Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (12)

Страната на чудесата

През деня пирамидите и Сфинксът не ми се струваха вече тъй загадъчни. Наистина каменният лъв е страхотно грамаден, но на светло видях, че въпреки счупения нос той се усмихва доста добродушно. Недалеч от Сфинкса забелязах някаква барачка. Отвътре на облаци излизаше пара. Нямаше нужда да гадая какво правят в барачката. Добре познавах миризмата на пържените мекици. Сребърните монети, които Анис бе взел от касичката си, издуваха джоба му. Той влезе в бараката и се върна с десетина горещи мекици. Излапахме ги мигновено.

— Все едно че си почесах зъба — рече Минчо. — Мога сам да изям още десетина. Това мекица ли е — две хапки и край! — Той жално погледна Анис и египтянчето отново се запъти към бараката.

— Лакома гарга! — ядосах се аз. — Заради тебе ще изхарчим парите на момчето. Какво ще правим тогава, ако не намерим веднага златното съкровище?

— Виж какво, казал съм ти да не викаш на прякор — заплашително отвърна Минчо. — Много за хитър се мислиш. Нали те видях, че от лакомия си изпари езика.

Анис донесе още цял куп мекици. Не беше време за обяснения — мекиците са хубави, докато се ядат топли.

Като се нахранихме, сетихме се за камилата. Затичахме се да я търсим около Сфинкса и Хеопсовата пирамида. Но как да познаем нашето добро и кротко животно, което цяла нощ ни топлеше? Навред бе пълно с камили, украсени с разноцветни мъниста и сребърни седла. На шиите им висяха гердани от мънички звънчета. При всяко поклащане на главите звънчетата пееха „дзън… дзън“. Аллах си бе взел обратно своя подарък… Наоколо пъплеха безброй туристи, някои от тях облечени много смешно: възрастни мъже с изпъкнали кореми, пък с къси панталони и по фланелки, жени с дълги панталони и каубойски шапки. Мнозина яздеха нагиздени камили, водени за сребърни юзди от араби с мургави лица. Това пъстро движение край древните египетски пирамиди ми напомни за чудните панаири, които стават в нашия град — най-интересното време на годината. Какво ли нямаше там! Люлки и стрелбища, цирка със знаменитите акробати и палячовци, фокусници, които изкарваха пламък от устата си, стената на смъртта, купища сладък памук, най-дебелата жена в света — Тересита. Но за мен и Минчо панаирите бяха свързани и с много огорчения. Така веднъж, след дълги колебания какво да правим с единствените си левчета, купихме билети и влязохме да видим най-дебелата жена в света. Тересита седеше на нисък широк стол и дъвчеше дъвка. Ужасно се ядосахме. Къде-къде по-дебела от Тересита беше леля Гина от нашата махала! И при това я виждахме всеки ден, без да ни струва нищо. Щом излязохме от палатката, веднага се върнахме в махалата, още веднъж да се уверим, че леля Гина е по-дебела от знаменитата Тересита. Леля Гина седеше пред пътната врата и ронеше царевица. Под издутата й престилка сякаш имаше най-малко десет футболни топки, събрани заедно. Застанахме пред нея да си я погледаме.

— Какво стърчите тук бе? Я си вървете по пътя! — отпъди ни леля Гина.

Ние не мръднахме.

— Лельо Гино, ако се показваш по панаирите, ще спечелиш бая пари. На̀, честен кръст — каза Минчо и се прекръсти.

— Вярно, лельо Гино, ти си по-дебела от знаменитата Тересита, пък само да я види човек, плаща левче — обадих се аз и пристъпих по-близо.

Ненадейно тя пъргаво скочи от пейката, сграбчи ме и започна да ме налага по главата с една необелена царевица. От главата ми шурна кръв. Тъкмо в този момент баща ми се прибираше вкъщи от работа. И той ми тегли един бой. Оттогава, като срещна дебел човек, даже не смея да се усмихна.

По каменната снага на голямата пирамида подобно на мравки пъплеха хора, устремени към върха.

— И аз ще се изкача чак до върха. Който го е страх, да си стои долу! — рече наперено Минчо.

— Не се сили толкова — рекох му — и аз идвам. Хващам се на бас, че от теб по-бързо ще се изкача.

Затичахме се към пирамидата, последвани от Анис. Още щом се изкачихме на първия блок (пирамидата е направена от големи каменни блокове, наредени един върху друг), разбрах, че трудно ще стигна върха, но за нищо на света не можех да се откажа. Минчо се катереше пред мен и се преструваше, че му е лесно. Пред нас пълзеше висок, червенокос човек, подкрепян от един арабин. Когато те спряха да си починат и червенокосият обърна лицето си към нас, видяхме, че това е Червения Джо, нашият стар познайник от френския кораб „Олимпия“. Допълзяхме и седнахме до тях на широкия равен камък. Англичанинът извади от джоба си носна кърпа и избърса потта от лицето си. Но, боже мой, колко червено бе лицето му! — като разрязана зряла диня. Той също ни позна и се усмихна. Заговори на френски, произнасяше думите бавно, разтегнато и със запъване, затуй дори и ние с Минчо го разбирахме добре.

— Не ви ли е страх да се изкачвате сами?

— Ние сме безстрашни! — отвърна гордо Минчо. — Най-безстрашните българи.

— О-о-о! — възкликна англичанинът, но явно че нищо не разбра от приказките на Минчо.

— Аз съм египтянин — обади се Анис.

— Той е наш приятел.

Англичанинът бръкна в джоба си и извади една красива зелена кутийка.

— Заповядайте — покани ни той, — американска дъвка.

Минчо взе кутийката и я отвори. Вътре имаше няколко бобови зърна. Той недоверчиво погледна червенокосия: не се ли подиграва? Анис посегна, взе си две зърна и ги лапна. Същото направих и аз. (Щеше ми се да взема три парчета, но англичанинът ме гледаше и аз се засрамих и пуснах едното зърно обратно в кутийката.) Останаха още четири бобчета. Минчо безсрамно ги налапа всичките и сложи празната кутийка в джоба си. За такава красива кутийка момчетата от махалата ще му дадат най-малко пет топчета. Бобовите зърна бяха сладки и се смучеха като бонбони. После сладината изчезна. Наистина беше дъвка, само че различна от тая, която продаваха в бакалницата на бай Христаки. Най-често аз дъвчех смола, защото се смяташе, че изчиства и избелва зъбите.

Продължихме да се катерим. Арабинът вървеше пред англичанина, изкачваше се на по-горния камък и подаваше ръка на Червения Джо, издърпваше го. Ние пък помагахме на малкия Анис, който трудно пълзеше нагоре. Дрехите ни станаха тебеширени от белия прах по камъните. Струваше ми се, че някой великан повдига със силната си ръка върха само за да ни отчае. Но упорито продължавахме да лазим. На места беше тъй стръмно, че едно малко подхлъзване и можех да полетя надолу като врабче, ударено с прашка. В подножието на пирамидата хората и камилите изглеждаха смешно малки — като дървени играчки. Зарекох се повече да не поглеждам надолу… Внезапно задуха силен вятър. Потните ни ризи се издуха като балони. Здраво се вкопчихме за камъните, защото вятърът много лесно можеше да ни отнесе. И Червения Джо едва не падна. Водачът му го хвана в момента, когато, загубил равновесие, той се опитваше да се задържи за камъка, на който бе стъпил. Лицето на англичанина, кървавочервено преди миг, от уплахата стана по-жълто от лимон. Май че не бе от много храбрите…

Не след дълго стъпихме на върха — площадка, голяма колкото обикновена стая. Проснахме се уморени на камъните и подложихме потните си лица на освежителния вятър. До мен тежко дишаше Червения Джо. Полежахме само две минути. Изгарях от нетърпение да видя как изглежда светът от такава голяма височина — сто и петдесет метра!

Зелената площ стигаше до краката на Сфинкса: после започваха жълтите пясъци на пустинята. На север хоризонтът се подпираше от някакъв гол хълм, в подножието му се белееше джамия с четири минарета. Река Нил се провираше като сиво-кафяв, безкрайно дълъг крокодил между многобройните железни мостове. Като ни омръзна да гледаме от високото, започнахме да разглеждаме камъните под нас, на площадката. Върху тях личаха разни надписи. По едно време Анис откри такъв надпис: „Ив Льосаж, сержант от армията на Наполеон Бонапарт — 1799 г.“.

Този Наполеонов войник се бе покатерил тук точно преди сто тридесет и осем години! Мъчно можех да си представя, че и тогава са живели хора, които също като мене са били на върха на Хеопсовата пирамида.

Арабинът се тупаше по гърдите и разпалено говореше нещо на Червения Джо. Англичанинът клатеше глава и се усмихваше недоверчиво. Арабинът го уверяваше, че може да слезе чак долу и да се изкачи обратно на върха само за осем минути. (Анис после ни обясни.)

— Не е възможно — казваше Червения Джо. — Обзалагам се на две лири, че е невъзможно. — Той извади две банкноти по една лира. Арабинът посегна да ги вземе, но англичанинът си дръпна ръката. — Не сега — рече той, — като слезеш и се изкачиш за осем минути, тогава ще ти ги дам.

Червения Джо погледна часовника си:

— Приготви се! Щом ти дам знак, тръгвай веднага.

Като разбрах от Анис за баса, много се учудих. Мислех си, че човек трябва да има крила, за да слезе и се изкачи за осем минути. Та ние навярно половин час най-малко се катерихме по гладките камъни! Искаше ми се на всяка цена арабинът да спечели баса и да вземе двете лири на англичанина.

— Едно, две, три — почни! — извика Червения Джо и арабинът полетя надолу.

Скачаше от блок на блок леко и гъвкаво като сърна. Вятърът издуваше връхната му дреха и отгоре изглеждаше, сякаш се спуска с парашут. Бе стигнал средата на пирамидата, когато изведнъж се затъркаля от камък на камък с разперени ръце. Отначало помислих: затичал се е по-бързо, затуй ми се струва, че се търкаля по камъните. Но в следващия миг изтръпнах от ужас: арабинът падаше и тялото му безпомощно подскачаше по острите ръбове на камъните. До мен, приведен напред, Червения Джо също гледаше надолу. В дясната си ръка стискаше банкнотите. После извади дебелия си кожен портфейл и напъха вътре банкнотите. Дори лицето му не трепна.

Побързахме да се махнем от този ужасен човек. В подножието на пирамидата се бяха струпали много хора. Нищо не можахме да видим, чухме само тъжни вайкания:

— Ай, ай, умря Камел, добрият човек…