Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (13)

В мъртвата долина на фараоните

След всичко, което се случи, не ми се щеше да търсим повече някакво си съкровище край пирамидите. Толкова много хора обикаляха всеки ден наоколо, че и да е имало скрити гърнета с жълтици, сигурно отдавна са били изровени. За нас оставаха само черепите на убитите войници. Тайно вече съжалявах, че не отидохме с френския моряк в консулството. По-скоро да се махнем от тази гореща страна, в която дори и през нощта (спяхме край пейките на Нил) не ставаше прохладно.

Скитахме из големия град с неговите бели джамии, безброй витрини и мостове, гледахме два интересни каубойски филма, но не ни беше весело. На втория ден надвечер влязохме в една книжарница — на витрината се виждаха кориците на пъстри книжки със смешни картинки. Продавачът не само че не ни изгони, но и позволи да разлистваме книжките. Тогава Анис попадна на много ценна книжка, в която се разказвало, че ако човек тръгне с кораб по реката и плава все на юг, ще се озове в Луксор и Карнак, дето се намират старите палати на фараоните, а недалеч от тях — гробниците, истински подземни дворци. Заедно с умрелия фараон са били заравяни и купища злато. И досега много гробници не били открити. Напразно и учени, и разбойници дирели тези подземни дворци, натъпкани със златни съкровища.

— Кой им е крив, като си нямат късмет — рече Минчо. — Най-важното е да имаш късмет, другото е проста работа.

Минчо взе думите от устата ми. Щом цели богатства си стоят заровени в пясъците край Луксор (това поне беше написано черно на бяло в книжката), трябваше само да отиде някой с моя късмет и веднага ще ги открие. Ще бъде срамота, помислих си, да не опитаме късмета си за последен път. Пък и нали ако след цял месец скитане из чужбина се върнех в България с празни ръце, всички щяха да ми се смеят и най-вече Прою — ще ни съсипе от подигравки! Рекох им да не се мотаем повече в този прашен и горещ град, ами веднага да тръгваме за долината на фараоните.

На другата сутрин вече пътувахме по Нил с едно бързо и много красиво туристическо корабче. И този път никак не бе трудно да се промъкнем без билети, защото прилично облечени — със здрави обувки, ризи и нови пуловери на ръце — лесно ни взеха за деца на някой от възрастните.

Няма да описвам подробно пътуването по Нил. Нищо интересно не се случи, дори нито едно приключение. От двете страни на реката се виждаха колиби, сиви от прах, покрити със суха тръстика. Понякога ми се струваше, че корабът се връща на север, покрай познати места — по целия бряг селата си приличаха, както си приличаха и палмовите дървета. Сутрин наблюдавахме как заровеното в пясъците на пустинята слънце се измъква мътночервено и сънливо и като издухва праха от себе си, заблестява подобно на златно кълбо. Когато пътуването ни омръзна до смърт, най-после една сутрин пристигнахме в Луксор.

Разходихме се из старите египетски дворци и храмове — празни, разрушени и отдавна ограбени, с много рисунки на хора и животни по стените и дебелите гранитни колони. Не ни се губеше времето из тия останки от богати някога палати, затова с група туристи се качихме на един сал, който ни отнесе на другия бряг на реката, дето се намират гробниците на фараоните.

В долината на мъртвите фараони — пустиня от пясък и голи, назъбени като крепости скали, без нито едно дръвче — беше страшно горещо. Досега само си мислех, че зная вече какво е африканска горещина. Тук човек можеше жив да се опече на слънцето. Земята пареше като нагорещена печка, сякаш под голата й твърда кора гореше силен огън. Чудех се как разни дебели туристи, по-стари от дядо ми, най-свободно си ходят в тая горещина, правят снимки и не падат от слънчев удар. Много ни мореше жажда и час по час тичахме в павилионите да разхлаждаме засъхналите си гърла с лимонади и разни сокове. Но монетите в джоба на Анис бързо се топяха, затова решихме още щом се мръкне и хората си отидат, да опитаме късмета си. През деня с туристическите групи разгледахме доста гробници. Най-интересно беше подземното жилище на някой си Сети Първи. Подземното жилище на този фараон като всеки истински дворец се състои от много зали и залички с най-различни цветни рисунки по стените, толкова ярки, сякаш правени не преди хиляди години, а тази сутрин. Минчо разсмя хората, като пипна с пръст да види остава ли следа от боята. Но екскурзоводът каза, че гробницата отдавна била ограбена от разбойниците и ние побързахме да излезем. Недалеч от входа съгледахме двама души да копаят край някакви отломки от древни колони. Видя ми се напълно безнадеждна, загубена тяхната работа. Наоколо обаче бяха безредно разхвърляни лопати и кирки и аз се сетих, че за довечера ще ни са нужни инструменти. Незабелязано отмъкнахме две лопати и ги притулихме в едни изпосталели, изгорели от слънцето храсти, отгоре натрупахме камъни.

Бе минало пладне, но слънцето продължаваше да сипе жар, като че ли още малко, и голата земя ще се разтопи, ще се превърне в гореща каша. Слънцето се инатеше, не искаше да си иде, докато не запали огромен пожар, който да превърне и хората, и павилионите за лимонада във въглени и пепел.

Седнахме да си отдъхнем и да дочакаме вечерта в бледата сянка на някаква могилка. За да мине по-лесно времето, Анис започна да ни обяснява какво пише в книжката за царските гробници. Старите египтяни били хитри хора. Те строели гробниците с много входове, но само единият от тях бил истински, само той водел направо в погребалната зала, при златния ковчег и скъпоценностите, другите входове били фалшиви. Фалшивите входове се правели да заблудят крадците, каквито винаги е имало на земята. Минчо рече наперено, че него никой не може да го излъже, веднага щял да познае кой е истинският вход. Не му отвърнах, но знаех си, че от трима ни само аз мога да свърша тая работа. После се изтегнахме на пясъка да подремнем, но уморени от скитането, неусетно сме заспали здравата.