Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (10)

Пътници без билети

И този път ни провървя — влакът за Кайро тръгваше след пет минути. Анис се запъти към гишето да купи три билета, но аз му рекох, че е глупаво да хвърляме парите на вятъра, ще ни са нужни за по-важни неща. Той беше изумен — как тъй ще пътуваме без билети? Минчо рече да остави тази работа на нас, защото поне сто пъти сме пътували гратис по влаковете. Каза го и дори не се изчерви. Щом излязохме на перона, слисах се: вагоните на влака бяха съвършено бели!

— Че какви искате да бъдат влаковете? — рече Анис. — Червени ли? Нали в цял свят са бели.

Ние се засмяхме. Това момче не бе пътувало като нас в чужди страни и не знаеше, че другите влакове са черни. Знаех, че белият цвят предпазва от горещите лъчи на слънцето, но не се сетих веднага. Исках да запитам Минчо сеща ли се защо вагоните са бели, ала влакът изсвири и ние се втурнахме към най-близкия вагон. Влязохме с Анис в едно празно купе, а Минчо остана да наблюдава кога ще се покаже кондукторът. Египтянчето все се озърташе тревожно и шепнеше:

— Как тъй без билети?

За да го разсея, започнах да си тананикам една песен от последния филм на Шърлей Темпъл и Мики Руни. Но той продължаваше да се ослушва неспокойно. Личеше си, че е богатско момче и ще му бъде трудно да се оправя в живота…

Изглежда вагоните на този дълъг влак бяха много леки, защото се клатушкаха като гемия. Идеална люлка за приспиване на бебета. Не зная предпазват ли белите влакове от слънцето, но в купето бе много горещо. Ризата ми се измокри от пот. Не бели, ами и червени да са влаковете, няма спасение от такава горещина. Разкопчах ризата си, облегнах се на меката пейка и тъкмо задрямах, Минчо влезе запъхтян в купето и ме събуди. Такъв си е той — винаги се появява, когато не трябва. Кондукторът бил вече в съседния вагон. Добре де, голяма работа, беше се задъхал за нищо. Изкомандвах на Анис да си мълчи и гледа какво правя аз. Щом кондукторът влезе в съседното купе, минахме на четири крака по тесния коридор и отидохме в другия вагон, дето проверката на билети бе свършила. Аз лазех напред — другите след мен. Бива ме за такива работи, голям дявол съм! Малко поизцапахме новите си дрехи, но аз и без това не обичам да се показвам пред хората като някое момче, току-що излязло от дрехарница. Такива чистички, изгладени, без нито едно петънце на ризата или панталоните у нас ходят само мамините детенца от богаташките квартали. Ако богатско момче попаднеше случайно в нашата махала, веднага го набиваха: изцапваха хубавите му дрехи, скъсваха копчетата на палтенцето му. Затова такива момчета се бояха да идват при нас и майките им ни наричаха уличници.

Май че вагонът, в който се промъкнахме сега, беше само за богати: пейките потъваха като пружинени легла. В купето бе прохладно. Погледнах през прозореца: небето — ясно и синьо, без нито едно облаче, слънцето все тъй си печеше. Чудна работа! Одеве едва дишахме от горещина и задуха, а тук — приятно и хладно като у нас пролетно време след обилен дъжд. Не виждах нито вентилатори, нито парчета лед под пейките. Откъде идеше тогава този хлад?

Загадката разкри Анис. Вагонът бил специален, с охладителна инсталация, която е невидима. Тази инсталация се командва от локомотива. Изтласквала горещия и вкарвала в купето изстуден въздух. Затуй билетите стрували два пъти по-скъпо. По-рано Анис пътувал с майка си до Кайро и тя му обяснила тия неща. Чувствахме се като царе — хем пътувахме безплатно, хем в специален вагон! Най-интересното беше, че с Анис — малко с думи, малко с ръце — се разбирахме добре. Уроците по френски на Дуду и Франсоа не останаха без полза. Пък и аз открай време съм известен със силната си памет…

Още от началото влакът пътуваше през пясъчна пустиня, дори не видях едно-единствено дръвче. Само пясък — ситен и бял като вар. Вече ми омръзна този еднообразен и скучен пейзаж, когато неочаквано влакът навлезе в зелена долина. В далечината се виждаше светлата лента на някаква река, оградена с високи и тънки палмови дървета.

— Нил — тържествено съобщи Анис.

Под слънцето реката приличаше на безкрайно дълга риба с блестящи люспи.

— Далече е, не се виждат крокодилите — рече Минчо.

Анис се засмя:

— В Нил няма крокодили.

— Как тъй няма!

— Нашият учител ни каза, че крокодили се срещали по̀ на юг, в Судан. У нас отдавна са изчезнали.

— Нямаме късмет — рече отчаяно Минчо.

— Щом намерим съкровището на фараона, ще си купим собствена гемия и ще тръгнем по Нил, докато достигнем мястото, където живеят тия животни — успокоих го аз.

— Вярно бе! — зарадва се Минчо. — И ще си ходим навсякъде. Ще плаваме по реки, морета и океани. Най-хубаво е да станем пирати и да плячкосваме корабите на богатите търговци.

— Като се върнем, ще раздадем цяла торба жълтици на бедните, с останалите пари ще купим остров „Света Анастасия“ и по цял ден ще си ловим риба. Славно ще бъде!

Влакът премина през дълъг железен мост. Надвесени над отворения прозорец, гледахме реката: мътна и кална. Не само че не се виждаха крокодили, ами и никаква друга риба. Това ли е прочутият Нил, за който пишеше в читанките ни!

Затова пък наоколо беше райска градина: палми издигаха стройните си стъбла към небето, като огънчета светеха между листата на ниски рошави дръвчета кръгли мандаринки, на гроздове висяха длъгнести банани, важно се разхождаха по мокрите поляни едри бели птици, прилични на щъркели, които Анис нарече ибиси. Около реката всичко беше свежо, зелено, пълно с вкусни плодове и невиждани птици.

После влакът отново навлезе сред пясъците на мъртвата пустиня и в далечината, на самия хоризонт, се очертаха силуетите на три пирамиди, наредени по големина.

— Първата е Хеопсовата пирамида, строена преди много векове — обясни Анис. — Учителят ни разказа, че сто хиляди мъже са я строили двайсет години.

Страшна работа! Даже отдалеч пирамидата напомняше голям каменен хълм. И като си мислех, че под някой камък на тази грамада лежеше и ни чакаше златното съкровище на фараона, не ме сдържаше. Щом влакът спря на Каирската гара, скочихме от вагона и тръгнахме към пирамидите. Беше невъобразима блъсканица от хора, облечени в нощници и с фесове на главите, трамваи, конски каруци, автомобили, червени автобуси и безброй велосипедисти. На всяка улица имаше джамии с тънки и високи минарета като подострени моливи. Слънцето клонеше на запад, но още пърлеше като с огън лицата ни. Ама кой обръща внимание на такива дреболии, искахме да се доберем до Хеопсовата пирамида, преди напълно да се е стъмнило. Вървяхме повече от час, а тя си стоеше все далеч от нас и все ни изглеждаше съвсем близо.

Небето запламтя, сякаш в пустинята избухна страшен пожар и неговите отблясъци обагриха града в червено. После червенината на запад избледня и в настъпилия здрач пирамидата, като че нарисувана върху някакво огромно бяло платно, изпъкна още по-ясно пред нас.