Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (17)

Завръщането

Нашите момчета се прославиха, и то без да ходят чак на Северния полюс или на лов за лъвове и тигри. Намериха съкровище, когато най-малко вярваха, и станаха прочути, когато най-малко очакваха. Ненапразно Любо и Минчо мислеха, че са родени с късмет. Египетските вестници поместиха портретите и на трите момчета. Дълго и нашироко бе описано бягството на двете българчета: как се скрили в спасителната лодка, където ги открил синът на капитана, и дори споменаваха за боя с Мишел (как Любо го свалил в нокаут); Анис разказа на кореспондентите как двамата му български приятели го спасиха от удавяне и всички други приключения, които им се случиха в Египет. Сега и да искаха, Любо и Минчо не можеха да продължат пътешествието си около света: бяха станали толкова известни, че нямаше къде да се укрият. А и трябваше да се връщат, защото наближаваше време за училище. Сбогуваха се с Анис, заклеха се да не го забравят никога и го поканиха следващото лято да им дойде на гости в България.

Обратният път премина много скучно. Те вече познаваха местата, покрай които плаваше корабът. Жадуваха час по-скоро да се завърнат в родината си. До сълзи им бе домъчняло за родния град. Сега той им се струваше най-хубавият на света. И всичко в него беше безкрайно скъпо и мило. Дори за училището се затъжиха: колко е весело сред другарчетата там! И за учителите си мислеха, че всъщност са добри и мили хора, които искат да ги научат на нещо, а не само да ги мъчат, както смятаха по-рано. А колко интересни неща щяха да разказват на децата! Хайде, параходче, плавай по-бързо, капитане, заповядай на огняря да хвърля повече въглища в пещта, заповядай пълен напред!

Една ранна утрин параходът влезе в пристанището на родния град. Гъста мъгла покриваше кея. Но момчетата знаеха, че родителите им, предизвестени за пристигането им, ги чакат до големия пристанищен склад. И не само родителите им, момчетата от махалата също са там и веднага ще видят новите им костюми, велосипедите, кожените куфари, натъпкани с подаръци. Директорът на музея богато ги бе възнаградил. Всички ще им се възхищават, а Прою направо ще се пукне от завист.

Щом параходът се долепи о кея и спуснаха стълбичката, те изтичаха нетърпеливо и скочиха на земята… Уви… никой не ги чакаше. Какво се бе случило? Нима телеграмата, която българският консул от Александрия изпрати до родителите на Любо, се бе загубила някъде? Момчетата отчаяно гледаха пустия кей. Цялата радост от пристигането им на родния бряг се изпари в един миг. Мярнаха се двама митничари, които дори не ги забелязаха.

Скоро момчетата разбраха защо не бяха дошли да ги посрещнат: очаквали кораба на другия ден. Сякаш капитанът чу мълчаливата им молба и параходът пристигна с цяло денонощие по-рано. Но странно, защо в делник хамбарите са затворени? Запитаха митническия чиновник.

— Обща стачка — отговори им той с две думи.

Стачка! Любо и Минчо знаеха какво означава това: хамали, каруцари, всички, които товареха и разтоварваха параходите, отказваха да работят, докато не им платят повече пари. Идваха на пристанището, но облечени в празнични дрехи, правеха събрание и слушаха ораторите. Бащите им неведнъж участваха в стачките и момчетата бяха ходили с тях на митингите. Понякога ставаше сбиване между стражарите и работниците. Полицаите се втурваха, яхнали коне, за да разгонят работниците. Но те не се плашеха от конете и палките, изкъртваха блокчетата от паважа, нареждаха ги на купчинки, лягаха зад тях и хвърляха камъни по стражарите. Ех, че славно беше! Водеха се страшни битки — не каквито момчетата си правеха, като се преструваха, че се бият, — а истински сражения: работниците поваляха стражарите от конете, удряха ги с юмруци, изтръгваха палките от ръцете им.

Любо и Минчо нарамиха куфарите си и като бутаха велосипедите си, излязоха от тъжното и пусто пристанище. Неусетно мъглата се разпръсна и слънцето се показа на небето. Милото българско слънчице! То само лекичко затопляше вратовете им, както милувката на нежната и топла майчина ръка. Не бе онова жестоко и безмилостно африканско слънце, което обгаряше кожите им, обели три пъти нещастния нос на Любо и десет пъти на ден ги караше да събличат мокрите си от пот ризи. Мило, българско слънчице, бонжур, добър ден, виж ни какви сме — черни като биволчета, със заякнали мускули, готови за нови приключения!

Нарочно тръгнаха по главната улица, та дано ги видят познати. Сякаш напук никого не срещнаха. Градът си беше същият: само листата на дърветата, тук-таме пожълтели, напомняха за идването на есента, за тетрадки и моливи, мастила и перодръжки, с една дума, за училище.

Излязоха от главния булевард и свиха по кривите улички, които водеха към махалата им. Неочаквано отнякъде изскочи Прою. Сепна се, като ги видя.

— Какво се звериш? — засмя се Любо.

— Ама… кога си дойдохте? Нали параходът щеше да пристигне утре.

— Заповядахме на капитана да кара по-бързо.

Пройчо се ухили с кривата си уста.

— Какво има в куфарите? Тези велосипеди ваши ли са?

— Натъпкани са с кожите на лъвовете, които с Любо убихме в Африка, а пък велосипедите ни са подарък от египетския цар!

— Ще ми дадеш ли да покарам малко?

— Не може. Ще ми го изцапаш с мръсните си гащи — рече Минчо.

— Ще ти дам, ако ми станеш оръженосец — подразни го и Любо.

— Какво?

— Оръженосец — повтори Любо. — Всеки голям ловец си наема слуга да му носи пушките и патроните, както едно време рицарите са имали слуги да им мъкнат копията и запасните шпаги.

— Потрябвал ми е твоят велосипед, комунист такъв! — извика Прою и отскочи, готов да хукне.

— Мръсно копеле! Само да ми паднеш, ще ти счупя зъбите! — отвърна му Любо.

Прою се отдръпна на тротоара.

— Ти се пази стражарите на тебе да не счупят зъбите, както на баща ти, дето го тикнаха в затвора.

Минчо остави куфара и велосипеда си и го подгони. Настигна го в края на уличката и го ритна отзад с всичка сила. Прою се просна на паважа и зарева.

— На̀, пада ти се!

Любо стоеше сред улицата пребледнял и разтреперан.

— Не се ядосвай — рече му Минчо, като се върна, — нали го знаеш какъв лъжец е.

Прою се изправи на крака и от края на уличката закрещя:

— Всички ще ви затворят в участъците! А пък твоя баща, Гарга, го уволниха от работа, на̀, пукайте се от яд!

Един човек мина покрай Прою и изтегли ушите му.

— Я си върви по пътя, малкият. Кой те научи да приказваш такива глупости?

Прою изчезна в другата улица и човекът запита:

— Момчета, кой е този?

— Прою, кръчмарско копеле.

Човекът се усмихна.

— Личи си — рече той. — Ами вие откъде се връщате такива наконтени?

— От световно пътешествие — каза гордо Минчо.

— Тъй ли, я гледай ти!

— Избягахме с един кораб в Египет.

— А, вие ли сте! Чувах за тази история.

— Ние сме много известни — похвали се Минчо, — египетските вестници писаха за нас.

Човекът се усмихна.

— Кой от вас е синът на Иван Бинев?

— Аз… — Любо пребледня още повече.

— Този… как му беше името, каза ли ти нещо?

— Излъга, че арестували баща му — отговори Минчо.

— За съжаление това е вярно, моето момче. Полицията арестува много хора. Не се тревожи, ще освободим баща ти, нали е наш общински съветник, избраник на народа. Утре следобед на площада пред кметството се свиква протестен митинг за освобождение на арестуваните. Хайде, смелост, моето момче!

Човекът весело им махна с ръка за довиждане. Момчетата мълчаливо продължиха пътя си. Така ли си представяха завръщането в родния град! Смятаха, че ще ги посрещнат като герои, с духовата музика на полка, а излезе съвсем друго. Знаеха добре какво значи, когато бащата е в затвора или изхвърлен от работа. Вкъщи оставаха без пари, трупаха се вересиите в тефтерите на фурнаджията и бакалина, и бакалинът надписваше сметките, както си иска. Ако майките им отвореха дума за това, бакалинът отказваше да им дава на вересия и искаше незабавно да си платят старите дългове. И майките не смееха да се обадят.

Никой не се мяркаше на тяхната улица. Но момчетата дори се зарадваха, че пристигането им в махалата мина незабелязано. Сега не им бе до посрещане, нито пък в момента имаха желание да разказват за пътешествието си. Преди да се разделят, Любо запита Минчо:

— Утре ще отидем ли и ние на събранието?

— Уха! И ще напълним джобовете си с камъни, ще си направим и нови прашки!

Любо отвори пътната врата и влезе в двора. Остави куфара и велосипеда и, разтреперан от вълнение, обгърна с поглед малката градинка с напъпилите вече хризантеми, изпъстрена с веселите сини, червени и виолетови фунийки на „грамофончетата“. Дворната чешма, както винаги, продължаваше да капе и да пълни кофата, поставена под нея. Наведе се и жадно пи направо от чешмата. Имаше ли нещо по-скъпо и мило от старата им бяла къщичка, от всичките тия познати до болка неща? В дворчето се бе научил да прави първите несигурни крачки, тук протекоха първите безгрижни детски игри. Тези малки спомени ли замъгляваха сега погледа? Защо внезапно очите му се напълниха със сълзи? Не, не би сменил бялата им къщичка за лъвовете на Африка, дори едно-единствено „грамофонче“, отгледано от грижливите ръце на майка му, не би дал за всичките там съкровища на фараоните. Завря нос в нежната фунийка на едно „грамофонче“ (нищо че не миришеше), после тръгна към задния двор да види узрели ли са едрите сини сливи, които наричаха бърдашки. С това дърво той много се гордееше. В целия квартал нямаше друго такова клонесто дърво, което да ражда големи синьо-виолетови сливи, по-едри от юмручето на братчето му Петко. И колко сладки са, когато узреят! Само че рядко някоя слива оставаше на дървото, докато напълно узрее. Любо и приятелите му ги излапваха още зелени. Веднъж хвана Прою, като се катереше на оградата да краде сливи. Смъкна му панталоните и го направи за смях на цялата махала. Щом се сети за него, Любо си рече, че днес или утре ще трябва да му тегли още един бой. Ще му даде да разбере веднъж завинаги!

Преди още да стигне под дървото, чу гласа на Петенцето:

— Бате Любо!

Вдигна глава: от дървото с широко отворени очички го гледаше братчето му.

— Я! — зарадва се Любо. — Ти сам ли се качи бе, Петенце?

— Сам! Аз поласнах — рече важно братчето му и се спусна долу. Скочи право в разтворените обятия на Любо.

— Ох, на батко момчето…

Любо го държеше в прегръдките си, без да иска, по бузите му течаха сълзи и той току повтаряше:

— Милото ми Петенце, колко е пораснало.

После го сложи на земята до себе си.

— Ама ти наистина си пораснал — възкликна той, искрено учуден — стигаш до гърдите ми!

Петето се повдигна на пръсти, за да изглежда по-голям.

— Бате, мама я няма — изведнъж се сети той, — отиде в участъка да занесе ядене на татко. Стлажалите дойдоха и го взеха. Много фантета! Да знаеш колко стлашно беше! Един стлажал дължеше два пищова, а пък длуг се качи на тавана. Тълсеха един човек. Лазеха и под миндела. И твоите тетладки изсипаха от чантата.

— Ти заплака ли? — попита го Любо със стиснати зъби.

— Не… малко… татенцето ми каза да не плача и аз не плачех вече. Ама как го ухапах!

— Ухапа ли! Кого?

— Стлажала бе. Той помъкна татко навън, пък аз като се хвъллих и хап! — по ръката. Виж колко са ми остли зъбите, като теслички. — И Петко отвори уста да си покаже зъбите.

— Браво, Петко, ти си цял герой! — засмя се Любо.

Петко изпъчи гърди, много горд от похвалите на батко си.

— Хайде, ела да видиш какво нося.

Разбира се, най-напред Петко се зарадва на велосипеда.

— Ей, че хубаво колело! За мене ли е, батко?

Баткото се поколеба за миг.

— Да… на тебе го нося… подарък. Но още си малък, ще го караш догодина.

— Не бе, бате, голям съм. — Той се качи на велосипеда, крачката му едва докосваха педалите.

— Какво ти казах аз, след година тъкмо ще ти е по мярка. Сега аз ще го карам, пък… — Петко се натъжи, готов да се разплаче, и Любо побърза да добави: — Колелото си е твое, никой няма да ти го пипа. Само аз ще го карам, а догодина дори няма и да го яздя. Бива ли така?

— Бива, батко, ама да ми го пазиш!

— На, заклевам се, ще ти го пазя.

— Бате, какво има в куфала?

— Да влезем вкъщи, ще видиш.

Вкъщи го лъхна познатият сладък мирис. Знаеше, че всяка къща си има свой мирис. В Минчови винаги миришеше на меродия, у Колелето — на ябълки, а най-хубав, най-свиден от всички къщи на света е мирисът, който се излъчва у тях, от стаите, от сандъците, от дрехите. Колко бе закопнял за родния дом! Ето я кухнята с дългото миндерче, на което спяха с Петенцето: той от единия край и братчето му от другия. Краката им се допираха и Петенцето го гъделичкаше с пръстчетата си по стъпалата…

Но Петко не го остави да се разнежва много, искаше да види какво носи батко му в куфара. Черните му очички светеха от нетърпение и любопитство.

Тъкмо търсеше в джобовете си ключето на куфара и вратата се хлопна. Влезе майка му. Тя се спря на прага, онемяла от изненада. Милата му майчица! Изглеждаше отслабнала, по разкошните й гъсти кестеняви коси сребрееха бели косми, каквито нямаше по-рано. Сърцето на момчето се сви от болка, сякаш някой го стисна с ръка. Не беше ли виновен той за белите кичури на майка си? Колко ли се е тревожила след неговото бягство… Много е виновно пред тебе, майчице, твоето лошо момче, прости му!

Хвърли се в прегръдките на майка си. Тя зарида с глас, измокри със сълзите си лицето му. Любо се мъчеше да не заплаче, защото нали сега, когато баща му го няма, той е мъжът в тази къща, а истинските мъже никога не плачат…

— Върна се, момчето ми, върна се… — шепнеше майката и го притискаше до себе си.

Топлата гальовна майчина прегръдка! Искаше му се отново да стане мъничък, да се гушне вечерта при майка си. Но момчето знаеше, че е пораснало, и трябва да се държи твърдо.

— Майко, аз съм добре, няма да те оставя сама, вече никога не ще бягам от къщи…

— Татко ти, моето момче…

— Зная, не плачи, ще го освободят. Другарите му утре се събират пред кметството. Ще видиш, ще пуснат татко. — Лекичко се освободи от прегръдките й. — Майко, нося пълен куфар с подаръци.

Майката го спря.

— Чакай да те погледна още веднъж. Колко си пораснал! И какъв хубав костюм! Мъжленцето на мама, почернял си от слънцето…

— Като челен алапин — извика Петко. Той бе седнал на миндера с ръчички върху куфара.

Стана им весело от думите на детето, засмяха се. Майката пусна Любо и изтри сълзите си. Най-после той отвори куфара. Какво ли нямаше в него! Обувки за Петко и камионче, което вървеше като истинско: навиеш моторчето и то започва да обикаля кухнята; плат за рокли на майката и за костюм на бащата, ризи и още едни обувки за Любо и чудни въдици за риба, и спасителен пояс, и лъскави топчета…

— Кой купи тия неща?

— Подариха ми ги, мамо.

Любо измъкна от дъното на куфара омачкан вестник.

— Ето, това съм аз на снимката.

— Ами длугото момче, кое е бе, батко?

— Египтянче, казва се Анис.

— Той алапин ли е?

— Батко ти после всичко ще ти разкаже, а сега сигурно е уморен и гладен. Ние те чакахме утре и майка още нищо не е приготвила. Ще ти опържа яйца, искаш ли?

— Не си прави този труд, ще хапна каквото се намери.

Като го чу как се изразява, майката се засмя и лицето и отново стана хубаво и младо, каквото си беше и по-рано.

А в същото време той си мислеше, че най-вкусното ядене на света са пържените яйца.

Майката запали примуса и опържи в тигана цели четири яйца! Любо лакомо се нахвърли да яде и още веднъж си каза, че никой в света не умее да приготвя такива вкусни пържени яйца на очи. Вдигна глава и срещна погледа на братчето си. Уж си играеше с камиончето, а очичките му — все в чинията. Стана му съвестно. Кога у тях са пържели четири яйца за един човек! Майката излезе от кухнята и Любо накара братчето си да изяде цяло яйце, и му направи знак с пръст да мълчи. Майката се върна и сложи на масата чиния с праскови. Тя забеляза жълтото около устата на Петко, но нищо не каза, само се извърна да не видят децата сълзите, които отново напълниха очите й.