Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (11)

Неочаквана находка

Стръмна пътека, посипана с едри, грапави камъни, отвеждаше до самата Хеопсова пирамида. Седнахме да си отдъхнем за минутка. Казах на Минчо, че ще е по-добре да почакаме, докато напълно се мръкне, защото сега могат да ни видят като търсим съкровището.

— Глупак! — ядоса се Минчо. — Ще седим тук да чакаме нощта, а през това време току-виж някой изровил гърнето с жълтиците. — И като си въобрази, че той е главатарят, тръгна напред, без да се обръща.

Изведнъж над нас се спусна някаква бледа светлина, която разтопи синия здрач. Голяма жълта луна заплува на хоризонта и сякаш с намигване ме подканяше: „Хайде, главатарю, поведи бандата си през девет царства, та в десетото, дето е скрито съкровището. Напред, безстрашни главатарю!“.

Изкомандвах:

— Напред! — и се затичах след Минчо и Анис нагоре, по стръмното. Но едва направих няколко крачки, и спрях, онемял от страх. Насреща ми изскочи един исполински лъв с човешко лице. Лапите му с грамадни нокти се протягаха да ме сграбчат. Извиках, краката ми се подкосиха и се сгромолясах на земята. Чух ужасения вик и на Минчо. Преди да умра, се престраших и погледнах нагоре: грамадният лъв се навеждаше над мен с отворена уста да ме налапа. Със сетни сили запълзях назад: исках да викам за помощ, но не можах да издам звук. За момент се извърнах и видях гигантския лъв да размахва дългата си опашка и да тича. Боже мой, загивам!

Сред ръмженето на лъва долових гласа на Анис:

— Хе-е-ей, чакайте!

Не повярвах на очите си: застанал точно под главата на лъва, Анис махаше с ръце, викаше ни да се върнем. Лъвът стоеше над него и кротко се усмихваше с човешкото си лице. Нито ръмжеше, нито помръдваше, сякаш издялан от камък. Може би това е някой добър великан, превърнат на лъв от злата магьосница? Пристъпих по-близо и тогава разбрах каква е работата: ами лъвът наистина е каменен! Поради бледата и тайнствена лунна светлина бях го сметнал за жив. Такъв срам ме хвана, че идеше ми да се заровя в пясъците на пустинята. Добре, че и Минчо се изплаши, иначе цял живот щеше да ми се подиграва.

— Па̀, па̀! — възкликна Анис, като ни видя, че още треперим от преживяната уплаха. — Нищо ли не сте чували за Сфинкса? Миналата година идвахме тук с нашия учител по история. Хайде да се качим на гърба му.

Страхотно грамаден е този Сфинкс! Нокътят на малкия му пръст беше два пъти по-голям от Анис. А главата му — колкото цяла къща. Докато се катерехме по тялото на лъва, доста се озорихме, но затова пък, щом седнах на ухото му, пред мен се откри фантастична гледка. Като гигантски бойници на непристъпна крепост бяха подредени под лунната светлина трите пирамиди — гробници. Зад тях започваше пустинята — безкрайно море от златист пясък. От другата страна сякаш небето бе изсипало всичките си звезди — целият град блестеше с милиони светлини. Духаше лек, освежителен ветрец.

Анис започна да ни разказва какво им обяснил учителят, когато идвали тук на екскурзия. Говореше така, както се разправя урок в клас — бързо, без запъване, за да не помисли учителят, че не си знае урока за шест. От това бързо говорене не всичко разбрах, пък и не бях сигурен запомнил ли е добре Анис разказа на учителя си по история или поизмисля малко като Минчо например. Лъвът бил издялан преди повече от пет хиляди години от една огромна скала по заповед на страшния египетски фараон Хефрен. Толкова далечно било това време, че дори пророкът Мохамед още не е ходил по земята. Фараонът казал на скулпторите да направят лицето на Сфинкса човешко, подобно на неговото, а тялото да бъде лъвско, което трябвало да означава ум и сила, събрани в едно. Колко години дялкали скалата майсторите, никой не знае, но скалата се превърнала в страшен лъв, готов да скочи и нападне всеки миг.

В подножието на голямата пирамида все още се мяркаха хора и докато чакахме да си отидат, хрумна ни да поиграем на криеница. Лъвът беше идеално място за такава игра. Този път Анис ме изненада, той излезе най-хитър. Половин час го търсихме, къде не надничахме, къде не лазихме — напразно. Най-после го открихме — пъхнал се в ухото на лъва!

Спуснахме се по опашката и през пясъка тръгнахме към каменния хълм. Изправени пред пирамидата, чийто връх подпираше небето, ние изглеждахме мънички като копчета. Ето тук, край пирамидата, преди да умре, навярно фараонът Хеопс е заровил богатствата си. Наоколо не се мяркаше никой. Минчо рече, че повече не бива да се маем. Най-напред трябвало да потърсим тайния знак. От баба си знаел, че щом върху камък или дърво е оставен някакъв белег, наблизо е скрито гърне с жълтици. Месецът, издигнал се високо над хоризонта, светеше като лампа и ние внимателно се взирахме в камъните. Но не бе лесно да се върви — краката ни затъваха в пясъка, обиколката на пирамидата се оказа по-голяма от цял квартал. Преминахме в сенчестата страна на гробницата и Минчо, който вървеше отпред, ни махна с ръка да се приближим.

— Вижте, върху този камък е нарисувана ръка, която сочи надолу.

Вгледах се и наистина забелязах в долния ъгъл на каменния блок очертанията на човешка ръка с широка длан и дълги дебели пръсти. Някой великан натиснал ръката си и тя се отпечатала там завинаги.

— Този знак не е случаен — рече Минчо, — сигурно показва, че тук е заровено съкровището на фараона.

Започнахме да дълбаем пясъка с ръце. Той беше твърд, с дребни камъчета, които изпочупиха ноктите и разраниха ръцете ни до кръв. Но къде е писано, че без проливане на кръв някой е забогатял? Едно време морските пирати са умирали със стотици, за да завладеят чуждия кораб. Какво от това, че кожата на ръцете ни се протри? Нали попаднахме на вярна следа! И тримата копаехме едновременно, работата бързо напредваше. Изведнъж — бам! — ръката ми удари в гърнето.

— Чакайте! — извиках. — Никой да не мърда. Тихо… Напипах гърнето с жълтиците. Вижте да няма наоколо човек! Сигурни ли сте? Добре тогава…

Задълбах с две ръце и усещах как в пясъка напипвам нещо твърдо и обло. Де да зная, може гърнетата на старите египтяни да са били валчести като футболни топки. Най-после успях да изровя това кръгло нещо и го измъкнах от дупката. (Доста лекичко ми се стори…) Излязохме от сянката на пирамидата да разгледаме гърнето на лунната светлина… Ужас! В ръцете си държах човешки череп! От страх ръцете ми се вдървиха, залепнаха за черепа и аз продължавах да го държа като омагьосан. Черепът — грамаден и объл — сякаш ми се хилеше подигравателно с беззъбата си уста. Минчо и Анис драснаха с всичка сила, без дори да се обръщат назад. Черепът се отлепи от ръцете ми, тупна на пясъка и аз хукнах да ги настигна.

Тичахме, докато ни държат краката. Седнахме да си поемем дъх. Пясъкът бе студен като кожа на змия. А само преди час пареше! Лунната светлина придаваше мъртвешка бледност на лицата ни. Откъде ли се бе взел човешки череп в подножието на пирамидата?

— Фараонски е — рече самоуверено Минчо.

— Черепът на гаргата на фараона — подиграх се аз, за да го ядосам и да прикрия уплахата и срама си от позорното бягство.

Като се поуспокоихме и отдъхнахме от тичането, неочаквано Анис се плесна по челото и каза, че се сеща какъв е този череп: нито е на фараона, нито на гаргата на фараона, защото никой не е виждал гарги с такива големи глави (египтянчето не разбра шегата), ами е на някой френски войник от армията на Наполеон. Преди сто и не знам колко си години френският император Наполеон пристигнал в Египет, стрелял с оръдия по носа на Сфинкса, вдигнал голяма пушилка и си заминал обратно с корабите за Франция. Преди това, докато превземе пирамидите, станал голям бой, много глави паднали и от двете страни. Не зная дали е било точно така, но се чудя за какво ли са му потрябвали на тоя Наполеон пирамидите и защо не е харесал носа на Сфинкса. Май и той като нас го е сметнал за жив лъв, уплашил се и затуй заповядал да стрелят по него.

Не ми се щеше отново да се върнем край голямата пирамида. Току-виж че сме изровили цяла кола човешки черепи! Тъкмо се питах какво да заповядам на моите хора, от сянката на втората пирамида излезе някакво странно, разкривено чудовище и безшумно, подобно на призрак, тръгна насреща ни. Потърках очите си да се уверя, че това нещо наистина се движи. Трябваше веднага да побягна, но одеве много се изложих, като взех Сфинкса за жив лъв, затуй исках най-напред да се уверя, че и това чудовище не е направено от камък. Анис стана и спокойно тръгна към непознатия звяр, какъвто дори и на кино не бях виждал. Смаях се. Къде отиваше Анис с голи ръце! Гледам и не вярвам на очите си: страшилището върви право срещу малкия Анис и малкият Анис върви право срещу чудовището. Анис като същински вълшебник погали животното по шията, каза му нещо на ухото и звярът легна на земята. Когато се изправи, забелязах, че египтянчето седи на гърба му. Чак тогава познах животното — нищо и никаква камила, която в измамната светлина на луната бях сметнал за страшно чудовище.

— Изложихме се като кифладжии — рекох тихичко на Минчо.

— Ами! Аз никак не се уплаших, веднага познах, че е камила — отвърна той, като се силеше да изглежда спокоен. (Гласът му още трепереше.)

Анис важно се поклащаше върху гърба на двугърбата камила.

— Сам аллах ни я изпраща — рече тържествено той. — Нашият учител Хасан нарича камилата жив кораб на пустинята. — Анис сниши глас: — Знаете ли, че с нея можем да прекосим цялата Сахарска пустиня.

Гледах животното как кротко си стои и се чудех на късмета ни. По-рано събирахме пари за магаре, пък сега си имаме не някакво си старо и куцо дългоухо, а камила, която здраво се крепи на четирите си високи крака. Така е, когато човек е роден с късмет!

Анис потупа камилата по шията, тя приклекна и той пъргаво скочи от гърба й.

— Бързо да се махаме оттук — каза той, — защото тъй както ни изпрати камилата, аллах може да си я вземе обратно.

Напуши ме на смях с неговия арабски бог аллах, но за да не се обиди, сдържах се. Баща ми винаги е казвал, че няма бог, никога не съм го виждал да се кръсти. Веднъж, преди Великден, отидох у леля си на гости. Тя не обичаше баща ми и го наричаше безбожник. Каза ми, че ако отида в църквата и се причестя, ще ми даде два лева. Веднага се съгласих — два лева не бяха малко пари! В църквата пред попа имаше дълга опашка: наредени по двама, деца и възрастни отиваха при него и той ги караше да сръбнат вино от една чаена лъжичка. Беше много задушно, миришеше на тамян и горели свещи. Един след друг всички облизваха лъжичката. Погнусих се. Спомних си, че разправяха как едно момче отишло да се причестява и после заболяло от някаква лоша болест. Излязох от църквата, без да налапам лъжичката. Излъгах леля, че съм облизал лъжичката и целунал ръка на попа, както му е редът. Тя рече, че ако не съм бил при попа, езикът ми ще изсъхне и ушите ми ще станат дълги като на магаре.

— Налапах лъжичката и целунах ръка на попа — повторих аз, без да ми мигне окото.

Леля ме прегърна и каза, че съм добро дете и господ ще ме постави да седна от дясната му страна. Даде ми два лева и още веднъж ме предупреди, че ако съм я излъгал, езикът ми веднага ще изсъхне. Поуплаших се, но сложих парите в джоба си и зачаках. Леля отиде в кухнята да донесе черешово сладко, което най-много обичах, и аз се изправих пред огледалото и изплезих езика си. Още не бе изсъхнал. Попипах ушите си: не бяха пораснали даже с милиметър. Леля ми напълни цяла чинийка със сладко. Изядох го бавно, да ми е сладко по-дълго време. И вода пиех на малки глътки, задържах я в устата си да ми бъде мокър езикът.

Цял ден пипах ушите си и гледах на огледалото езика си, но нито той изсъхна, нито пък заприличах на магаре. От оня Великден леля още няколко пъти ми даваше по два лева да се причестя, но аз не само не ходех при попа да облизвам мръсната лъжичка и да му целувам косматата ръка, а даже и край черквата не минавах. Но веднъж леля се усъмнила и ме проследила. Бедната жена беше много ядосана и рече, че бог ще ме накаже, аз й се изплезих и избягах. Оттогава леля не ми даде нито лев.

Питах се, ако продадем камилата, която добрият аллах ни изпрати, ще можем ли с парите да си купим поне една моторна лодка. Не ми се щеше да прекосявам Сахарската пустиня. Мечтаех да тръгнем по следите на знаменитите мореплаватели и като кръстосваме океаните, не е чудно да се натъкнем на някой неоткрит досега остров. От книгите зная, че повечето от островите и новите земи били открити случайно. Великият пътешественик Христофор Колумб уж тръгнал да търси нов път за Индия, а се натъкнал на Америка. Минчо рече, че може би ще открием и някой нов континент, по-голям от Америка. „Щом стъпя на континента, веднага ще го обявя за владение на България!“ — каза той, сигурен, че пръв ще стъпи. (Пак май си въобрази, че ще бъде капитанът на бъдещия кораб.) Яд ме хваща, като гледам на картата какви земи владеят Англия и Франция, пък даже и такива малки държави като Холандия и Португалия имат големи владения по целия свят.

— Повече ще се прославим, ако съберем въоръжена банда и отидем да освободим завладените от англичаните земи, защото там хората не били хора, ами роби, с тях се отнасяли по-лошо от добитък — припомних си аз думите на един бунтовник, които бях прочел някъде.

— Ти, ако искаш, освобождавай робите — отвърна Минчо, — аз пък ще забия българското знаме на открития от мен остров. Той ще бъде поне десет пъти по-голям от България и ние също ще станем световна страна. Какво ще ми се надуват разни там англичани и португалци!

Преди обаче да открием острова, трябваше да помислим къде да пренощуваме. Зъбите ми затракаха, но този път не от страх, а от студ. Колкото горещо беше през деня, толкова сега стана студено. Не можем да легнем направо на хладния пясък. Малкият вълшебник Анис пак измисли нещо хитро. (Не беше такова мамино момче, каквото ми се видя в началото.) Пошепна някакво арабско заклинание на камилата и тя се просна на пясъка. Тогава той легна така, че главата и гърдите му да са върху камилата, а на пясъка — само краката му. И ние направихме като него. Тялото на камилата излъчваше приятна топлина. Чудно легло! Разбрах, че този „кораб на пустинята“ е славно нещо, много по-важно от магарето — опърничаво животно, което никога няма да ти позволи да го използваш за креват.

Лежах върху топличкия й корем и се питах какво име да измисля на нашата добра камилка, навярно най-добрата в цялата пустиня. Шепнех си разни имена… Кафявка не върви. Гърбушка пак е обидно, Кривошийка — също… И неусетно съм заспал…

… Събудих се целият мокър от пот. Лицето ми гореше. Сигурно бях вдигнал четиридесет и два градуса температура. Какво ще правя болен в тази чужда страна? Лицата на Минчо и Анис, които спяха от двете ми страни, също бяха червени като нажежени печки. Камилата неспокойно въртеше дългата си шия, но тялото й не мърдаше. Доброто и умно животно не искаше да развали съня на двете момчета. Станах, огледах се и разбрах защо лицето ми гори: африканското слънце висеше на небето като огнено кълбо.

Долу белите къщи на град Кайро проблясваха окъпани в синкава мъгла. Високо над тях се издигаха остриетата на най-малко хиляда минарета. Те бяха надупчили небето, както аз си дупча синята тетрадка по смятане. (Заради това учителката ми издърпа ушите и ме наказа изправен до черната дъска.) Като гледах джамиите, виках си да се превърна сега в някакъв приказен великан, че да изтръгна най-дългото минаре и да напиша на синьото небе: ЛЮБО БИНЕВ Е В ЕГИПЕТ, но с такива грамадни букви, та чак в България да видят надписа. Момчетата от нашата махала ще прочетат надписа и ще узнаят какъв световен пътешественик съм станал. Ако Минчо се съгласи аз да бъда капитанът на бъдещия кораб, ще напиша и неговото име.

Синята мъгла, която покриваше града, постепенно се вдигна, небето се отдръпна нагоре и остриетата на джамиите вече не можеха да го дупчат. Под лъчите на слънцето градът приличаше на огромен чудноват дворец с хиляди блестящи прозорци, които заслепяваха очите.