Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (9)

Африканският бряг

Не успяхме да се измъкнем незабелязано. Още щом корабът пусна котва, капитанът извика един моряк и му заповяда да ни заведе в българското консулство. Като излязохме от пристанището, главата ми се замая. Зданията ми се видяха тъй грамадни, че, струваше ми се, опираха облаците, а пък автомобилите — задръстили улиците, както конските каруци птичия пазар в петъчен ден. Страшен град. Сигурно в Александрия имаше един милион автомобили! По тротоарите се движеха високи хора с изпечени лица, облечени в дълги раса, само че не черни като на нашите попове, а бели. На един ъгъл морякът каза да го почакаме и влезе в едно кафене с големи стъкла. През витрината се виждаше цялото заведение. Морякът седна край тезгяха на високо столче без облегало. Човекът зад тезгяха му наля някаква жълта течност в тумбеста чаша. Морякът я изпи на един дъх и човекът постави отпреде му още една чаша с жълтото питие. Нашият придружител нямаше намерение да си тръгва скоро, затова ние отидохме пред съседната витрина, пълна с най-различни часовници: стенни, сребърни будилници, мънички със златни верижки и скъпоценни камъни, кръгли и продълговати. Всеки от тези скъпи часовници струва, мислех си, поне колкото десет куци магарета. По-нататък, в друг магазин, продаваха чудно хубави гумени лодки. Казахме си, щом намерим някое съкровище — непременно ще си купим такава лодка, ще обиколим Африка и през Индийския океан, Червено море, Суецкия канал, Дарданелите и Босфора ще се върнем в България. Минчо рече, че ще ни трябват два спасителни пояса и черно знаме, без такива неща никога вече не бива да тръгваме в открито море.

По цялата улица, изглежда главния булевард на града, бяха наредени витрина до витрина, зад които можеха да се видят безброй интересни работи. Мина доста време, докато се сетим да се върнем на ъгъла, където морякът ни каза да чакаме. Уж тръгнахме по обратния път, пък попаднахме на непозната улица: витрините не бяха същите и изведнъж хората с белите раса станаха повече. Във въздуха се носеше приятна миризма на скара и пържена риба. Още по-нататък улицата беше невероятно мръсна. В босите ни крака се увиваха мазни хартии и вестници, стъпвахме по цигарени кутии (тук никой не им обръщаше внимание), купчинки боклуци, образувани от дрипи, мандаринови и бананови кори, царевични кочани. Наредените по тротоарите сергии бяха отрупани с банани, лимони, портокали, фурми и разни други жълти, зелени и червени плодове. Продавачите крещяха с всичка сила, тупаха се по гърдите, хвалеха стоката си, като издаваха някакви гърлени звуци. Побързахме да се измъкнем от тази блъсканица и се озовахме на малък площад. Сред площада един необикновено мършав човек правеше фокуси. Нагълта цяла сабя до дръжката, после изпи шише с червена течност и след малко повърна синя вода. Не беше голямо чудо — и у нас по панаирите има такива фокусници. Пресякохме площадчето и разбрахме, че окончателно се загубихме. Ала никак не се разтревожихме. Сега вече бяхме свободни хора. Мечтата ни се сбъдна — очакваха ни един милион интересни приключения… Само че засега нито беше весело, нито интересно. Наближаваше обед, слънцето напече и ризите ни се измокриха от пот. Огладняхме, пък и гърлата ни засъхнаха от жажда. Ох, да имаше една лимонадка! Ама къде ти лимонада — и да имахме пари, нищо не можехме да купим. В тази страна левовете не вървяха. Монетите, които видяхме в чинийките на просяците (тук те се срещаха на всяка крачка), не бяха кръгли, ами назъбени като трион. При толкова просяци нямаше никаква надежда да намерим загубени монети по улиците. Вървяхме без посока из тоя горещ, непознат и прашен град, измъчвани от жажда, и се чудехме какво да правим. Можехме ли да мислим за приключения, когато дори нямахме вода за пиене? Ах, колко безгрижно си играехме всеки ден на полянката зад нашата къща! Ще умра в тази чужда страна и никой няма да знае, че съм загинал. И никой не ще пролее една-едничка сълза за мен. Само мама ще се поболее от скръб по безследно изчезналия син. Доплака ми се, но си мълчах.

Пред един магазин разтоварваха камион, пълен догоре с банани. На възрастните помагаха две-три дрипави деца. Без да питаме някого, ние също започнахме да носим едрите гроздове банани от камиона до магазина. Незабелязано обелих цял банан и го налапах наведнъж — едва не се задавих. Много сладък банан! Можех да изям пълен камион от тия вкусни плодове. Готов бях да се хвана на бас, ама не виждах с кого.

Разтоварихме камиона и продавачът вместо пари ни даде по три банана. Изядохме ги на бърза ръка. (Дадох на Минчо половин банан. Много учуден, отначало той не искаше да вземе, но като му казах каква е работата, излапа половинката, без да му мигне окото.) Повъртяхме се около магазина, но продавачът ни махна да си вървим. Все пак залъгахме глада си, развеселихме се.

Под едно дърво видяхме голямо пръстено гърне, пълно с вода. Хората гребяха с канче, пиеха, оставяха канчето и си тръгваха. Водата беше топла и блудкава, миришеше на блато. Но какво да правим? Жаден не се стои — пихме от гърнето.

Спуснахме се по тясна калдъръмена улица, която ни изведе на брега. Плажът бе почернял от хора.

— Сега е моментът — казах — да се окъпем в Средиземно море. Ще бъдем първите момчета от нашия град, плували в това море.

Съблякохме се направо на пясъка и се бухнахме в морето. Ала водата беше прекалено топла, като басейнчето на новата баня до моливната фабрика. Гмурнах се и веднага изскочих: сякаш някой бе излял йод в морето, очите ми щяха да изтекат от солта, ужасно щипеше. Как се къпят хората в такова солено море! Даже се чудя и рибите как изтрайват, не им ли се повреждат очите?

Иначе забелязах, че се плува по-лесно. Миналото лято с Минчо започнахме да учим кроул. Сега, като опитах, видя ми се, че отивам по-бързо. Какъвто съм си досетлив, веднага разбрах, че поради многото сол водата е гъста и затуй се плува по-леко. Тъкмо исках да запитам Минчо сеща ли се защо плуването в Средиземно море е много лесно, изведнъж страхотен вик разцепи въздуха:

— О-о-о! Ма-ма-а-а!

На десетина метра по-навътре едно момче се давеше. Заплувах натам със светкавичен кроул. И Минчо запляска след мен, въобразявайки си, че плува „идеален кроул“.

Хванах за едната ръка момчето, Минчо — за другата и го повдигнахме. То ококори черните си очи, като се опитваше да поеме въздух. Няколко души ни се притекоха на помощ, изнесохме момчета на брега, обърнахме го с краката нагоре и то повърна всичката вода, която бе нагълтало. Едва тогава дойде на себе си.

Дотича една жена и с писък се хвърли върху проснатото на пясъка момче.

— О, мон пти анфан (о, детенцето ми)…

„Детенцето“ (горе-долу на моя възраст) се надигна, уплашено изгледа струпаните хора, майка си и заплака с глас: чак сега съзна какво можеше да се случи с него. Като се увери, че синът й е жив и здрав, майката го пусна и прегърна Минчо. После прегърна и мен. Жената миришеше на много хубав одеколон. Заговори нещо на арабски, но видя, че не схващаме думица, и обърна на френски. Е, френски е друга работа, разбирам си го аз тоя език! Но майката говореше бързо, пък и ушите ми още бяха пълни с вода, та не всичко успях да доловя. Май че ни благодареше, дето спасихме момчето й. След малко пак заговори и по движението на ръцете й разбрах, че ни кани на обед у тях. И Минчо се ухили — схвана за какво става дума. Нали сега най-много се нуждаехме от един добър обед!

Когато момчето напълно се съвзе, влезе с майка си в кабината да се облекат. Без много да му мислим, ние нахлузихме панталоните си направо върху мокрите гащета и отидохме да ги чакаме на шосето. Те излязоха от кабината чистички, наконтени, сякаш щяха да ходят на гости у самия египетски крал. С босите си изподрани крака и отдавна вече нечисти ризи изглеждахме пред момчето като някакви уличници. Жената ни измери с поглед от чорлавите глави до босите ни крака, без да се усмихва, и май че съжали, дето ни покани. Хвана ме яд — какво ни оглежда така недоверчиво, не сме крадци я! По-добре да не ходим тогава у тях. Ама как да се откажем от яденето! Най-после жената отмести поглед и ни покани да тръгваме. Пресякохме шосето и спряхме пред син четвъртит автомобил. Майката и момчето се настаниха на предната седалка, ние седнахме отзад. За първи път се возех на автомобил и никога не бях виждал жена да кара кола. Преди пет години, на празника на детето, ме взеха за малко в един автомобил, но не го броя за возене. Излязох на разходка с чичо Мишо. Той рече, че на този ден всички деца можели да се возят безплатно колкото си искат. Чичо Мишо спря един олющен и разкривен от старост автомобил и ние влязохме вътре заедно с други деца. Нямаше място — бяхме десетина деца — и аз седнах върху коленете на чичо Мишо. Тъкмо колата тръгна, зави по някаква тясна уличка и се блъсна право в друг автомобил, също пълен с деца. Стъклата станаха на парчета, предницата се сплеска, заприлича на тъпата муцуна на булдог. Вдигна се голяма олелия. Цялото лице на детето, което седеше до шофьора, се наби със стъкълца — веднага го откараха в болница. Аз бях на задната седалка и нищо не ми стана.

Жената подкара колата по широката крайбрежна улица. От едната страна се издигаха високи сгради, всичките нови и бели, с големи балкони. Тази улица сякаш нямаше край. Тя следваше извивките на брега, виеше се като огромен, приказен змей, чиято опашка се влачи далеч зад хоризонта. От морето лъхаше миризма на водорасли и риба и на мене страшно ми се прияде рибена чорба, от оная, вкусната, дето я варят рибарите.

Колата спря пред една от белите къщи. Вратата ни отвори едър човек с чалма на главата си. Беше приятно да се стъпва по хладния мрамор на стълбището. Влязохме в малък асансьор, който светкавично се понесе нагоре. Погледнах се в огледалото на стената и ужасно се засрамих: отсреща се пулеше чорлаво момче с изпръхнало и побеляло от морската вода лице, скъсана яка, разгърдена риза. До чистичкото, пременено египтянче приличах на същинско гаменче.

Когато се озовахме в жилището на новия ни приятел Анис, не повярвах на очите си: жълтият полилей от пет лампи, прилични на лалета, които висяха от тавана, дебелият мек като кадифе килим в салона, по-голям от нашата класна стая, блестящото черно пиано, широките кресла и канапета, плюшените жълти завеси на прозорците — всичко ми напомни на дворцовата зала, каквато веднъж видях на кино.

Майката ни покани да седнем и изчезна някъде. И момчето излезе след нея. Започнахме да се друсаме върху мекото канапе, пружината ни изхвърляше нагоре, като че се бяхме превърнали в гумени човечета.

Анис се върна с огромна шарена кутия в ръце. Вътре имаше цяло влакче, досущ като истинско. Момчето сглоби железопътните линии, които се провираха през три тунелчета, закачи на локомотивчето пет вагончета и пусна влака. Влакчето свиреше, преди да се провре в тунелите, и летеше с голяма бързина. Минчо поиска да провери какво ще стане, ако спре влакчето, както си върви, и хвана тръбата на локомотива. Всичко се обърна с главата надолу. Тръбата остана в ръцете му. Викнах му, че е дръвник, истинска мечка, каквото пипне, все го разваля. Той ми рече, че ако кажа още една дума, ще ме перне по устата.

— Хайде, перни де! — озъбих се аз и скочих от канапето.

Не успях да му стоваря едно кроше, защото Анис застана между нас. Взе тръбата, пъхна я в локомотивчето, постави вагончетата на линията и влакчето отново зафуча с пълна пара. Напразно се ядосах.

Влезе майката и ни каза да си измием в банята ръцете, масата за обеда била наредена. В трапезарията около масата, голяма и кръгла, застлана с чиста бяла покривка, можеше да се наредят двадесетина души, но имаше само четири стола, за всекиго — чиния със златни шарки, сребърни лъжици, вилици и ножове. Скришом си погледнах ръцете и видях, че ноктите ми са черни, под тях сигурно имаше кал още от България. Одеве само си намокрихме ръцете, колкото да се каже, че сме ги мили. Пошепнах на Минчо, че е срамота да седнем с такива ръце на масата. Отидохме в банята и този път ги търкахме със сапун, докато цялата чернилка се махна.

Наобядвахме се царски. Отдавна не бях ял така. Но не мина без излагане. След супата (здравата си изпарих езика) слугинята — суха, висока негърка с халки на ушите — донесе на всекиго по едно печено пиле. Набучих го на вилицата с дясната ръка, а с лявата се опитах да отрежа парченце с ножа. Пилето изхвръкна от чинията и цопна в средата на масата. Минчо умря от смях. Седеше далеч от мене, иначе щях да го сритам под масата. После щеше да ми плати за глупавия си смях. От срам не смеех да вдигна глава. Слугинята веднага дотича и ми поднесе друга чиния с печено пиле. Взе онова от масата и обилно посипа с някакъв бял прах мазното петно върху покривката. Майката на Анис се направи, че нищо не е видяла. А Минчо продължаваше да се кикоти с пълна уста, просто не можеше да се спре, и аз си помислих, че голям смях ще падне, ако се задави. Сега вече не знаех как да го изям това пиле. Тогава видях как Анис хвана с две ръце пилето и го захапа. Бре, че тези чужденци ядели също като нас! Тъй и аз мога!

Като се нахранихме до насита — за десерт имаше шоколадов крем и мандарини — отидохме в стаята на Анис да ни покаже всичките си играчки. Най-интересен ми се видя един лъскав пистолет — барабанлия. Натиснеш спусъка, чува се страхотно пан-пан и от барабана, който се върти, излиза пламък. Чуден пистолет и все пак — играчка! Ние мечтаехме за истински пистолети с патрони или сачми. Не бяхме вече толкова малки, че да се задоволяваме само с лъжливи пищови.

Обяснихме на Анис — кое с ръце, кое с думи — какви сме и че смятаме да обиколим света и да отидем на лов за крокодили, лъвове и тигри. Но най-напред искаме да изровим някое скрито съкровище на знаменитите в миналото арабски разбойници, за да си купим гумена лодка, пищови, пушки и ножове. След това вече ще извършим големи подвизи и ще се прочуем по цялата земя.

Отначало Анис нищо не разбираше от приказките ни, но накрая, като схвана какво му говорим, очите му изведнъж светнаха.

— Вземете и мене — замоли се той. Знаел къде да търсим заровени съкровища: в Кайро край големите пирамиди на египетските царе — фараоните.

— Ще се качим на влака и след пет часа сме там — продължи да ни убеждава Анис. — Аз ще купя билети, защото…

Майка му отвори вратата, стори ми се, че беше изплашена от нещо, и извика сина си.

Чудех се какво да правим. Ако дойде с нас, майка му ще си помисли, че сме лоши момчета. Казах на Минчо защо не ми се иска да вземем Анис.

— Глупости! — разсърди се той. — Майката знае, че сме добри момчета, защото спасихме живота на сина й. Голям късмет е, че срещнахме египтянчето, защото то ще ни заведе при съкровищата на фараоните. Иначе сами в тази чужда страна мъчно ще се оправим. Когато Анис се завърне с пълна торба жълтици, ще видиш, че майка му пак ще ни прегръща от благодарност.

Минчо залепи ухото си на ключалката.

— Май че говорят нещо за нас…

Дръпнах го да не подслушва, защото съм чувал, че е неприлично. Той се ядоса.

— Хайде де, ти ще ме учиш кое е прилично и кое е неприлично. Яд те е, дето зная френски повече от теб, затуй приказваш така. Ти не едното, ами и двете си уши да залепиш, пак нищо няма да разбереш.

— Минчо Гаргата — царят на френския! — ухилих се аз. — „Бонжур! Мерси! Пардон!“

— И още един милион думи! — отвърна сериозно Минчо и аз се учудих, че този път той дори не се обиди.

Вярно, на кораба понаучихме френски, оправяхме се криво-ляво; особено разбирахме, когато ни говореха бавно и с жестове, но чак пък един милион думи!… Само Гаргата можеше да изрече такава лъжа. Както и да е… открай време си е такъв — обича да се хвали. Той обаче беше прав, че с Анис по-лесно ще се оправяме, защото и един милион френски думи нищо не значат в тази арабска страна.

Анис се върна и ни направи знак да мълчим. Ослушваше се неспокойно. След малко хлопна някаква врата и той ни пошепна, че трябва бързо да излизаме от къщи. Щом разбрала, че сме избягали чак от България, майка му тръгнала да съобщи на полицията.

— Идвам с вас! — рече решително Анис.

— Да… но майка ти…

Минчо ми смигна и аз замълчах.

— Майка ми ще се разсърди, но после ще ми прости. Ще й оставя бележка. — Анис се поколеба за миг. — Нали ще се върнем в края на лятото, за училище? Хайде, по-бързо!

Той отвори чекмеджето на малкото шкафче, което се намираше в стаята, и извади оттам желязна касичка, пълна с пари.

— Мои са — рече гордо Анис и измъкна от пазвата си мъничко сребърно ключе, завързано за шията му с тънък копринен конец. — Ще стигнат за билети до Кайро.

Анис беше смело момче (щом реши да избяга с нас), но все пак си оставаше мамино детенце. Да даваме пари за влак! Никога! Веднъж отидохме с Минчо до съседното градче и се върнахме същия ден, без това да ни струва пукната стотинка. Къде се е чуло и видяло такива хитри момчета като нас да харчат пари за влак!

В коридора имаше голям долап, пълен с обувки. Анис ни каза да си изберем по един чифт, защото в пустинята било пълно със змии, а вечер ставало студено, не бивало да ходим боси. Чудех се как едно момче може да разполага с толкова много обувки и всичките здрави, запазени. Докато си избирахме обувки, Анис седна да пише бележка на майка си. Тогава се сетих и ние да изпратим писма до нашите в България. Капитанът на „Олимпия“ бе съобщил за нас, но те сигурно се надяваха, че още с първия кораб ще бъдем върнати в България. За по-бързо написахме едно писмо от името на двама ни:

Мили родители,

Намираме се в Египет — страната на златните съкровища, крокодилите, слоновете, тигрите и лъвовете. Не се тревожете за нас. Живи и здрави сме. Скоро ще се върнем като световни, прославени пътешественици с кожи от диви зверове, които сами ще убием. Най-напред ще изровим от едно място златното съкровище на египетския цар. Анис знае къде е скрито, защото е египтянче и говори свободно арабски, френски и английски. Сега ще го научим да приказва и български. Днес ние спасихме живота му и обядвахме у тях. Ядохме пържени пилета и шоколадов крем. Той ни подари по един чифт нови обувки. Бащата на Анис е починал миналата година. Имат автомобил и майка му сама го кара. Чакайте ни през септември в България. Ще се върнем за училище, но догодина, отсега да си знаете, ще заминем за Северния полюс.

Много здраве на Петето, Червенко и на всички деца от махалата.

Любо и Минчо

Анис сложи писмото в плик, залепи му марка и написа на френски моя адрес в България. След това измъкна отнякъде две ризи и два пуловера и рече да ги облечем. Веднага хвърлихме скъсаните си ризи. Погледнах се в огледалото и не можах да се позная: приличах на богатско момче с тази бяла риза и червен пуловер като на учителя ни по гимнастика.

Най-после излязохме от къщата. Анис пусна писмото в пощенската кутия, закачена пред входа, и забързахме към гарата. После затичахме, смело пресичайки пред автомобили и автобуси. В издутия джоб на Анис подрънкваха най-малко хиляда монети. Щяха да ни стигнат за храна, докато намерим съкровището на фараона.