. Другите имаха най-обикновени имена: „Чайка“, „Черноморец“, „Емона“, „Калиакра“. Може би тъкмо заради непознатото и тайнствено за нас име избрахме тази лодка. Много по-късно узнах, че Посейдон бил древногръцки бог на морето.

На другата сутрин станах още по тъмно, взех си въдиците и храна за цял ден и тихичко се измъкнах от къщи. Минчо ме чакаше пред пътната врата, нарамил торбичка с храна. И той беше бос като мене.

До пристанището тичахме. Искахме да се качим на лодката, преди да се е съмнало. На кея нямаше жива душа. Отсреща фарът просветваше в здрача. Нашият „Посейдон“ се полюшваше в края на кея, здраво вързан за парче релса, забита в каменистия бряг. Знаехме как се отвързват рибарски възли. Отпуснахме малко въжето, възелът се разхлаби и го издърпахме от релсата. Минчо пръв влезе в лодката, аз я бутнах и скочих вътре. Тя безшумно се плъзна по водата. Минчо взе веслата и като ги потапяше лекичко, започна да гребе. Взех едното весло и двамата мъжки загребахме към острова, който при първите лъчи на слънцето изглеждаше примамливо близък. Отдавна знаехме да гребем, вярно, на къси разстояния, а четири мили не е шега работа. Но каквито си бяхме силни и мускулести момчета, никак не се плашехме от големия път. Морето беше гладко като огледало. Приятно е да се пътува с лодка в такова море. Струваше ми се, че тя лети с бързината на торпедо право към острова. Чувствахме се отлично. Гребяхме и си пеехме.

Пирати безпощадни

сме в Черното море

и който ни нападне,

веднага ще умре.

 

Нас нищо не ни плаши

и с кораба летим,

на враговете наши

без жал ще отмъстим.

… и други такива песнички, които сами в момента си съчинявахме.

Така беше в началото. Но после… Лодката не летеше тъй бързо, както ни се струваше, островът ни заприлича на плуващ кораб, който бяга от нас. На дланите ни излязоха пришки, гребането вече не изглеждаше лека работа. Умълчахме се и все по-често поглеждахме набъбналите пришки. Още по-лошо стана, когато пришките започнаха да се пукат и ръцете ужасно ни заболяха. Но ние бяхме упорити момчета, гребяхме, без да обръщаме внимание на болките, и след три часа благополучно пристигнахме на острова.

Той е толкова малък, че за пет минути го разгледахме от край до край. Не срещнахме жива душа. В средата, на най-равното място, се издигаше дълга бяла постройка, отдавна изоставена от хората. Навярно там са живели ония смели затворници, които избягали преди години. Опитахме се да влезем вътре, но вратата беше здраво залостена. Нищо не ни струваше да изкъртим вратата, но да си призная, хвана ме страх. Ами ако вътре се покажеше скелетът на някой умрял човек! Знаехме, че фарът отдавна не свети, защото нощно време от брега не виждахме светлината му. Кулата на фара стърчеше на най-изпъкналото място на острова. Отворът, през който се влизаше във вътрешността на кулата, зееше тъмен и тайнствен като разбойническо скривалище. Храбро се заизкачвахме по тясната извита стълбичка, която ни отведе чак на върха. Оттук се виждаше цялото море — то блестеше под слънцето като сребърно. Отсреща къщите на нашия град изглеждаха мънички, подобни на кубчета за игра, а самото островче — на огромна шапка с боднато на върха й перо — кулата на фара. Всичко беше наше — на мене и на Минчо — островът, и фарът, и цялото море!

Но Минчо не мислеше същото. Той изведнъж се развика:

— Аз, Минчо Сотиров, обявявам целия остров за свое владение!

— Как така целия?

— Казах вече, „първа жичка за водичка“ — произнесе Минчо свещените, заклинателни слова.

Лятно време, когато се връщахме от народния плаж със засъхнали от жажда гърла, ние се боричкахме пред единствената улична чешма. Всеки искаше пръв да пие. Но който докажеше, че най-напред от всички е изрекъл свещените думи „първа (лъ) жичка за водичка“, пръв пиеше и никой не биваше да го докосва с пръст.

Сега ми идеше да се разплача, че не се сетих по-рано да извикам „първа жичка за водичка“. Ама пък и не беше честно, дето Минчо се обяви за владетел на целия остров. Нали двамата едновременно стъпихме на сушата! Казах на Минчо, че щом е така, да си бяга сам, аз не тръгвам с него. Като видя, че се разсърдих, Минчо се съгласи да разделим острова. „Да видиш, че съм ти искрен приятел“, рече той и сложи ръка на рамото ми. Слязохме от кулата да делим острова. Мерихме, струвахме, все не можехме да го разделим на две равни половини. Решихме да стане общо владение на двамата. После ни хрумна, че тук можем да си направим идеално скривалище. Като се върнем един ден с пълни торби жълтици и други богатства, да ги скрием на сигурно място. Избрахме много скришно място — до един голям камък. Можехме да изкопаем дълбока яма (да ни бъде готова за всеки случай) и отгоре да я замаскираме с клонки, пръст, трева. Жалко, че не носехме нито лопата, нито копач. Обещахме си, като дойдем следващия път, непременно да изкопаем скривалището.

Докато се въртяхме из островчето, времето много напредна, късно стана за риболов. Духаше вятър и гонеше тъмни облаци право към нас. Нищо добро не предвещаваха тези облаци, прилични на разярени черни биволи. Като опитни моряци, ние веднага разбрахме, че ни грози опасност. Скочихме в лодката и загребахме с всички сили. Връщането беше още по-трудно. Пришките на ръцете бързо се превърнаха в рани. Ала нямаше какво да правим — трябваше да гребем, защото облаците вече се събраха над главите ни и вълнението се засили. Тъкмо когато стигнахме средата — между островчето и брега — заваля. Не това ни плашеше, за първи път ли ни валеше дъжд! Вълнението се усилваше и още по-лошо — лодката започна да се пълни с вода. Тя натежа, гребането стана още по-трудно, а високите мътни вълни все по-често прехвърляха борда. Под кърмата плуваше празна консервена кутия — грабнах я и започнах да изчерпвам водата. След малко забелязах, че водата става все повече. Сякаш не изхвърлях, а наливах вода. Краката ми се подкосиха от страх — разбрах причината: лодката пропускаше! Всяка минута беше скъпоценна. Забравихме и умората, и разранените си длани. С отчаянието на корабокрушенци натискахме веслата и с ужас наблюдавахме как все повече и повече потъваме. Бурята вилнееше със страшна сила и докъдето погледът ни стигаше, не се виждаше никакъв плавателен съд. Нямаше кой да се притече на помощ. До брега оставаха може би два километра, когато лодката тъй натежа от водата, че всеки миг очаквахме да потънем.

Загиваме… Какво да правим? Плувахме добре, но в такова вълнение без спасителен пояс и най-добрият моряк трудно ще се добере до брега. Извиках:

— Помощ!… Помо-о-щ!

Но кой ще те чуе в тази буря! Вълните налитаха с рев, заглушаваха отчаяните ни викове. Бях слушал, че когато някой кораб се намира в смъртна опасност, моряците издигат на мачтата черно знаме. Щом забележат черното знаме, другите кораби веднага се притичват на помощ.

Минчо пъхна ръката си под кърмата и измъкна сив мокър парцал. Нищо друго нямаше. Парцалът не можеше да замени черното знаме. Стояхме безпомощни, гледахме как потъваме, а дори черно знаме нямахме.

„Майчице мила, повече няма да видиш твоето непослушно момче — шепнех през сълзи. — Колко съм те ядосвал, майчице, моля ти се, прости ми. Ах, ако остана жив, заклевам се, никога, никога не ще те ядосвам.“ На другия край, до колене във водата, Минчо също хълцаше и си говореше нещо. Погледите ни се срещнаха и на двамата ни стана срамно — разциврихме се като момичета, а уж се готвехме да ходим чак на Северния полюс. Трябваше ли да стоим със скръстени ръце, докато лодката отиде на дъното? Да се опитаме да стигнем брега с плуване! Колкото и безнадеждно да е това, пак е по-добре, отколкото нищо да не правим. Ще свалим панталоните и фланелките да не ни пречат и ще скочим в морето. Тъкмо изувах панталоните си и чух радостния вик на Минчо:

— Черно знаме! Черно знаме!

— Къде виждаш черно знаме? — Наоколо не се мяркаше ни лодка, ни параход.

— Намерих черно знаме.

— Къде е знамето бе, Минчо? — не разбрах аз.

— Гащетата ми, те са черни.

Гениално момче беше Минчо!

Веднага смъкна долните се гащи, извади канап от джоба на панталона си и ги завърза за лопатата. Гледах го и си мислех, че с такова момче не само на Северния полюс, ами накрай света бих отишъл. Като шляпах с боси крака във водата и внимавах да не ме катурне вълнението, минах от носа на кърмата. Хванах Минчо да не падне, а той вдигна веслото. Изправено нагоре, то приличаше на мачта: на върха, духано от силния вятър (дъждът беше престанал), се развяваше черното знаме, гащетата на Минчо. Единствената ни надежда!… За миг ниско към хоризонта проблесна слънцето. Сега биха могли да ни видят и от брега. Ще държим издигнатата лопата с черните гащета на върха, докато усетим под краката си, че лодката отива към дъното, и тогава ще се хвърлим в разярените вълни. И ще плуваме към брега — сега това наистина беше последната ни надежда.

По едно време ми се стори, че чувам шум от мотор. Тъкмо исках да питам Минчо, една огромна вълна блъсна лодката, наклони я и ние едва успяхме да пуснем лопатата и да скочим в морето. Докато се опомня, друга вълна ме завъртя и запрати надалеко. До мен плаваше нещо черно. Пипнах го предпазливо — черните гащета на Минчо. Огледах се, никъде не го виждах. Ами ако се е удавил!

— Минчо, къде си, Минчо? — изкрещях с разтреперан от ужас глас.

— Любо-о-о, тук съм! — чух през грохота на вълните.

Изчаках да се издигна нагоре: за миг се мярна лодката, обърната с дъното нагоре. Отново започнах да викам името му.

— Тук съм бе, Любо. Държа се за лодката.

Като плувах повече под вода, за да не ме блъскат вълните, успях да се добера до лодката. Хванах се, но вълните постоянно откъсваха ръцете ми. Изведнъж, този път ясно, чух шум от мотор. Една вълна ме сграбчи, запремята ме като кълбо. Опитах се да поема въздух, но глътнах вода, много вода, после друга вълна ме метна върху гребена си, издигна ме нагоре, много нависоко, чак до облаците… отворих очи и видях уплашеното лице на Минчо, бяло като обърната мидена черупка.

— Любо, жив ли си?

— Жив съм… Черните ти гащета потънаха в морето — изтърсих аз глупаво и се надигнах. Зави ми се свят и от устата ми потече морска вода. Като повърнах, ми олекна. Намирахме се на военен катер, който със страшна бързина пореше вълните. Черните гащета ни спасиха!

Брегът бе почернял от хора. Щом слязох, съгледах майка си. Тя се спусна разплакала, прегърна ме, милваше лицето ми и все ме гледаше, сякаш не вярваше, че съм аз. „Този път ще мине без бой“ — зарадвах се.

Два дни лежах вкъщи, защото ми беше лошо, но не чак толкова. Малко се преструвах на болен, за да отърва боя. На третия ден не ме сдържаше и излязох на улицата. Пред бакалницата на бай Христаки играеха много деца. Някои ядяха мекици — хубави, продълговати, горещи мекици. Докато съм лежал вкъщи, Яни гъркът открил фурната си. Той беше нов човек в нашата махала. Цяла година до бакалницата се строеше висока къща на три етажа, най-долният щеше да бъде фурна. Говореха, че по-рано Яни гъркът бил рибар, имал гемии, забогатял, продал гемиите и решил да стане фурнаджия. Големите хора казваха, че пак ще натрупа много пари, защото наблизо нямаше фурна и ние ходехме да купуваме хляб чак от долната махала.

Сега от тия мекици цялата поляна миришеше на много хубаво и мене страшно ми се прияде. В джоба си нямах пукнат лев. Отидох да погледам как се пържат мекиците. Върху примус беше сложен голям леген с олио. Яни и жена му, запретнали ръкави, вземаха от един куп по малко тесто, правеха го на топки, сплескваха ги, разтягаха и след това ги пускаха във врящото олио. Мекиците цвърчаха, плуваха като лодчици, но Яни сръчно ги управляваше с дълга вилица. Когато се зачервяваха, улавяше ги с железни щипци, издигаше ги във въздуха, тръскаше ги, за да се изцеди олиото, и ги слагаше в една плоска тава. Но там те не стояха дълго, защото мнозина купуваха топлите мекици, посипани с пудра захар, и си ги ядяха целите наведнъж. Устата ми се напълниха със слюнка и аз преглътнах — все едно че и аз ям мекици… Сѐ едно, ама не е сѐ едно! Така ми се прииска да си хапна, че чак стомахът ме заболя. Ужасно приятно миришеха тези мекици! Пак затършувах из джобовете си, макар, знаех си, че нищо няма в тях.

Някой ме бутна по рамото: Минчо. И той преглъщаше, вторачил очи в легена.

— Хайде — казах му — да играем на топчета. Какво висим тук, само се ядосваме.

Отидохме на поляната. Не ми се играеше. Всички деца с омазнени ръце и усти дъвчеха вкусните мекици. Стояхме с ръце в празните джобове и ги гледахме умърлушени. Ако ми кажеха шоколад ли искаш, или мекици, щях да извикам: „Само мекици!“. Ама никой нищо не ми казваше. Всеки ядеше и не се сещаше да ни даде поне да си куснем. И като напук отнякъде се домъкна Прою с цял куп мекици. Какъвто си беше лаком, на две хапки изяждаше по една. Щом забеляза, че го гледаме, нарочно заподскача, тупна се по корема с мазната си ръка и викна:

— М-м-м, че готина работа.

— Да го набием ли? — запитах Минчо.

Той тъжно махна с ръка: не му било сега до бой, мекици му се ядели. Ами на мене! Просто ми прилошаваше.

— Слушай, Любо — рече Минчо, — искаш ли да се пукнат от яд душманите?

— Искам я! Всички душмани да се пукнат.

— Айде тогава, тръгвай!

Знаех къде искаше да ме заведе. И аз си мислех същото, но не посмях да кажа пръв. Без повече приказки, изтичахме зад нашата къща, изровихме дупката, взехме всичките пари и се върнахме във фурната на Яни гърка. Закупихме цяла тава с мекици, отидохме на поляната и започнахме да лапаме. Другите бяха изяли мекиците си и сега ни заобиколиха с празни ръце. Заоблизваха се като котета на суджук. А ние нагъвахме и се правехме, че не ги забелязваме. Така ми се услаждаше, че, мислех си, и тия мекици — цял куп — няма да ни стигнат.

— Ей, кой може да изяде толкова много? — завистливо питаше Прою.

— Ние! Да се пукнат душманите!

Изядох пет-шест парчета и усетих, че повече не мога. Но от инат продължавах да дъвча. Ама вече не ми се ядеше. Минчо и той се насити — гледам, отхапва по-малко и все си пипа издутия корем.

— Няма да излапате всичките — викаха децата.

— Ще ги излапаме, да се пукат душманите — отвръщахме ние.

Едва изядох още една мекица, а на вестника останаха най-малко двайсет-трийсет. И слонове да бяхме, не можехме да ги изядем. Колкото да се преструвахме, децата разбраха, че се наситихме. Прою пръв се помоли:

— Дай ми една бе, Любо.

— Ще ти дам, ако донесеш стомна вода.

Прою не чакаше да му казвам втори път. Изтича до тях и донесе пълна стомна с прясна вода. Дадох му една мекица. И други поискаха да си вземат. Започнахме да продаваме мекиците. Цената бързо беше определена: мекица за пет топчета или две цветни моливчета, или десет празни кибритени кутийки, или пет от редките цигарени кутии; две мекици — за три въдички, три мекици — малка гумена топка или книжка с картинки. Децата се втурнаха презглава в къщите си да вземат разни предмети. Събрахме много ценни неща, а едно момче дори ни даде сламената си шапка само за две мекици. Бяхме страшно горди с търговията, която направихме — големи богатства натрупахме.

Ала като се срещнахме на другия ден, ни беше срам. Признахме си, че извършихме голяма глупост. Да изхарчим от лакомия за някакви мекици всичките си пари, които тъй грижливо пазехме! И за какво ни са разните моливчета и кибритени кутийки? Постъпихме като лекомислени момчета. Ако карахме така, никога нямаше да съберем пари за двата пищова и за куцото магаре, да видим далечни земи, Северния полюс, да бъдем герои, за които да говори целият град. Плачеше ни се от срам и мъка. А дните на лятната ваканция неусетно минаваха. Какво да правим? Минчо предложи да продаваме вестници или ножчета за бръснене. Не се съгласих. Миналото лято продавах и вестници, и ножчета — за два месеца едва събрах пари да си купя кожен колан. Риболовът също беше несигурно нещо: веднъж ще хванеш малко риба, три дни — нищичко. Съвсем отчаяна работа…