Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (2)

За риба

Хубаво юнско утро. На чистото синьо небе — нито едно облаче. Аз носех в торбичка хляб и сирене, Минчо — въдиците и консервена кутия с червеи — бяхме ги изровили вечерта от тяхната градина. Когато излязох от къщи, слънцето тъкмо изгряваше. До лагуната имаше най-малко три километра. Вървяхме с широки, бързи крачки като големите хора, а от време на време подтичвахме…

Скоро стигнахме големия мост в южния край на града, по който непрекъснато сновяха каруци, камиони, автомобили. Миналата година едно момче беше прегазено от камион. Оттогава идваше на училище с патерици. Всички наричаха моста — „Черният мост“.

След моста започваше прашен, непавиран път. Той минаваше през най-бедняшкия квартал на града — „Кюмюра“. Тук децата бяха облечени много бедно, дори най-малките ходеха само по ризки. По тесните и криви улички на „Кюмюра“ ставаха най-интересните игри на „стражари и апаши“. Ние, децата от другите махали, се плашехме от тези тайнствени и тъмни улички, дето нощем спяха просяците на града и се навъртаха много фантета. А освен това най-страшните и непобедими бяха бандите от този квартал. През деня не бе опасно и ние с Минчо гордо минахме през уличките, като си подсвирквахме предизвикателно с уста. Никой не се осмели да ни нападне.

Не след дълго стигнахме лагуната. За наш късмет — беше делничен ден — нямаше никого. Всичката риба, която гъмжеше в лагуната, чакаше нас! Веднага се заловихме за работа. Размотахме канапите, набучихме на кукичките червеи, пуснахме въдиците във водата, седнахме на влажния още пясък и зачакахме.

Който смята, че рибата се лепи за въдиците като пощенски марки за пликовете, не е никакъв рибар. Можеш да седиш цял ден, нищо да не хванеш и в последния момент, преди да си тръгнеш, да наловиш сто кила риба. Истинският рибар трябва да знае как да сложи червея на кукичката и най-важното — да има голямо търпение, защото, както казва Ставри гъркът, риболовът е божа̀ работа.

Слънцето грееше право в лицата ни и аз си помислих, че носът ми пак ще се обели. Всеки път, в началото на лятото, носът ми се обелваше и това беше най-големият ми срам: заприличваше на белен-недобелен картоф и момичетата ужасно ми се присмиваха. Най-много ме подиграваше Верчето, пък аз най-малко исках тя да ми се присмива. Верчето имаше сини очи и дълги руси плитки, които стигаха чак до кръста й. Щом започнеше да ми се присмива, аз я хващах за плитките, дърпах ги, но не силно, да не я боли. Тя пък нарочно пищеше високо да я чуе Пройчо, синът на кръчмаря — много лошо момче! Аз често се биех с него. Верчето никога не играеше с Пройчо, но когато я дърпах за плитките, тя крещеше, за да дойде и я отърве. Знаеше, че не обичам Пройчо и го викаше за защитник само да ме ядоса. Заклех се, че ако и този път Верчето започне да ми се подиграва, ще издърпам не на лъжа, а наистина дългите й плитки.

Докато мислех за тия неща, примирявайки се, че и това лято носът ми ще заприлича на недобелен картоф, Минчо извади от джоба си смачкана цигара и важно запуши. Уж не се интересуваше дали съм го забелязал, а гледаше изпод око към мене. Навярно бе взел скришом цигарата от баща си. Миналата есен ние с него за първи път пушихме „дървени“ цигари, които димяха досущ като истинските. Наесен, по гроздобер, в града идваха амуджите. Така наричахме едни едри, мустакати турци, които правеха ширата на лозарите. В нашия град много хора като Минчови и Колелето имаха малки лозя. Каруците на амуджите, запретнати с големи, силни биволи, бяха високи и здрави. Отзад на каруците имаше по един грамаден кош, изплетен от някакви сухи и жилави пръчки. В средата тези пръчки бяха кухи и като се запалеха, димяха много хубаво. Ние ги отчупвахме от кошовете и се събирахме на тайни места да пушим.

Но сега Минчо пушеше истинска цигара!

— Дай и на мене малко — замолих се аз. Не исках да остана по-назад от него.

— Кротко — рече Минчо, — почакай, накрая ще ти дам фаса. Най-напред погледай как пуша аз и се учи.

И за да ми покаже, той смукна дълбоко, но изведнъж така се закашля, че от очите му потекоха сълзи.

Аз се ухилих, а Минчо ядосан рече, че уж се е задавил от друго и пак смукна дълбоко. Тоя път за малко не се задуши, та стана нужда да го удрям по гърба, докато си поеме дъх. Нямаше как — Минчо си призна, че цигарите не са за нас, защото били вредни за здравето. Той хвърли цигарата във водата. Тя се завъртя като пумпал и бавно отплава.

Минаха цели три часа, без да уловим нито рибка. Много пъти променяхме местата си, но все нищо и нищо. Знаех, че главното в риболова е търпението, ама поне една рибка за късмет да бях хванал! Гледам Минчо, и той като мене се отчаял — мълчи.

И чак по пладне канапът на моята въдица се разклати. Аха, рибата започна да кълве! И хоп — налапа въдицата. Усетих как канапът се опъна. Веднага го издърпах: на една от въдичките блестеше мъничка сребърна рибка. Минчо дотича да види какво съм уловил и се развика:

— Лапина налапа млина!

Ух, наистина беше лапина: мъничка плоска риба, която никой не яде, защото е само кожа и кости. Много подла риба! Ама че лош късмет… Хвърлих лапината на пясъка, набучих друг червей на въдицата и пак я пуснах във водата.

— Хайде, почивка — извика Минчо. — Стомахът ми стърже от глад.

И аз бях здравата огладнял. Забихме две колчета в пясъка, завързахме за тях канапите и седнахме да обядваме.

Ходили ли сте за риба? Ако отидете за риба, непременно си вземете хляб и сирене. Много се услажда такова ядене, дори ако не хванеш нито една рибка. Набумкахме се като поповски прасета. Полегнахме на пясъка, сега сгорещен от слънцето, и заприказвахме за бягството: че бяхме твърдо решили да бягаме, нямаше спор, но още не знаехме за къде. Както всички други момчета от нашия град, и ние най-напред смятахме тайно да се качим на някой параход, преди да вдигне котва. Добре, ама после се отказахме, защото две момчета се промъкнаха в трюма на голям английски кораб и там ги откриха. Изключиха ги за една седмица и като се върнаха, станаха за смях на всички ученици. Голям срам е да те заловят! Значи си глупак. Щом ще бягаш, направи тъй, че и дяволът да не може те хвана. Като по-хитри момчета, ние решихме да тръгнем по суша — тава беше по-сигурно, защото никой нямаше да знае по кой път сме излезли от града. Отначало намислихме да отидем в Америка: но по суша с едно куцо магаре дотам нямаше как да се доберем. Бяха минали три месеца, откакто се заклехме и целунахме нашия кухненски нож, пък още спорехме за коя част на земното кълбо да заминем.

Всяко свястно момче в нашия град мечтаеше да пътешества из далечни земи. Кой не бе слушал от моряците чудните разкази за непознати места, където живеят интересни хора и могат да ти се случат най-невероятни приключения! Само който не се е родил и живял край море, той не е искал да види приказните страни. Единствени не мислеха за бягство мамините синчета, които имаха бели като мляко лица. Родителите им никога не ги пускаха сами на пристанището, затова нямаха приятели моряци и все се държаха за полите на майките си. Как тогава ще мечтаят да поскитат из широкия свят?

Сега, както си лежахме върху горещия пясък, изведнъж ми хрумна:

— Минчо, ще избягаме в Русия.

Вкъщи нашите често говореха за Русия. Знаех, че е най-голямата страна на света. На географската карта, закачена над печката в кухнята, тя беше боядисана в червено и заемаше три четвърти от Европа и половината от Азия. От Русия като нищо можехме да отидем на Северния полюс. Щяхме да оставим магарето по̀ на юг, на топло, и да продължим пътя си с шейна, теглена от северни елени. Когато играехме на държави, аз винаги бях Русия.

Играта беше такава:

Нареждахме се в кръг около една гумена топка. Всеки представляваше някоя държава: Франция, Англия, Германия. Едно от децата стоеше извън кръга и викаше:

— Да вземе топката, топката, топката…

Щом извикваше например Русия, аз грабвах топката и я запращах по някое от децата, които се разбягваха на всички страни. Ако кажеха друга държава, трябваше аз да бягам. Този, когото ударят с топката, излиза от играта. Излизаш от играта и ако не улучиш. Който останеше последен, беше победител. Знаех от баща си, че Русия е най-силната държава, затова внимавах да не се изложа. Разните там Германии, Италии, Швейцарии ги трошах като лешници. Само че понякога Минчо излизаше победител. Той винаги беше Франция.

— Защо пък в Русия — рече заядливо Минчо, — аз искам във Франция.

Обясних му защо е по-хубаво да заминем за Русия: баща ми има там приятел, който избяга от Софийския затвор и сега живее в Москва. Ще отидем при него. А най-важното е, че от Москва лесно ще се доберем до Северния полюс и всички вестници ще пишат за нас. Ще се върнем оттам като световни герои.

Като чу за Северния полюс и за „световни герои“, Минчо изведнъж се оживи.

— Съгласен — важно каза той. — Ще бягаме в Русия, ама после да не се откажеш от пътешествието до Северния полюс?

— Никога! Знаеш, че думата ми на две не става! — рекох с най-решителен тон.

— Как мислиш, колко ли километра има до Северния полюс? — запита Минчо.

— Най-малко сто хиляди — отвърнах уверено. — А може и да са двеста хиляди. Северният полюс е на края на земята.

— Ех, ама как ще се прочуем! — рече мечтателно Минчо.

— Ще носим едно българско знаме и ще го забием точно върху полюса.

— Не едно, а две знамена — каза Минчо.

— Защо две?

— Едното ще го забия аз, другото ти.

— Добре, нека бъдат две знамената.

Докато си говорехме така, небето неусетно се покри с гъсти черни облаци. Светкавица разряза черния похлупак и ни заслепи. Закапаха едри капки и само след миг рукна страхотен дъжд: превърнахме се в същински мокри кокошки. Наоколо нито къщи, нито дървета, под които да се подслоним. Но дори и не помислихме да се крием от дъжда. Всеки истински рибар знае, че когато вали, риба най-лесно се лови.

Изтичахме на брега, издърпахме въдиците и какво мислите? На всяка въдица висеше по едно едро попче. И се започна световно ловене на риба. Едва успявахме да хвърлим въдиците, и някое лакомо попче веднага налапваше емчето. Останахме три часа под проливния дъжд, дрехите ни бяха вир-вода, ама наловихме толкова риба, че като я завързахме на връзки, с мъка ги вдигнахме от земята. Ако не сте опитвали мариновани попчета, все едно че досега не сте яли риба. Страшно вкусно нещо.

Надвечер дъждът престана и ние тръгнахме към града. Още преди да стигнем центъра, продадохме всичката риба. (Е, то се знае, че оставихме малко и за нас.)

Спечелихме тридесет и шест лева. Никога не бях имал толкова пари наведнъж. Вече си представях как отиваме в магазина, избираме най-мощните пищови; купуваме от циганина куцото магаре и заминаваме. По пътя водим бой с банда разбойници, унищожаваме ги и продължаваме пътя си към Москва. Оставяме магарето в Москва, а ние тръгваме с шейна за Северния полюс. Точно върху полюса забиваме двете български знамена, после с ножчета издълбаваме върху скала имената си: Любомир Бинев и Минчо Сотиров, да останат там за вечни времена. Докато се занимаваме с тая работа, цяло стадо от разярени бели мечки се нахвърля върху ни. Започва страхотен бой: ние се скриваме зад скалата, стреляме с пищовите и убиваме десетина бели мечки. През това време идват ескимосите. Сприятеляваме се с тях, те ни помагат да одерем кожите на мечките. Ескимосите ни поканват да се стоплим в техните ледени колибки. Закусваме сурово еленово месо. От тази храна усещам как мускулите ми набъбват. Сега вече с голи ръце мога да надвия и най-свирепата мечка.

Преди да отпътуваме, разменяме подаръци с ескимосите: те ни дават живо тюленче, а ние — кожи от бели мечки.

Сбогуваме се за последен път с нашите мили приятели ескимосите и се качваме на шейната. Мъчно им е, че се разделят с нас. Всички плачат — от големия студ сълзите им веднага замръзват и падат на земята като малки ледени кристалчета. И на нас ни е мъчно, но трябва да тръгваме. Размахвам камшика от меча кожа над главите на елените, впрегнати в шейната, и политаме по гладкия като огледало сняг. По пътя ни застига невиждана буря, на педя от очите ни нищо не се вижда. Елените спират своя бяг. Покриваме ги с мечи кожи, за да не замръзнат, натрупваме и върху себе си кожи и чакаме да отмине бурята. Бурята вилнее цял ден и цяла нощ. Тъкмо утихва, близо до шейната се чува страхотен рев: две огромни бели мечки стръвници се готвят да връхлетят върху ни. Без да се маем, изваждаме пищовите си и стреляме. Мечките ръмжат сърдито, но ние надупчваме тлъстите им кореми като решето. Одираме и техните кожи и отново шейната полита със светкавична бързина.

В Москва ни чака нашето добро и вярно магаренце. Натоварваме мечите кожи на гърба му и се връщаме в България.

В нашия град ни посрещат начело с училищната музика. Ние сме облечени с кожите на убитите от нас бели мечки. Щом се появяваме, учениците викат „ура“ и ни обсипват с цветя. После ни вдигат на ръце и ни понасят из улиците на целия град, за да ни видят старците, пеленачетата и сакатите, които не могат да дойдат на площада пред училището. След обиколката из града отново ни връщат на площада и сам директорът произнася дълга реч.

Той държи в ръце черното си бомбе и казва развълнувано:

— Драги ученици, покрити със слава и цветя пред вас са гордостта на нашия град Любомир Бинев и Минчо Сотиров. Те извършиха нечувания за две деца подвиг: през ледове и снежни бури, сражавайки се с бандити и бели мечки, достигнаха Северния полюс и забиха там националния ни трицвет.

— Две знамена! — обажда се високо Минчо.

— Да, две знамена — тържествено повтаря думите му директорът — се веят на Северния полюс за слава и чест на нашия град и на цялото ни отечество. Благодарение на тия безстрашни момчета Северният полюс е вече владение на България. Ура, ученици!

Целият площад се тресе от могъщо „ура“. Дори кметът и градоначалникът, които стоят на първия ред, и те викат „ура“.

Виждам Таско и Колелето: усмихват се и ни махат с ръце. Колелето се хвали на висок глас, че ми е пръв приятел. Верчето изтичва, подава ми букет от рози и прошепва, че ще играе само с мен. Пройчо реве от яд и завист.

Майка ми, облечена в празничната синя рокля, бърше сълзите си. Баща ми в тъмен костюм и бяла риза с връзка — същите като на кмета — гледа гордо наоколо. Него веднага са го назначили чиновник в банката.

В средата на площада моето братче Петко важно седи върху гърба на вярното ни магаре. И братчето ми, и магарето носят на главите си венци. Никой друг не смее да се доближи до магарето, обявено за герой на града и свещено животно. Петко е в червена пелерина, каквато носи само градоначалникът.

След речта на директора всички се отправяме към военния клуб, където по случай пристигането ни е уредена вечеринка с томбола и смешки фокуси.

На другия ден в двора на училището — ново тържество: на мене и на Минчо лично директорът ни връчва свидетелства за завършено прогимназиално образование с пълно отличие. Така че занапред няма нужда да ходим на училище.

Месец по-късно, изпратени от целия град, се отправяме за Южния полюс. Свещеното магаре остава в града: то ще живее в отделна колиба, обкована със злато и сребро, построена специално за него. Този път потегляме на коне. Аз яздя върху белия кон на градоначалника, Минчо — на черната като гарга кобила на полковия командир. Въоръжени сме до зъби — ножове, ками, пушки, пистолети и саби.

Много деца тичат подире ни и молят да ги вземем, но ние нямаме право да рискуваме живота на другите. Затова махаме със сабите за последно сбогом и препускаме на юг, където ни чака още един безстрашен подвиг — завладяването на Южния полюс.