Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (15)

Съкровището

През целия път си блъсках главата как да изиграем Червения Джо. С Минчо свободно разговаряхме на български, защото англичанинът и дума не разбираше от нашия език. Отпърво помисли, че говорим на руски, и дълго се чуди, като му казахме, че приказваме на български. Не знаеше къде се намира България.

— Прост народ — каза Минчо. — Малко ли англичани съм виждал в нашия град — вървят из улиците и зяпат като паднали от небето.

После англичанинът млъкна и през целия ден не пророни нито дума. Пътят беше ужасно прашен, здравата се нагълтахме с прах. Цяла седмица усещах как хруска в устата ми, пък май че и досега е останало нещо от него. А да не говорим за горещината — щяхме да изпукаме. Съблякохме се голи до кръста, но и това не помогна. Червения Джо ме слиса: такъв висок и сух като върлина, облечен в черен костюм, а никак не се притесняваше от жегата. Ама сигурно и аз да знам, че нося в колата си златно съкровище, и мене няма да ме е еня за горещината.

Пътувахме цял ден, а едва изминахме половината път до Кайро. Останахме да преспим в някакво малко градче. Англичанинът отиде да спи в хотела. На нас заръча да останем в колата: ако забележим да се навъртат разни хора, да викаме с всичка сила, той щял да чуе, прозорецът на хотелската му стая се намирал точно над колата.

— Тук някои хора крадат коли, затова внимавайте — предупреди ни Червения Джо.

Той се прибра в хотела, ние почакахме около час и се измъкнахме от колата. Най-напред се помъчихме да повдигнем капака на багажника с ръце, но колкото и да напрягахме сили, той дори не скръцна. Сетих се, че прочутият разбойник Пандуди отварял всякакви ключалки само с една обикновена безопасна игла. Веднъж се спасил, като отключил с такава игла желязната врата на затвора. Секретната ключалка на багажника можеше да се отвори само ако пъхнем в тясното отвърстие нещо дълго и тънко. Да си призная, малко съм си дървен в ръцете, не ме бива за тия работи. Минчо по̀ му идва отръки. Неговите самолетчета от дърво и мечовете, които си дялкахме, бяха най-хубави, но никога не съм му го казвал, защото какъвто си е самохвалко, съвсем ще навири нос.

Минчо намери парче ръждив тел, сплеска го между два камъка и го пъхна в ключалката. Цял час, един след друг, напразно въртяхме тела нагоре, надолу и в кръг — нищо не стана. Отчаяхме се вече, когато „щрак“ — Минчо отключи багажника. Нетърпеливо вдигнахме капака — чувалът спокойно си лежеше вътре! Надхитрихме разбойника! Само че къде да скрием чувала? Ако можехме да се доберем до Кайро или Александрия, лесно щяхме да се оправим, но как да стигнем пеша, и то с чувала? Анис каза да спуснем капака на багажника, без да го заключваме и като пристигнем в Кайро, да го измъкнем от колата. Все пак трябва да си мамино момченце, за да измислиш такова нещо. Нали, като се събуди, първата работа на Червения Джо ще бъде да прегледа багажника и да се увери, че всичко е в ред. Пукната пара не струваше предложението на египтянчето. Нека Минчо да разправя, че англичанинът бил прост, аз пък съм сигурен, че бе хитър като невестулка. Минчо рече, че бил цар на отварянето на разни ключалки и можел да затвори багажника и нищо не му струва в Кайро отново да го отключи.

— Гарантираш ли, че ще го отвориш за една минута? — запитах го аз.

— Защо за една минута?

— Защото иначе ще изтървем съкровището като едно нищо. Да не си мислиш, че в Кайро Червения Джо ще ни остави сами в колата си цял час. Не е толкова глупав. Най-много да го залъжем за минута-две.

— Май че няма да мога за минута…

Не бях чувал досега Минчо да си признае нещо. Слиса ме.

Добре че пак аз се сетих какво да правим. Отдавна чувах пухтене на влакове — значи наблизо имаше гара.

— Слушай — рекох на Анис, — още колко пари имаш в джоба си?

— Три лири и двайсет пиастра.

Минчо остана при колата, ние с Анис тръгнахме да търсим гарата. Лесно я открихме. Дежурният чиновник, с червен фес на главата си, ни каза, че влакът за Кайро тръгвал след половин час. Купихме три билета — парите стигнаха и дори ни останаха няколко дребни монети. (Този път не биваше да пътуваме безплатно, защото ако случайно ни хванеха, щяха да вземат и чувала.)

Върнахме се и вдигнахме чувала. Беше страшно тежък, сякаш цялото богатство на света се намираше вътре. Едва го домъкнахме до гарата.

На перона се разхождаха трима-четирима души. Те ни поглеждаха любопитно, но ние се преструвахме на големи момчета, които си знаят работата. Чиновникът с червения фес дойде и запита нещо на арабски, като сочеше чувала. Изтръпнах. Ако Анис се обърка — загубени сме! Гледам, момчето започна да подсмърча и а-а-ъ, да заплаче. Чиновникът го изслуша натъжен, потупа го по рамото и се прибра в стаичката си.

Уж такова мамино момченце, пък хитро! Казал, че бил тук на гости у баба си заедно с големия си брат. Той щял да дойде след малко, а това в чувала било ориз и банани. Бабата ги изпращала подарък на майка му, защото вкъщи нямали нищо за ядене. Бива го Анис да съчинява истории. Като порасне, сигурно ще стане писател или, което е по-ценно — клоун в цирка.

Влакът пристигна, качихме се на задния вагон и влязохме в най-последното купе. Когато мина проверката на билетите и кондукторът си отиде, изпратихме Анис в коридора да ни предупреди, ако иде някой, а ние с Минчо отвързахме чувала. Ръцете ни трепереха от вълнение. Минчо нетърпеливо бръкна вътре и забравил къде се намира, закрещя:

— Злато на плочи, страшна работа!

И измъкна от чувала четвъртит плосък камък. Върху едната му страна бе изрисуван образ на човек в профил, каквито с хиляди видяхме във фараонските гробници. И аз бръкнах в торбата. Извадих шарена плоча с нарисувана на нея женска глава, нарисувана с най-прости бои. Разровихме чувала: нито жълтици, нито златни корони или други скъпоценности, само плочи с изрисувани върху тях хора, птици и животни, разни шарки и заврънкулки, две доста очукани статуйки, напукани чаши и вазички и все такива неща от най-прости камъни. Втрещихме се. За какво се трепахме толкова, разранихме коленете си, газехме до кръста в Нил? Заради някакви си камъни, олющени плочки и статуйки! Не, положително не ми вървеше, а уж съм голям късметлия. Някой беше кутсуз, ама кой? Минчо или Анис?

— Ах, да ми падне Червения Джо, ще му пукна главата с тия плочи! — закани се Минчо. — Защо е събирал тия камъни? Като ти казвах, че е прост, на̀, виж сега!

Той отвори прозореца на купето и вдигна един камък. Искаше да го хвърли.

— Хей, какво правиш? — извика Анис от коридора.

— Ела и ти да се порадваш! На̀, цял куп злато и скъпоценни камъни!

Анис влезе в купето и внимателно разгледа нещата, които бяхме извадили от чувала.

— Ама те наистина са ценни и струват колкото цяло съкровище.

Ние с Минчо опулихме очи. Какви ги разправя това египтянче! Какво ценно има в тия камъни? И аз, ако река, мога да издълбая върху камък разни фигури, ще ги боядисам с водни бои и даже по-хубави ще ги направя.

— Не вярвате ли? В книжката пише, че старите камъни и статуйки имат голяма стойност. Историческа стойност — точно тъй е написано в книжката.

— Дай ми я! — рече припряно Минчо, като че ли можеше да прочете написаното.

Но книжката я нямаше. Анис я забравил под онова хълмче, дето спахме, или паднала във водата.

— Не му вярвам! — рече ми Минчо. — Само ни залъгва.

Прибрахме камъните в чувала, ама и аз не смятах, че са ценни и имат някаква си историческа стойност. Като разбра, че не му вярваме, Анис започна да се кълне в аллаха, че така било написано в книжката, тюхкаше се, дето я загубил, но щели сме да видим, че говори истината. И учителят му по история Хасан Еди-кой си им казал, че всички камъни от гробниците на фараоните били много важни за музеите и не знам си още какво. Този Хасан Еди-кой си все много знае, мислех си аз, ама по-добре щеше да бъде вместо с камъни чувалът да е пълен с жълтици, пък нека музеите да пазят счупените вази и чаши. Ако Червения Джо е прост, както казва Минчо, може да е взел камъните само от глупост. Пък кой знае… Да има чак толкова глупави англичани, не ми се вярва…