Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (6)

Какво стана на другия ден

— Ей, ало!

Подскочих. Силна светлина заслепи очите ми. Едно момче, облечено в моряшка фланелка, ни заповядваше с ръка да излезем от лодката. Още сънени, без да съзнаваме къде точно се намираме, ние стъпихме с босите си крака на влажната от росата палуба. Непознатото момче погледна презрително прашните ни крака с белези от заздравели рани; после погледът му се плъзна нагоре по закърпените ни къси панталонки и ризите със скъсани копчета и накрая подигравателно огледа главите ни, обрасли с твърди като четина коси, кой знае откога неподстригвани. Самото то беше с дълги панталони, като у големите хора, пристегнати с лъскаво червено коланче и златна тока.

— Е! — разпери то ръце, с което навярно искаше да каже: „Ей, вие двамата дрипльовци, как сте попаднали на парахода!“. Новите му обувки лъщяха като лачени.

Мълчахме, захласнати в хубавите му дрехи. Момчето ни направи знак да го последваме и тръгна самоуверено напред, без да се обръща. Ужасно гордо момче!

Отнякъде наизскачаха моряци и закрещяха нещо на своя език. Един от тях се приближи и извика:

— Ало, Мишел — и още цял водопад френски думи. Другите се засмяха, а момчето Мишел само махна с ръка и продължи гордо да крачи. Ние вървяхме след него като арестанти. Хвана ме яд! Хайде де, какво си въобразява този Мишел! Но сега не ми беше до бой. Стомахът страшно ме болеше от глад.

Затуй послушно вървяхме след момчето, което стъпваше важно и наперено, сякаш беше капитанът на парахода. То ни поведе по тесни железни стълбички и влезе в една кабина, като остави вратата отворена. Дори не се обърна да види дали го следваме.

Като се подбутвахме един друг, плахо пристъпихме прага на каютата. Зад мъничко писалище седеше възрастен човек в капитански дрехи. Пишеше нещо в корабния дневник с една дълга златна писалка. Вдигна глава и ни изгледа със студен, пронизващ поглед от главата до босите ни нозе. Сигурно момчето бе негов син; много си приличаха. Разбрах защо то се държеше толкова надменно.

Мишел заговори на висок глас, поглеждайки ни с презрителна гримаса. По жестовете се досещах, че обяснява на баща си как ни открил в лодката и ни заповядал да тръгнем след него. Капитанът загрижено клатеше глава. После се обърна към сина си и изрече някакви думи.

— Йес, мон капитен! — извика момчето и излезе.

Капитанът нервно се заразхожда назад-напред в тясната дълга каюта и ни поглеждаше така, сякаш се готвеше да ни набие. Беше висок, едър човек, широкоплещест и сигурно мускулите на ръцете му бяха големи като футболни топки. Само да ме пипне и… По едно време той се спря пред нас и посочи с ръка устата си: питаше гладни ли сме?

— Гладни, много гладни! — изревахме ние в един глас.

Той кимна с глава в знак, че е разбрал. Тогава ненадейно, ни в клин, ни в ръкав, Минчо каза:

— Пардон! Мерси! Бонжур!

Капитанът вдигна учудено вежди, но изведнъж се засмя. Ние също се засмяхме и насърчен, Минчо Гаргата още веднъж повтори:

— Пардон! Мерси! Бонжур!

Внезапно лицето на капитана пак стана строго и той ядосано ни се закани с пръст.

Мишел отново се появи, придружен от един негър. Негърът, стройно момче с развити гърди и мускулести ръце, беше по гимнастическа фланелка, някога бяла на цвят, а сега сива, с мазни петна по нея, косата му — на ситни, еднакви къдри, сякаш току-що излизаше от фризьор. И той като нас нямаше обувки, а панталоните му бяха с кръпки на коленете.

Капитанът каза нещо и негърчето ни покани да тръгнем с него. Момчето се изкачи по стръмната желязна стълбичка пъргаво и ловко като котка. На палубата се спря да ни изчака. Ние се тътрехме с изплезени езици. Изтощени бяхме от глад. Негърът ни се усмихна приятелски и тръгна по-бавно.

Заведе ни в кухнята — тясна стаичка, наполовина заета от желязна печка. За първи път виждах такава голяма печка. Миришеше на пържен лук и прегоряло мляко. Страшно приятна миризма.

В единия ъгъл имаше малка дървена масичка. Момчето ни настани около масичката. Столчетата, на които седнахме, бяха без облегала и съвсем мънички, сякаш правени за джуджета. Негърчето сложи две чаени чаши, взе от печката една лъскава кана и сипа кафе. После вдигна от печката друга, още по-голяма кана, също никелирана, и допълни чашите с мляко. През живота си не бях пил мляко с кафе. Вкъщи рядко купуваха мляко, и то само заради мама, защото често я болеше стомахът. Аз знаех, че сутрин редовно пият мляко само богатите момчета, които живееха в центъра на града. Затова и лицата им са бели и розовички като на децата от новогодишните цветни картички.

Момчето извади от един долап голям кръгъл хляб, наряза го на дълги филии, сложи ги за малко върху горещата печка (кой не знае как сладко мирише препеченият хляб!) и след това ги намазва с дебел пласт масло. Нареди филиите в плоска порцеланова чиния и я постави на масата. Веднага грабнахме по една филия. Ах, колко вкусни са тия препечени филии, намазани с масло, което се разтапя върху нагорещения хляб!

Негърчето гледаше как нагъваме хляба и ни се усмихваше. В полумрака на кухнята зъбите му се белееха като морска пяна. Корабът леко се клатушкаше и ние се накланяхме ту на едната, ту на другата страна, но това не ни пречеше да си лапаме. Момчето заговори, правеше някакви движения с ръце, въртеше черните си очи, мъчеше се да ни каже нещо. Но кой ти разбира френски! После започна да се тупа по гърдите и викаше:

— Дуду! Дуду!

Аха, значи името му е Дуду.

— Аз — Любо — казах му с пълна уста, — този — Минчо.

— Браво! — плесна с ръце негърчето. — Моа Дуду, тоа Любо, люи Минчо.

— Разбра ли — рекох на Минчо, — моа е аз, тоа — ти, люи — той. Запомни добре.

— Няма какво да помня — рече наперено Гаргата. (Като утоли глада си, той пак си отвори човката.) — Аз си зная френски. — Той се обърна към Дуду и каза своите три знаменити думи:

— Пардон, мерси, бонжур!

Дуду се засмя, но не като капитана само с устни, а с цялото си лице: смееха се и очите му, и сбърченият нос, и брадичката му, която се тресеше, и ушите му, които мърдаха; смееше се със звънлив глас и от този смях ни стана весело, отпуснаха се сърцата ни, свити от преживяната тревожна вечер.

Смехът ни поутихна, когато видяхме да влиза възрастен, необикновено дебел негър, който изведнъж запълни цялата кухня. На главата си носеше бяла шапка, каквато имат всички готвачи на земята.

Като видя колко ни е весело, и готвачът започна да се смее. Изпъкналият му корем се разтресе и той го хвана с двете си ръце, сякаш се боеше да не падне.

— Мон папа — посочи го с пръст Дуду.

— Казва, че този черният му е баща — рече важно Гаргата.

Той наистина много взе да си въобразява! Баща му работеше с каруцата си на пристанището, понякога Минчо ходеше с него и се вреше при чуждестранните моряци. Заклех се в себе си да науча милион френски думи, защото току-виж, че Минчо се възгордее и се обяви за главатар. Пък в края на краищата колко ли думи знаеше.

Нахранихме се до насита (като изядохме филиите, бащата на Дуду ни напълни чаените чаши със сладко от смокини) и излязохме заедно с момчето на палубата. Времето беше ясно и тихо. Розовият залез над Карабаир, който предвещаваше буря, важеше само за Черно море. Параходът плаваше в открито море. Докъдето стигаше погледът — вода и само вода. Сърцето ми се изпълни с гордост. Бях станал истински пътешественик, световен! Не знаех още за къде пътуваме, но сега това нямаше значение. Нали сме далеч от брега и капитанът не може да ни върне!

Дуду се прибра в кухнята, а ние с Минчо отидохме на кърмата и се загледахме в широкия килватер, който корабът образуваше във водата. Сякаш някаква могъща и безкрайна река течеше сред морето и параходът плаваше точно по средата й. Лек ветрец докосваше лицата ни. Над главите ни с крясък прелитаха бели чайки. Беше толкова хубаво! И изведнъж някой извика зад нас:

— Ей!

Обърнахме се. Разкрачил нозе, както правят старите моряци, Мишел ни гледаше дръзко. Сега носеше къси кадифени панталонки и сандалети, обути на бос крак. Вместо моряшката риза беше само по гимнастическа фланелка, бяла и изгладена, сякаш току-що купена от дрехарницата.

Мишел пристъпи напред. Виждах, че нарочно стяга ръцете си, за да изпъкнат мускулите му. Не разбирах какво искаше от нас. Стоеше и се усмихваше предизвикателно. Неочаквано се спусна и хвана Минчо за носа. Наоколо избухна висок, неудържим смях. Френски моряци стояха на палубата до кърмата и се хилеха. Навярно Мишел им бе обещал да ги разсмее и сега, с ръце в джобовете на широките си панталони, те чакаха да видят какво ще стане по-нататък.

Минчо не беше от тия момчета, които ще се оставят да ги обиждат по тоя начин. Той блъсна французойчето и сви ръцете си в юмруци. Двама души се качиха на кърмата и започнаха да насърчават дръзкото момче:

— Алѐ, Мишел, бокс, бокс!

Внезапно той се хвърли, моят приятел не успя да отблъсне удара и юмрукът на Мишел се стовари върху лицето му. От носа на Минчо потече кръв. Преди да се опомни, Мишел го цапна втори път. Кръвта рукна още по-силно, ала Минчо не се уплаши. Размаха пестници и върна два добри удара. Французойчето умееше да се боксира. Не беше по-силен от Минчо, но знаеше бокс и успя да зашемети противника си. Хапех пръсти от яд и безсилие, че не мога да помогна на приятеля си. Щом двама се бият, не е прието трети да се меси — това е правилото в боя.

Но Мишел имаше поддръжката на моряците, затова се канех незабелязано да му подложа марка, когато някой извика тънко и пронизително:

— Мишел! Ньо фе па са!

Викаше едно момиче в розова рокличка… Толкова изящно и красиво, като че ли излязло от някоя вълшебна приказка.

— Мишел! — повтори момичето и тропна с крачето си, обуто в бяла обувчица, сякаш направена от захар.

— Роза! — отвърна сърдито той и я отпъди с ръка, но момичето тропна отново.

Ах, значи тази малка вълшебница се казваше Роза! Колко й подхождаше това име! Тя сви юмручето си и се закани на Мишел. Той неохотно слезе от кърмата. Малката Роза, хубава като цветната рисунка върху корицата на приказката за Снежанка и седемте джуджета, навярно му бе сестричка. Иначе как би си позволила да заповядва на такова гордо и самоуверено момче!

Роза извади чиста носна кърпичка и започна да изтрива кръвта от лицето на Минчо. После настигна брат си и двамата се спуснаха към капитанската каюта. Гледах след тях, докато русата дълга коса на момичето изчезна от стълбичката, която водеше към каютата.

Минчо заплака. Не от болка, от яд, че не бе успял да отвърне по-умело на своя неочакван нападател. В тази минута аз се заклех да отмъстя за Минчо. В едно бях убеден: французойчето не е по-силно от нас, но знае да се бие по-добре. Тренирало е бокс.