Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (14)

По дирите на разбойниците

Събудихме се късно през нощта. Беше тихо и тъмно като в гробища. Страшно ми стана в тази безлунна нощ сред мъртвата долина на фараоните. Съществувало поверие (така пишеше в книжката), че нощем фараоните излизат от гробниците и бродят из долината. Слугинята на Анис разказвала, че понякога фараоните отвличали срещнатите хора във вечните си жилища, държали ги там, докато и те се превърнат в мумии. Скучно им било на фараоните да живеят сами в подземните дворци, та си търсели компания. Всички тия приказки са бабини деветини, ама пък и страшно беше нощем в това диво място, когато знаеш, че под тебе лежат мъртъвци.

— Хайде! — Минчо се изправи на крака. — Сега или никога!

Още сънени, взехме лопатите и тръгнахме по безлюдната долина. През деня избрахме мястото, където да търсим неоткрита гробница: около храма на страшната фараонка Хатшепсут, издълбан в подножието на стръмен скалист хълм. Изглеждаше ни, че там някъде непременно ще се натъкнем на някое фараонско подземно жилище, защото храмът на фараонката се намира на края на долината и по-нататък земята не бе разровена. Вървяхме бързо. Искахме да стигнем, преди да е превалила нощта. Не си говорехме, защото не бе чудно в мрака да се спотайваха и други хора, останали в долината да дирят съкровища.

Пред входа на храма, направен от три големи портала с многобройни колони, оставихме лопатите да не ни тежат и продължихме пътя си край каменния хълм. Очите ни свикнаха и тъмнината не ни се струваше вече тъй зловеща. Тук почвата бе камениста, по-леко се вървеше. Оглеждахме се внимателно с надежда да открием нещо, което да ни подскаже, че е вход на неизвестна още фараонска гробница. Вървяхме доста време, без да срещнем никого, когато изведнъж до ушите ми достигна тих човешки шепот. Спрях и направих знак на Минчо и Анис да се притиснат о скалата. Почакахме и отново, този път и тримата, ясно чухме човешки говор. Престраших се и надникнах иззад камъка: двама души идеха право насреща ми. Побягнахме назад и задъхани се спряхме до входа на храма. Навярно бяха разбойници. Какво да правим?

— Ще се скрием и ще ги проследим — храбро предложи Минчо.

— Те ще ни убият! — рече с разтреперан глас Анис.

Тогава аз се сетих, че ако се изкачим на скалата, на разбойниците и на ум няма да им дойде да погледнат нагоре, пък дори и да ни видят, ние се катерим по-бързо, никога не ще ни настигнат.

За нас наистина не бе трудно да се покатерим по скалата. Хълмът, целият назъбен, напомняше Белоградчишките скали, които всички познаваме от картинките в читанките. Скрихме се зад един висок камък, подобен на бойна кула. След малко разбойниците дойдоха точно под мястото, дето се бяхме спотаили. Не смеехме да мръднем. Единият от тях стовари на земята огромен чувал. Ясно чувах тежкото му дишане.

— Да побързаме — рече полугласно другият, — скоро ще се покаже луната.

— Да, сър, само да си почина за минутка — отвърна първият разбойник със задъхване.

Гласът на разбойника, който подканяше да бързат, ми се стори познат. Къде съм чувал този гъгнещ глас? Но вече не се решавах да погледна. Двамата бяха толкова близо под нас, че и най-малкият шум би ни издал. Почаках, докато си тръгнат, тогава се престраших и надникнах: единият, облечен в арабска връхна дреха, носеше товара на гърба си, другият, висок и тънък, непрекъснато въртеше глава, оглеждаше се.

— Познах го! — извика Минчо. В тишината гласът му прозвуча като грак на патица. Арабинът пусна чувала и приклекна, дългият също се понаведе, а ние веднага залепнахме зад скалата, изтръпнали от страх. Постояха минута-две и арабинът отново нарами чувала.

— Познах го! — повтори шепнешком Минчо. — Да пукна, ако дългият не е Червения Джо.

Ненапразно Минчо се хвалеше, че има силни очи. Дългият наистина беше англичанинът. И в кораба, и на пирамидата се правеше на много важен, а бил най-обикновен крадец. От такъв човек нямаше защо да се страхувам. Откакто заради него се претрепа бедният арабски гид Камел, ужасно го ненавиждах. Ако можехме сега да отмъстим за смъртта на нещастния човек! Смъкнахме се от скалата и тръгнахме по дирите на разбойника. Колко ли злато бе натъпкано в тежкия чувал, който арабинът едва мъкнеше на гърба си!

Запълзяхме по пясъка, за да не ни забележат. На двеста метра пред нас разбойниците крачеха без да се озъртат, по най-късия път за реката. От ожулените ми колене потече кръв, но кой ти обръща внимание на такава дреболия. Не ми се случваше за първи път. Но Анис се разплака и рече, че повече не може да се влачи по пясъка. Спряхме се и почакахме, докато Червения Джо и арабинът се отдалечат на такова разстояние, че да не ни забележат лесно, ако им хрумне да се обърнат, и тогава тръгнахме изправени. Още когато слизахме от скалата, зърнах зад реката месечината. Сега тя бе огряла долината и ние ясно видяхме как разбойниците се довлякоха до реката и влязоха в една лодка, навярно приготвена там от по-рано. Щом лодката стигна средата, ние изтичахме на брега и легнахме на пясъка. Лодката плаваше безшумно. Разбойниците слязоха на отсрещния бряг и тръгнаха по шосето. После изведнъж изчезнаха, сякаш се разтопиха в бледата светлина на лупата. Умрях си от мъка. Аз и Минчо можехме да преплуваме Нил, но какво щеше да прави Анис?

Повървяхме край реката и неочаквано (какво нещо е да имаш късмет!) се натъкнахме на една лодка, издърпана на брега. Бутнахме я във водата и скочихме вътре. И чак тогава разбрахме, че веслата са здраво завързани с желязна верига. Невъзможно бе да ги издърпаме. Водата бързо понесе лодката и я изтласка в талвега. Отсрещният бряг не бе далече, защото тук реката е два пъти по-тясна, отколкото в Кайро, но течението ни отнасяше все по-надолу, отдалечаваше ни от мястото, дето бе слязъл Червения Джо. Отчаяно загребахме с голи ръце. После се отказахме, защото едва не паднахме във водата. Най-сетне от само себе си лодката бе изтласкана към другия бряг и когато доближихме дотолкова, че водата ни стигаше до гърдите, хванахме Анис за ръцете, скочихме и прецапахме до сухото. Изкачихме стръмния бряг и се озовахме на шосето. Изухме пълните си с вода обувки, изцедихме панталоните и закрачихме боси. Повървяхме около километър по безлюдното шосе и стигнахме бялата сграда, която ни служеше за ориентиране. Тук наблизо изчезнаха Червения Джо и арабинът. Спуснахме се до реката и видяхме лодката — изтеглена на пясъка, но още цялата мокра от водата — с която разбойниците пренесоха откраднатото съкровище. Никой от нас не се съмняваше, че чувалът е натъпкан добре със златни предмети от някоя гробница. Разбрах защо лодката плаваше безшумно: разбойниците бяха омотали веслата с парцали.

— Вижте отпечатъци от босите крака на арабина! — извика Минчо. — Минчо, Орловото око — така ще ми викате вече!

Орловото око имаше право: пресни следи от боси крака водеха от реката към шосето. Скоро те ни отведоха до един черен грамаден автомобил, приличен на погребална катафалка. В колата нямаше никого, вратите и прозорците бяха плътно затворени. Опитах се да вдигна капака на багажника. Не помръдна.

— Хващам се на бас — казах на Минчо, — че чувалът е напъхан в багажника на колата. Зная какво да правим — оставаме тук до сутринта! Сигурен съм, че англичанинът ще се опита да избяга с колата си.

— Ако ще и накрай света да отиде, ще го последваме! — отвърна Минчо.

Запитах Анис може ли лесно да плаче.

— Да — рече той, — ако някой ме удари по главата.

— Всеки знае така. Важното е да заплачеш, без да те ударят.

— Защо? — учуди се Анис.

— Защото ако Червения Джо не иска да ни вземе в колата си, ти трябва да заплачеш много жално, толкова жално, че да се смили над теб. Не се ли качим в колата, всичко пропада!

Уговорихме се, че докато двама спят, единият от нас ще стои буден, за да не изпусне Червения Джо, ако случайно му хрумне да тръгне преди изгрев-слънце. Хвърлихме „ези-тура“. Този път не ми провървя: така ми се спеше, а на мен се падна да дежуря пръв. Двамата легнаха край шосето и веднага заспаха. В тихата нощ забръмча моторчето на Минчовия нос. Трябваше да обиколя двеста пъти колата и след това да събудя Минчо. Започнах да броя обиколките: една, две, три, четири, пет… скучно е, когато няма с кого да размениш две думи. Като направих сто обиколки, седнах на земята уж за малко и без да усетя, съм заспал… Стресна ме някакво глухо ръмжене. Отначало помислих, че Минчо продължава да си хърка, и се обърнах на другата страна. Но ръмженето се засили и аз скочих на крака. Не беше носът на Минчо — ръмжеше моторът на колата. Англичанинът се канеше да тръгва. Изтичах и чукнах на прозорчето. Червения Джо зина от учудване.

 

 

— Ей, малкият, какво има?

— Не ме ли познахте, сър.

Той отвори прозорчето и се вгледа внимателно.

— О, ес!

— Джа̀стан мо̀мент, сър — смело пуснах в ход познанията си по всички световни езици. Сега не бе време да говоря изискано.

Отидох при двамата, които продължаваха да спят като мъртви, и сритах Минчо:

— Ставай, ще изпуснем англичанина!

Неочаквано Минчо се изправи пъргаво и ми върна ритника.

— Едно на едно — рече той и дръпна Анис за ръката. — Хайде събуди се, Червения Джо заминава!

На изток небето светлееше. Съмваше се.

Още сънен, Анис се приближи до колата и направи такава отчаяна физиономия, че само човек със сърце от камък можеше да не се трогне. Но изглежда Червения Джо бе тъкмо от тия хора. Вярно, тръгвал за Кайро, но нямал обичай да вози в колата си чужди деца. Анис се разплака, каза, че ако не се върне, майка му ще умре от мъка.

— Баща ми умря миналата година, сър, майка ми е съвсем самичка. — Анис плачеше напълно искрено.

— Самичка ли, казваш? — изведнъж се заинтересува Червения Джо. — Съвсем самичка ли?

— Да, сър.

— Сядай тогава в колата, че нямам време за губене.

Той отвори задната врата и заедно с Анис, без да чакаме специална покана, вмъкнахме се и ние с Минчо.

— Хей, вие — извика англичанинът, — не съм казал, че ще взема и вас.

— Вземете ги, сър, много ви се моля. Ако не бяха те, и досега щях да си лежа на морското дъно.

— Как тъй на морското дъно!

— Веднъж, като се къпех, глътнах вода и започнах да се давя. Тия момчета ме спасиха.

— Я ми кажи къде живееш? В Кайро или в Александрия?

— В Кайро, сър, в Александрия имаме вила — изрече Анис тъй естествено, че англичанинът напълно му повярва.

Той се поколеба още малко, погледна слънцето, което току-що изгряваше, после — часовника си и каза великодушно:

— Ще си имам неприятности с вас, но хайде, какво да правя, като ми е добро сърцето.

Голяма дума каза — разбойник и добро сърце!

Червения Джо натисна педала, колата изрева и се понесе по шосето, на север, към столицата на Египет.