Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (4)

„Слепият просяк“

Една сутрин, докато се излягах върху миндера в кухнята, сетих се, че ще спечелим доста пари, ако направим представление. Ще играем някаква пиеска и всяко билетче — левче! Гениално, рекох си, и скочих на крака. Час по-скоро исках да споделя идеята си с Минчо. Грабнах от долапа комат хляб и излязох на улицата. Тъкмо щях да изсвиря сигнала, Минчо се показа на прозореца и сложи пръст на дългия си нос. Отидох на поляната да го почакам. След малко дотърча и той, като мене захапал комат.

— Баща ми ще пръска лозето със син камък. Искаше да ме вземе, ама аз офейках — каза, ухилен до уши.

Разказах на Минчо гениалната си идея. Той веднага я одобри, но рече, че непременно ще играе първата роля в пиесата. И аз си бях наумил същото.

— Ако не ми отстъпиш най-важната роля, не ме интересува никаква пиеса! — упорито настояваше Минчо.

— Добре — съгласих се накрая аз. Тайно се надявах обаче да намеря пиеса с две главни роли.

Обиколих книжарниците. Имаше хубави пиеси, но все с една главна роля. Не ми се щеше само Минчо да се прояви. В една забутана книжарница открих пожълтяла и оръфана книжка — едноактна пиеса със заглавие „Слепият просяк“. Не представляваше кой знае какво, но затова пък беше с две главни роли. Разказваше се за някакъв сляп просяк, който седи с чинийка в ръка пред една обущарница. През отворената врата трябва да се вижда какво става в обущарницата. Вътре работят майсторът и неговият чирак. Веднъж майсторът дава два лева на чирака си да ги пусне в чинийката на просяка. Но момчето, вместо да пусне парите, открадва монетите от чинийката на слепеца. Майсторът вижда всичко. Накарва го да се закълне, че повече никога няма да краде. Момчето се разплаква, разкайва се за лошата си постъпка и обещава да стане най-добрият приятел на бедните и нещастни хора. Изглеждаше ми, че ролите на майстора и чирака са еднакво важни. Затуй се спрях на тази пиеска. Минчо с удоволствие се съгласи да бъде майсторът, защото, според пиесата, трябваше да издърпа ушите на своя чирак, значи на мене. Като разпределихме главните роли, оставаше да намерим мястото за представлението. Нашите не се съгласиха да правим театър у дома. Салонът у Минчови беше дълъг, идеален за представление, но майка му каза да не се занимаваме с празни работи, а щом ни се върши нещо, да отидем и напръскаме лозето. В големия двор на Пройчови имаше доста свястна дъсчена барака, която ставаше за театрален салон. Не ми се щеше Прою да се забърка в представлението, защото като нищо можеше да ни отмъкне парите. Ала нямахме друг изход. Прою се съгласи да отстъпи бараката, ако и той играе в пиеската, а приходите делим на три. Какво да правим — и на това се съгласихме. Прою взе ролята на слепия просяк.

За половин ден научихме пиеската наизуст и направихме репетиция. Излезе много хубаво. На голям картон Прою, който го биваше да рисува, написа с червени букви заглавието на пиесата, нашите имена — изпълнители на главните роли, датата на представлението и цената на билетите. Афишът стана първо качество. Като го заковахме на тарабата пред Проюви, децата не само от нашата, ами и от съседните махали се изпотрепаха да го гледат. Желаещи да дойдат имаше много. Наредихме в бараката столове, пейки, гладки камъни за сядане; в средата на сцената сложихме масичка с обущарски чукове и ножове, кутийки с клечки, пирончета и кабари — всичко изглеждаше като истинско. Прою се облече в дрипи. Минчо препаса кожена престилка, каквито носят майсторите обущари, аз бях с истинските си дрехи, но разчорлих косата си. Успехът беше сигурен!

Само за един час продадохме местата. Не всички платиха с левчета, вместо пари някои предлагаха боички, моливчета, топчета за игра. Отначало не ги пускахме, но като влязоха децата, които имаха пари, пуснахме и тях. Събраха се двайсет и два лева и ценни предмети. Не беше лошо. При успех можехме да повторим представлението. Разбирах, че децата дойдоха главно от любопитство — как така аз и Минчо изведнъж сме станали артисти! Мислеха, че ще се посмеят, пък представлението не беше комедия, а трагедия.

Щом дръпнахме завесата, съшита от най-различни по цвят парцали, и се показахме на сцената, децата се захилиха, викаха ни по имена, искаха на всяка цена да ни разсмеят. Но ние бяхме страшно сериозни. Минчо чукаше една стара обувка, а пък аз, неговият чирак, му подавах клечки и пирончета. След малко се появи Прою със затворени очи и чинийка в ръка. Вътре се виждаха няколко дребни монети. Прою, както беше според пиесата, започна да проси с треперещ старчески глас:

— Подарете нещо на бедния слепец.

Някой извика:

— Вземи от кръчмата на баща си!

Всички се закикотиха. И мене ме напуши на смях, ама се сдържах. Когато смехът утихна, Прою повтори заучената реплика:

— Подарете на бедния слепец…

Този път Таско — познах го по гласа — се провикна:

— Бръкни в малкото си джобче и извади кинтите, дето ги открадна от чекмеджето на баща си.

Изведнъж Прою изпули очи и заплаши публиката с юмрук.

— Хее, уж е сляп, пък гледа! — каза едно момче и отново всички се закискаха.

Както и да е, постепенно децата се укротиха и настъпи тишина. Действието си продължаваше — аз подавах на майстора клечки и пирончета, Прою просеше с гъгнещ глас. По едно време Минчо се зазяпа в публиката и ме прасна с чука по палеца. Изревах от болка. А пък децата зареваха от смях. Ядосах се, убодох Минчо по крака и веднага станах да се разхождам, уж че така беше според пиесата. Виждах, че Минчо едва седи на стола, но публиката отново се умири и той не посмя да стане.

Настъпи най-важният момент: Минчо ми даде два лева да ги пусна в чинийката на просяка. Пройчо все си повтаряше с треперещ глас:

— Подарете, за бога, на бедния просяк.

Пристъпих крадешком, бръкнах в чинийката, уж да сложа парите, и обрах всичките монети. Минчо знаеше много добре ролята си и когато се върнах, ме запита:

— Пусна ли парите в чинийката?

— Да, майсторе, пуснах ги.

— Момче, опичай си акъла, кажи истината.

— Пуснах ги, майсторе…

— Лъжеш, нали те видях, като открадна парите от нещастния слепец!

Той пребърка джобовете ми и намери откраднатите монети.

— Какъв срам! — възмутено се провикна Минчо. — Да обереш един сляп просяк!

Мълчах, навел глава (така беше според пиесата).

— Ти си лошо момче! — продължи да ми се кара майсторът и ме хвана за ушите.

Трябваше лекичко да ми ги дръпне, но ядосан, дето го убодох, Минчо здраво сграбчи ушите ми и ги задърпа с всичка сила. Публиката се закикоти от удоволствие. Аз цапнах Минчо по лицето. Тогава той пусна ушите ми и също ме удари с юмрук. Започнахме да се бием, но отначало децата помислиха, че така е според пиесата и бяха възхитени от играта ни, викаха „браво“ и ръкопляскаха. Много им хареса, дето не се преструвахме, че се пердашим, както правят клоуните в цирка, а наистина си удряме юмруци и шамари. От носа ми потече кръв, хвърлих се върху Минчо и го повалих на земята. Някой ме срита отзад. Обърнах се: Прою използваше суматохата да си отмъсти, дето винаги съм го пердашил. Скочих върху му, защото и без това не исках да се бия с Минчо, а на Прою ме е било яд открай време. Сега вече всички разбраха, че боят няма нищо общо с пиесата. Започна обща патаклама, не се знаеше кой кого удря. Най-много си изпати Прою. Децата си искаха обратно парите — те бяха в джоба на Прою — но той не ги даваше и накрая се измъкна, избяга у тях и се заключи. Децата напираха да влязат, но майката на Прою ги разгони с точилката.

Така нещастно завърши нашето представление. Напълно се провалихме като артисти. От събраните пари нищо не разбрахме. Прою излъга, че баща му ги взел заради поразиите, които сме направили в бараката, щял да плати на дърводелец за поправка на счупените дъски. Дърводелец не беше извикан и парите отидоха в джоба на Прою. Боят обаче нямаше да му се размине. Обещахме си с Минчо някой ден да му теглим такъв бой, дето даже и насън не е виждал.