Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (5)

Човек падна във водата

След два дни отидохме на пристанището да питаме за някаква работа. Всички разправяха, че там плащали най-много. Даже казваха, че някои хамали печелели колкото чиновниците от банката.

Този ден в басейна на пристанището имаше много чужди кораби. Спряхме се да погледаме как товарят един черен френски кораб. (От малки познавахме знамената на чуждите държави.) Беше олющен старичък параход.

Хамалите вземаха чували с жито от склада, качваха се по една дъска на кораба и ги изсипваха в трюма. Навярно чувалите бяха много тежки, защото, като ги носеха на гърба си, хамалите се превиваха на две и краката им се подгъваха в коленете. Един от работниците, стар човек с мустаци, като вървеше по дъската, се олюля, загуби равновесие и неочаквано падна в морето заедно с чувала. На кея се вдигна голяма олелия. От кораба хвърлиха спасителен пояс във водата, но падналият човек не се показа на повърхността. Търсиха го цял час. По едно време спуснаха моряк с водолазен костюм. Всички се струпаха да гледат как водолазът потъва а морето, за да извади от дъното човека с чувала. Докато зяпах, склещен между хората, някой ме дръпна за ръкава на ризата. Обърнах се — Минчо хитро ми намигаше. Отидохме настрана, той направи тайнствена физиономия и ми прошепна:

— Сега е моментът да избягаме!

Огледах се и понеже открай време съм си досетлив, веднага разбрах каква е работата. Всички наблюдаваха водолаза, никой не обръщаше внимание на кораба и дори стражът, който пазеше, бе изчезнал. И на палубата не се мяркаха моряци. Мислехме да избягаме по суша, но сега, ако изпуснехме такъв удобен случай, щяхме да бъдем големи глупаци.

Най-спокойно се качихме по стълбичката на парахода — уж се разхождаме. Много опитни бяхме в такъв род приключения. Не за първи път се качвахме без разрешение в чужд кораб. От кърмата няколко моряка наблюдаваха водолаза.

Къде да се скрием? В склада с въглищата беше опасно. Там откриха двете момчета от нашето училище. Намерил ги огнярят. По онова време почти всички кораби се движеха с парни машини. Момчетата били цели омацани от въглищата, черни като негърчета. Като ги свалили на кея, голям смях паднал. Така че и дума не можеше да става за въглищния склад — ще ни хванат и после цялото училище ще ни се смее.

Нямаше време за губене: всеки миг можеха да ни спипат. Хрумна ми да се скрием в някоя от спасителните лодки. Знаех, че във всеки параход има най-малко две спасителни лодки, закрепени някъде до борда.

— Към лодките! — извиках на Минчо и превит на две, изтичах напред. Обърнах се и го видях да тича подире ми. Главатар бях станал аз и Минчо послушно изпълняваше моите заповеди.

Лесно намерихме спасителната лодка. Опряна на борда, тя беше покрита с тъмнозелено платнище, завързано с тънко въже. Издърпах го и повдигнах платнището.

— Бързо след мен! — изкомандвах на Минчо. Чух го да сумти зад гърба ми. Лесно се промъкнах през отвора. В лодката беше тъмно и миришеше на смола.

— Минчо, къде си?

— Не мога да вляза — отвърна той с пъшкане.

„Сега загазихме — помислих си. — Ако го зърнеха, край на всичко. Ще ни изгонят като мръсни котета и ще станем за смях на целия град.“

Не друго, ами носът му пречи, рекох си аз и му пошепнах:

— Опитай с рамото напред, ще вдигна още малко платнището.

Най-после, като охкаше и сумтеше, Минчо успя да се провре.

— Ударих си носа — простена той.

— Ш-ш-ш-т, говори тихо. — И си помислих: „Май този Минчов нос ще ни прави големи бели по време на пътешествието“.

Сега обаче не беше време за разговори и ние се притаихме, сгушени в лодката. Не след дълго се вдигна глъчка, чуха се викове:

— Ето го, ето! Водолазът го изважда!

Разбрахме, че най-после са намерили удавения работник и товаренето на кораба ще започне отново. И наистина скоро палубата се разтърси от тежките стъпки на хамалите.

Двама души, сигурно от екипажа на кораба, се спряха до лодката. После лодката лекичко се разклати — моряците се бяха подпрели на нея. Задържах дъха си. Ако ни открият, загубени сме. Те говореха нещо на своя език и високо се смееха. Изведнъж — кхи! — Гаргата кихна! Ах този Минчов нос! Издадохме се!

Моряците млъкнаха и като че ли се ослушваха. Ние, в дъното на лодката, примряхме от страх. След малко отново заприказваха на чуждия си език и се отдалечиха. Отдъхнахме си.

— Минчо — зашепнах, — настинал ли си?

— Хремав съм — отвърна гузно той, — ама нямам носна кърпа.

И аз нямах. В нашия квартал се смяташе за срамно да имаш в джоба си такова нещо. Само мамините синчета носеха кърпи.

Времето минаваше отегчително бавно, пък ни беше и страшно да мълчим в тъмното, затуй все си шепнехме каквото ни дойде наум.

Наближаваше обед — почувствах го по празния си стомах.

— Минчо, яде ли ти се?

— Ох, как съм гладен! — рече той. — Мога да изям пълна тенджера с боб.

Нямаше да се чудя, защото помня как веднъж излапа цял топъл хляб. Бай Христаки ни изпрати да вземем два хляба от голямата фурна на главната улица. Хлябовете, които купихме с парите на бакалина, бяха топли, белички, вкусни като симид, пареха ръцете ни и миришеха много хубаво. Гаргата не издържа и отчупи една коричка. Тогава и аз отчупих. „Гледай как правя, че да не се разбере“ — рече Минчо и отчупи още една коричка. И аз отчупих. После той, после пак аз… А хлябът беше толкова вкусен, че колкото ядеш, повече ти се услажда. Вървяхме бавно и си отчупвахме по малко. Докато се усетим, и двамата излапахме по половин хляб. „Е, сега вече е все едно“ — каза Минчо и храбро захапа хляба. Докато стигнем нашата улица, в ръката му остана само един комат. Вмъкнахме се незабелязано в бакалницата (през това време бай Христаки мереше халва), сложихме на тезгяха огризаните парчета и побягнахме. Бай Христаки се оплака на мама и аз ядох такъв пердах, че белият хляб ми излезе през носа.

— Минчо, помниш ли, когато изядохме хлябовете на бай Христаки?

— Ох, да има сега два такива хляба…

— Шш-т, говори тихо…

Наблизо пак се чуха разговори на френски. Напрягах слуха си да схвана какво говорят. От малки се въртяхме около чуждите параходи и знаехме по няколко английски и френски думи, но сега нищо не разбирах. Запитах шепнешком:

— Минчо, нали разбираш малко френски?

— Да… Зная „мерси“, „пардон“ и „бонжур“…

Ощипах се, защото ме напуши на смях. Дори братчето ми Петко, дето е на четири години, знае тези три думи.

Гласовете около лодката заглъхнаха и ние пак се разприказвахме.

— Щом параходът е френски — рече Минчо, — значи ще ни закара в Париж.

— Париж не е на море. Сигурно ще пусне котва в Марсилия.

Имах вкъщи географска карта на света и обичах да си я разглеждам. Знаех наизуст всички големи пристанищни градове на Средиземно море. Започнах тихичко да ги изброявам на Минчо. Така неусетно мина време и забравихме за глада. Не зная колко време беше минало, но изведнъж чухме стържене на верига. Вдигаха котвата! Заминаваме! В тъмното се прегърнахме с Минчо и се целунахме — нещо, което никога не бяхме правили по-рано.

Ала не тръгнахме веднага. Още дълго време се суетяха моряците на палубата, крещяха нещо (навярно команди на френски език) и когато корабът се отлепи от кея и потегли, слънцето вече залязваше. (Минчо погледна през дупката на платнището и каза, че над Карабаир облаците били розови. Това винаги предвещаваше буря.)

Напълно се стъмни, когато параходът излезе от басейна на пристанището. Около нас нямаше никой и ние провряхме глави навън. Отсреща светеха уличните лампи на града: от морето той изглеждаше необикновено голям и приказно красив. Гледахме го като нещо непознато и вече безкрайно далечно, сякаш не беше родният ни град със старите улици, по които толкова много сме скитали. Завинаги ли го напускахме? Никога ли не ще се върнем там? Сърцето ми се сви от мъка. Обзе ме и ужасен страх. Къде съм тръгнал? Какво ще стане с мен? Помислих си за мама, която сега е разтревожена и напразно ме търси навсякъде, какво ще прави самичко моето братче, малкото Петенце? Ах, наистина аз съм лошо и неблагодарно момче, както често ми казваше мама. Едва се сдържах да не се разплача на глас, срам ме беше от Минчо.

— Най̀ ми е мъчно за моето конче Червенко… — чух го да казва. Тихичко хълцаше.

— Всичко е свършено — отвърнах и избърсах с ръкава на ризата сълзите си.

Късно беше да съжаляваме. Не можехме да стигнем брега с плуване, а нощно време е страшно в морето. Пък дори и да стигнем брега, нали всички щяха да ни се смеят. Уплашили се! Не, връщане назад нямаше!

— Минчо, хайде да не плачем. — Опитах се да ободря и себе си, и моя приятел. — Отдавна искахме да отидем в далечни страни. Помисли си какви интересни неща ще видим. После, като разправяме на Колелето и Таско за приключенията ни, ще се пукнат от завист! А Прою направо ще умре!

— Не само те — изведнъж се оживи Минчо, — цялото училище ще ни завижда. Ще се върнем с пълна кола слонова кост и кожи на лъвове и леопарди. Защото ще ти кажа едно нещо: от Франция ще се качим на някой параход и ще заминем за Африка, дето е пълно със слонове, лъвове и крокодили.

— Е, вярно бе, непременно ще отидем в Африка — запалих се и аз от думите на Минчо. — Чувал съм, че там и децата ловели крокодили. Взимаш една пръчка, добре подострена от двата краища, влизаш в реката и чакаш да се покаже някой крокодил. Той приближава, отваря си устата, за да те глътне, но в това време ти храбро буташ клечката напряко в устата му. Крокодилът затваря челюсти да ти откъсне ръката, но се натъква на остриетата и колкото повече се мъчи да затвори уста, толкова повече те се забиват в месото му. Крокодилът реве от болка и остава с разчекната уста. Тогава връзваш за клечката един канап и си го подкарваш като агънце.

— Крокодилите реват ли? — запита Минчо.

Дали ревяха крокодилите? Не знаех какво да отговоря. Минчо настояваше:

— Кажи де, реват ли?

— Това не е важно — отвърнах ядосан.

— Много даже е важно — рече той с тържествуващ глас. — Ако реват, ще чуят и други крокодили и тогава… Кажи де, какво ще правим?

— Ще избягаме.

— Ами, страхопъзльо, ще бягаме. Предварително ще си подострим не една, а много клечки, разбра ли?

Минчо беше прав, но за да не си помисли, че той ще бъде главатарят в нашето пътешествие (уж като по-досетлив), веднага го запитах:

— Само клечки не стигат и друго е нужно.

— Какво друго?

— Хайде сети се де, нали много знаеш!

— Нищо друго не трябва! — отсече Минчо.

— Бре, не трябва! — този път аз тържествувах. — Ами как ще изтеглим на брега всичките крокодили? Само с един канап ли? Ще си вземем цяло кълбо канап от оня здравия, пресукания, та като набутаме клечки в устата на десетина крокодила, да ги завържем всичките и да си ги поведем след нас като стадо овчици. Разбра ли сега!

Нищо не измисли да ми каже. Ясно — главатарят си бях аз!

Палубата беше все тъй пуста. Навярно в момента моряците вечеряха, защото някъде тракаха ножове и вилици и до нас достигаше възбуждащият мирис на печено месо.

— Любо, крокодилите ядат ли се? — смая ме Минчо с въпроса си.

— Не зная… защо питаш?

— Така… Нали и те са риби. Като нищо мога да изхрускам цяло младо крокодилче, печено на скара!

По-рано не бях мислил за това, но в оная, първата вечер на кораба, когато, сгушени в лодката, умирахме от глад, и от печен слон не бих се отказал! Но щом веднъж се обявих за главатар, трябваше да вдъхвам смелост и на себе си, и на моя приятел. (От приключенските романи зная, че главатарите никога не се отчайват.) Затуй рекох:

— Само да изтърпим до сутринта! Утре ще бъдем далеч от брега и не могат ни върна. Ще ни нахранят до насита. А представи си, че ни вземат за помощници на готвача. Всеки ден ще ядем колкото си искаме.

Минчо мълчеше. Помислих, че е заспал, но по едно време го чух да драска с нокти по лодката. После замляска с уста.

— Какво ядеш, Минчо?

— Смола — отвърна той. — Откъртих я от лодката. На̀, вземи едно парче.

Как не се сетихме по-рано! Нали за да не пропускат вода, мажеха лодките със смола.

Зажвакахме смолата като дъвка и така цяла вечер залъгвахме глада си. В открито море параходът лекичко се поклащаше, сякаш лежах в огромна лодка. Унесох се…

Тъкмо заспивах, стресна ме тихо ръмжене. Някакъв звяр се бе промъкнал в лодката. Не е чудно в парахода да държаха лъвове или тигри и някой от тях да е избягал от клетката. Дръпнах се уплашен на другия край и се ослушах. Звярът не ме последва — продължаваше да си седи някъде в тъмното и да ръмжи тихичко. После изведнъж ръмженето престана и чух Минчо да казва насън: „Като нищо изяждам и две печени крокодилчета“. Размърда се, замляска с уста и притихна. Миг по-късно отново чух тихичкото сърдито ръмжене. Ух, какъв съм смешен! Ръмженето идваше от носа на Минчо. Той си хъркаше.