Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (8)

Африка! Африка!

Когато се сбих с Мишел, исках само да отмъстя за Минчо. Но неочаквано ние, двете българчета, станахме любимци на екипажа. Двама моряци ни донесоха шоколад с бадемови ядки. Много хубав шоколад. Франсоа обясняваше на другите, че победих, защото съм негов ученик по бокс. Негърчето Дуду беше много доволно, че съм натупал сина на капитана. За да покаже колко се радва, Дуду изигра някакъв негърски танц: подскачаше и се въртеше ту на единия, ту на другия си крак, пляскаше с ръце, подвикваше нещо неразбрано. Беше много смешен този танц и като го гледахме, ние легнахме на палубата от смях. Минчо хем се радваше, че съм победил Мишел, хем завиждаше малко, че изведнъж станах герой. То си беше и така, но да не рекат, че се надувам, мълчах си. Даже и Червения Джо с вечно строгото лице, като ме срещна, усмихна се и ми кимна с глава.

Следобед се качихме на капитанския мостик. По това време капитанът никога не идваше тук — почиваше си в каютата. Взирахме се в хоризонта с надежда да зърнем късче земя от африканския континент. Минчо, който винаги се хвалеше, че имал силни очи, се развика:

— Виждам земя на хоризонта!

Усъмних се, защото той обичаше да послъгва. Когато след малко стана ясно, че никаква земя не се вижда, Минчо взе да извърта:

— Сигурно съм сметнал гърба на някой голям кит за парче земя. Средиземно море е пълно с китове!

— Глупости! — рекох. — Китове се срещат само в полярните морета и Тихия океан.

Минчо започна да разправя, че в една книга пишело как понякога китовете на цели стада се промъквали в топлите морета, обръщали кораби и вършели още милион поразии, пък аз нищо не съм чувал за тия работи.

И той не си вярваше, но и на двамата до смърт ни беше омръзнало дългото пътуване и си говорехме така само по-лесно да мине времето.

Докато от нямане какво да правим водехме глупави препирни, чух стъпки зад нас. Обърнах се и видях Роза. Тя пъргаво и леко пристъпяше с белите си обущенца, сякаш играеше балет.

— Бонжур — поздрави Роза с чуруликащия си глас. Държеше големия черен бинокъл, с позлатени краища, с който брат й гледаше тази сутрин. — Вземи — протегна към мен двете си ръце момичето.

Взех бинокъла разтреперан. Никога не бях гледал с истински бинокъл. В махалата си правехме далекогледи и бинокли от картон колкото да лъжем малките деца.

— Дай на мене — рече нетърпеливо Минчо, — ти не знаеш!

— Махай се! — викнах му и вдигнах бинокъла пред очите си.

Но наистина нищо не виждах — само някакво жълто петно. Каква ли е това? — помислих си. — Може би пустинята Сахара в Африка? Свалих бинокъла: жълтото петно, което закриваше хоризонта, бе носът на Минчо. Пъхнал носа си пред самото ми лице.

— Гарга! — възмутих се аз. — Къде се буташ?

Той сви юмруци, но се засрами от Роза и се дръпна. Сега свободно мажех да гледам. Най-напред видях голям параход с английско знаме на мачтата. С просто око параходът изглеждаше мъничък като книжна лодчица. На палубата дори се забелязваха хората, големи колкото кибритени клечки. Какъв мощен бинокъл — капитански! Освен кораба нищо друго не се виждаше. Само вода, набраздена от малки вълни, чиито бели гребенчета приличаха на чайки, които си почиват върху морето с разперени крила.

— Не виждам африканския бряг — казах съкрушено.

Минчо издърпа бинокъла от ръцете ми.

— Ти не умееш! — рече той самоуверено.

Ядосах се и реших да му скроя номер. Той нагласи бинокъла на очите си и аз пъхнах показалеца си отпред. Минчо се развика:

— Виждам пясъчен бряг. Африка! Африка!

Седнах на палубата, Роза се досети за какво става дума и също започна да се смее.

Засрамен, Минчо свали бинокъла и докато аз се търкалях от смях на пода, той ме срита. Скочих и видях Мишел. Идеше към нас и се усмихваше най-смирено. Приятелски ми протегна ръка, после се ръкува и с Минчо. Тава беше знак на помирение. Отдъхнах си. Право да си кажа, никак не ми се щеше отново да се бия с такова силно момче. Пък и повече не исках да се карам с брата на Роза.

Навярно капитанът на кораба го бе накарал да се помири с нас, защото нали и той се ядоса от постъпката на сина си. Както и да е. Важното е, че такава гордо и надменно момче идеше сега при нас като равен. От по-рано съм забелязал, че понякога, щом надвиеш противника си, после ставате добри приятели.

Спомням си едно момче, на което викаха Гугуч, най-големия побойник в целия град. От него се бояха дори големите хора, защото Гугуча можеше всекиго да наръга с кама и окото му не мигаше. Гугуча или Гошо Хъшлака, както го наричаха възрастните, често идваше и в нашата махала. (Той скиташе из целия град и комай всеки ден бягаше от училище.) Разваляше ни игрите и само чакаше да се сбие с някого. Един следобед братчето ми Петко се заплел в краката му и Гугуча с всичка сила го ритнал. Петенцето паднало на тревата и заревало от болка. Тъкмо тогава аз излизах от къщи, блажено захапал филия хляб, обилно посипана с червен пипер и малко олио отгоре. Чувам, че Петенцето реве, та си къса гърлото. Полянката, дето обикновено надвечер се събирахме на игра, беше точно зад нашата къща. С два скока се озовах там. Петенцето лежеше на тревата, държеше се отзад и плачеше така жално, че чак хапката ми преседна.

— Бате — каза то, като хълцаше, — Гугуча ме литна, много боли, бате, много боли…

Гугуча стаеше сред поляната и дръзко гледаше наоколо си. Държеше голям камък в ръката си.

— Защо го ритна бе! Не те ли е срам, толкова малко дете…

— Да не се пречка пред краката ми! — извика той и вдигна ръката си.

Зад мен Петко продължаваше да хълца.

Причерня ми пред очите. Залепих филията върху лицето му и докато Гугуча, изпуснал камъка, се мъчеше да изчисти очите си от лютивия пипер, заудрях го с юмруци. Преди да се опомни, направих му марка, повалих го на земята и започнах безмилостно да го налагам. Грабнах камъка, който Гугуча изпусна, и ако не бе започнал да се моли, щях да му строша главата!

Оттогава с Гугуча станахме приятели. Той се пресели да играе в нашата махала и с идването му ние станахме най-силната команда. В боя с другите банди той се пердашеше като лъв. Само че му забранихме да се бие с ножове, ками и счупени ножици, защото това е нечестно.

И сега много се зарадвах, че се сдобрихме с Мишел. Той излезе сговорчиво момче. Цялата му важност се бе изпарила в един миг.

Гледахме поред с бинокъла и измислихме такава игра: кой ще преброи най-много хора на далечния английски кораб. Спечели Мишел, но по едно време Минчо пак се развика: „Виждам суша!“. Ала всички видяхме, че това, което той сметнал за суша, са останки от някакъв разбит кораб.

— Минчо — лъжливата Гарга! — започнах да го ядосвам аз.

Той ми удари една плесница, аз му отвърнах, но всичко беше на шега и до бой не се стигна.

Надвечер ни поканиха в каютата и ни почерпиха вкусни сухи сладки. Каквито си бяхме лакоми, ние с Минчо излапахме пълна фруктиера. Чак тогава се сетихме, че Мишел и Роза дори не се докоснаха до тях. Минчо ми рече да не ги жаля, защото той знаел, че шкафът бил догоре пълен със сладки и дори имало опасност да мухлясат. Нямаше нужда да ме успокоява, защото и аз си мислех същото. Жалко само за останалите в долапа сладки, които щяха да се развалят…

После играхме на домино и Минчо се опита да изменти, и тъкмо се готвех да му ударя една, забелязах, че и Мишел шмекерува. Нищо не казах, но започнах и аз да хитрувам. Победих всички и Роза рече, че в играта съм бил „фантастик“. Стана ми срамно, че спечелих с лъжа, и поисках да играем още веднъж. Този път всичко беше честно. Спечели Роза.

Беше ни хубаво с новите приятели, но скоро трябваше да се разделим с тях.

Най-после на другата сутрин стъпихме на африканския бряг.