— А на мен ми се струва, че ще е най-добре да се омитаме оттук по най-бързия начин. Иначе на тези ловци на ягуари би могло да им хрумне все пак да ни пречукат, а след това няма да е вече тъй лесно, както сега, да се погрижим малко повечко за бонансата.

— Тук наистина си съвсем прав. Затова навярно ще е най-добре да не тръгваме направо към лагера. Наистина би могло да им хрумне да ни подгонят, за да ни върнат, а сигурно ще ни настигнат.

— Какво смяташ да правиш, сеньор Бараха!

— Ще се изкачим в планините и ще изчакаме, докато тези ужасни ловци напуснат това място.

— Тази идея наистина си я бива! Мисля, че те няма да могат да изчерпят изцяло бонансата, и ако после издебнем удобен случай, все ще успеем да намерим още толкова злато, че да се отделим от експедицията.

— В такъв случай ще е твърде желателно да имаме някой хубав кон. Тези брутални хора застреляха нашите животни най-безцеремонно и безмилостно. Цяло щастие е, че не бяхме оставили настрани нашите карабини и ласа. Значи все още имаме оръжия и може би ще е възможно да сложим ръка на бонансата. Ела, дон Диего! Ти си умен гамбусино и никак не е трудно да се предположи, че по тези места ще може да се намери и друга бонанса. Не забравяй онази скална пукнатина, където си видял натрупан пясък с петнайсет процента съдържание на злато!

— Никой друг, освен нас не знае за тази пукнатина. Ако те действително успеят да опразнят цялата бонанса, все пак ни остават тези резервни златни запаси, които могат да ни дадат цяло състояние, в случай че пукнатината е толкова дълбока, колкото предполагам.

Ороче неволно плъзна поглед по каменистата земя, където бяха застанали.

— Я погледни тук, сеньор Бараха! Има някакъв отпечатък, сякаш е стъпвало конско копито.

— Аз не съм следотърсач като Диас, но ми се струва, че имаш право.

— Твърде е вероятно Кучильо също да не е искал да се откаже от бонансата и да се е изкачил нагоре в планината. Ще тръгнем в същата посока и може би ще го намерим.

Те закрачиха между конусообразната скала и хълма, от който тримата ловци бяха наблюдавали гробницата. Колкото повече навлизаха в планината, толкова по-ясно си личаха следите от копитата на коня на Кучильо. Тук-там каменистият терен бе покрит с пясък и по тези места отпечатъците се различаваха много добре. Те водеха нагоре между втория и третия планински връх. Следвайки ги, двамата бандити се закатериха по височината.

Клисурата не беше толкова стръмна, колкото изглеждаше отдолу, и когато се озоваха горе, забелязаха, че по отвесно спускащата се каменна стена минава утъпкана пътека, която, изглежда, отвъд отново се спускаше стръмно надолу.

Както вървяха напред, те установиха, че от тази пътека може спокойно да се вижда цялата конусообразна скала, която бе почти толкова висока, колкото и средният планински връх. Виждаше се и цялата й околност, с изключение на нейната южна страна. Сигурно този път бе така утъпкан от индианците, които идваха на поклонение при гробницата на великия вожд. По края на пътечката растяха различни храсталаци, които предлагаха добро прикритие, за да не бъде забелязан човек отдолу, стига само да е достатъчно предпазлив.

В този миг се разнесе изстрел, а малко след това и още един.

Прикривайки се зад храстите, Бараха и Ороче погледнаха към конусообразната скала. Тя бе изоставена от ловците, но малко по-надалеч зад нея те видяха как Пепе бе притиснал дон Естебан на земята и как Фабиан и Диас се биеха.

— Виждаш ли, сеньор Бараха, те са искали да избягат! А ей оттам се приближава и онзи великан с такива крачки, сякаш е самият Голиат.

— Този Тибурсио действително е опасен човек! Така улучи Диас, че той рухна на земята. Сега вече и двамата са загубени. Залагам и главата си, че след четвърт час няма да са между живите. Тези трима мъже не знаят нито милост, ни пощада!

— Цяло щастие е, че им избягахме! Но я слушай! Не чуваш ли шум, като че някой идва от другата страна?

Двамата наостриха слух.

Действително се приближаваха стъпки на човек, които бяха толкова шумни, че въпреки бученето на водата, спускаща се малко встрани от тях надолу в бездната, все пак можеха да се доловят.

— Дали е Кучильо?

— Може да е някой непознат ловец, а защо не и индианец. Трябва да се скрием!

Двамата страхливци се огледаха боязливо за някакво място, където биха могли да се скрият. Малко по-назад две самотно стърчащи скали бяха доста наклонени една към друга. Те предлагаха единственото убежище наоколо и двамата побързаха да използват тази възможност. Едва се бяха скрили, когато пешеходецът, чиито стъпки чуха, се появи иззад завоя на пътеката в скалите. Беше Кучильо.

— Той е! Ще му се покажем ли? — попита Бараха.

— Не. Нека почакаме, за да видим какво ще прави! Спря се. Значи няма намерение да слезе долу.

Кучильо наистина спря и погледна надолу към златното находище. Той видя как тримата ловци заедно с Естебан и Диас се върнаха в бонансата и извика от уплаха.

По време на първото си посещение в Златната долина той беше разузнал цялата околност и беше открил пътеката в скалите, която от другата страна се спускаше стръмно надолу и водеше към равнината. При бягството си от дон Естебан той я използва, за да се скрие зад възвишението, както и да намери скривалище за коня си, докато станеше възможно отново да се приближи до бонансата. Той не бе подозирал нищо за присъствието на тримата ловци, а не беше чул и изстрелите им, понеже шумът от гърмежите бе спрян от намиращия се между тях и него планински масив. Ето че в този момент той се видя съвсем изненадващо изправен пред тази нова голяма пречка.

Най-напред се попита какво ли е могло да доведе там тримата. Дали все пак Тибурсио също знаеше тайната на бонансата и дали не беше последвал експедицията само за да й оспори правото на собственост? Или пък се намираше тук, за да си отмъсти на дон Естебан? Кучильо трябваше на всяка цена да разбере как стояха нещата и реши пак да се спусне долу и да подслуша петимата мъже, тъй като забеляза, че се готвят да започнат по-продължително съвещание.

Преди това обаче се налагаше да свърши и нещо друго. Недалеч от него от скалата се издигаше онзи дъб, под който се намираше голямата златна буца. Трябваше да види дали е възможно да се спусне с ласото си и да стигне до нея. Той се приближи до самия ръб на каменната стена, легна по корем и проточи врат, колкото му бе възможно повече, за да хвърли поглед надолу.

Слънцето се бе издигнало по-нависоко и лъчите му не можеха вече, както преди, да се пречупват и отразяват в искрящата пяна на водопада. Онова преливане на багрите във водните пръски бе изчезнало, но златният къс продължаваше да блести със същата примамлива сила. Той сякаш му се усмихваше и го подмамваше също както в онази легенда русалката подмамва заслушания в песните й рибар, който изчезва после във водната бездна. Кучильо трябваше да затвори очи и да обгърне с ръка ствола на дъба, за да преодолее обзелия го световъртеж.

Той остана да лежи така две-три минути, докато най-сетне пропълзя назад и се изправи. Ласото стигаше до долу, обаче как ли да изкърти буцата и да я изкачи горе, щом ръцете щяха да са му необходими, за да се държи? И дали златният къс не бе толкова тежък, че да се скъса ласото под двойната тежест?

Кучильо продължи да крачи замислено. Трябваше да намери някакъв начин да изнесе това съкровище горе, пък ако ще и главата да му се пръснеше. Но имаше време. Най-напред трябваше да подслуша съвещанието, което бе започнало там долу между Златната долина и скалата с индианската гробница. Той разбра, че това може да стане най-добре от конусообразната скала и макар така да се излагаше на немалка опасност, забърза към клисурата, за да се спусне по нея.

Щом се озова долу, Кучильо се затича към индианската гробница и наистина му се удаде незабелязано да се изкатери горе, понеже петимата мъже се намираха откъм противоположната й страна.

— Видя ли какво стана, сеньор Бараха? — попита Ороче, щом Кучильо се отдалечи.

— Сигурно докато беше при дъба, той забеляза нещо много важно.

— Трябва да отидем дотам, за да видим какво е то!

Те се измъкнаха иззад скалата и се приближиха до края на пропастта. Там също като Кучильо легнаха по корем на няколко стъпки един от друг, проточиха вратове и погледнаха надолу.

Доста време измина, преди някой от тях да се размърда. И двамата видяха златната буца, и двамата почувстваха при вида на това огромно богатство как кръвта нахлува в главите им и как започва да шуми в ушите им. Също като Кучильо и двамата бяха принудени да затворят очи, за да не им се завие свят, но все пак зад спуснатите им клепачи заиграха малки светлинки във всички цветове на дъгата, сякаш бяха погледнали право в изгарящата жар на слънцето.

Никой нямаше намерение да отстъпи златния къс на другия, нито пък да дели с него. В един и същ миг и двамата решиха всеки да запази златото за себе си, дори и ако това можеше да се постигне единствено с цената на убийство.

Ето че най-после се изправиха на крака. Около минута цареше пълно мълчание, понеже никой от тях не желаеше пръв да зададе въпроса. Най-сетне Бараха наруши мълчанието. Видя ли нещо, сеньор Ороче?

— Да.

— Какво?

— Нищо друго, освен онова, което бях видял вече отдолу — водопада.

— Аха!

— Ами ти?

— Нищо особено! Каскадата, пенещата се вода в бездната, индианската гробница и тримата ловци заедно с Аречиса и Диас.

— Аха! Наистина ли?

— Наистина! — увери го лъжецът.

— Сеньор Бараха, ще ти докажа, че не казваш истината.

По лицето на бандита се появи обидено изражение. Не казвам истината ли, сеньор Ороче? А чул ли си някога от устата ми някоя лъжа?

— Ами понякога съм чувал, драги ми сеньор Бараха, но не искам да те упреквам, защото дори между приятели от време на време се появяват някои дребни неща, които се налага човек тактично ла премълчи за доброто на другия.

— И ти си мислиш, че и сега съм премълчал нещо, а?

— Не знам. Знам само, че не каза истината.

— И можеш да го докажеш?

— Да, сеньор Бараха, стига да ми позволиш.

— Говори тогава!

— Ти каза, че си видял тримата ловци заедно с дон Естебан и Диас, а сбърка. Мястото, откъдето погледнахме надолу и на което все още стоим, се намира толкова встрани, че между тях и нас се издига скалата с гробницата и следователно изобщо няма как да ги видим.

Бараха разбра, че е говорил повече от нужното.

— Наистина, сеньор Ороче, прав си! Но те моля да ми повярваш, че не съм искал да ти кажа една неистина. Бездната под нас, бученето и тътенът на водопада така ме замаяха, така объркаха сетивата ми, че видях силуети, които изобщо не бяха пред очите ми.

— Убеден съм, че е било така — учтиво рече Ороче, макар тайно в себе си да бе убеден в нещо съвсем различно. — Но я погледни сега насреща към конусообразната скала! Виждаш ли човека, който се катери по нея?

— Кучильо!

— Наистина е той! Пробяга приведен по платформата и се сви на земята.

— Сигурно иска да подслуша какво си говорят онези пред Златната долина!

Двамата бандити мълчаливо го наблюдаваха известно време. И двамата усилено размишляваха над някакъв план, как да отстранят другия.

— Сеньор Бараха — поде най-сетне Ороче, — хрумна ми една чудесна идея.

— Нека да я чуем!

— Убеден съм, че ловците знаят къде е бонансата.

— Как стигна до този извод, който трудно можеш да докажеш?

— Напълнените със злато одеяла все още лежат при мъртвите коне. Не е възможно да не са ги забелязали и да не попитат за произхода на метала. А нали и ти си чул, че великанът е настоял да се признаят правата на Тибурсио Ареляно над бонансата!

— Чух го, но това все още не означава, че наистина знаят точното местоположение на находището.

— Та нали са ни наблюдавали и подслушвали, докато сме изнасяли златото!

— Вярно! Няма съмнение, че знаят къде е бонансата, но какво общо има това с твоята чудесна идея?

— Има и още как! Те ще убият дон Естебан и Диас и ще отмъкнат златото, тъй че за нас няма да остане и едно зрънце.

— Може би най-добре ще е спокойно да изчакаме да видим какво ще стане.

— Отначало и аз бях на това мнение. Сега обаче разбирам, че ще е по-добре да им попречим да сложат ръка на находището.

— И как смяташ да го направим?

— Трябва час по-скоро да се върнем в лагера, за да уведомим нашите в какво опасно положение са изпаднали дон Естебан и Диас. Те незабавно ще се втурнат насам, за да ги освободят, а после бонансата ще бъде наша. Сеньор Бараха, не бива да забравяш, че тримата ловци са изключително смели и войнствени мъже. Аз имам много състрадателно сърце, но когато става въпрос за такова богатство, сърцето трябва да мълчи и да говори само разумът. Ловците ще се защитават самоотвержено и ще избият мнозина от нашите. После дяловете от бонансата ще станат по-големи и всеки от нас ще е собственик на безмерно състояние.

Бараха мълчеше и размисляше. Той даваше пълно право на Ороче, но за него бе изключително важно да остане при златната буца. Тя трябваше да бъде откъртена, преди още да са се появили хората от експедицията. А дали и Ороче нямаше същите намерения? Дали не беше измислил този план само да го отдалечи от златото? Реши ловко да подпита гамбусиното, за да разбере как стоят нещата.

— Напълно съм съгласен с теб, сеньор Ороче. Хайде да побързаме, преди да е станало късно!

— Но най-напред е наложително да помислим и за нещо друго.

— За какво?

— Само един от нас може да тръгне. Другият трябва да остане тук, за да наблюдава бонансата, както и всичко каквото става там.

— Аха! С голяма доза сигурност предполагам, че ти искаш да се нагърбиш с тази задача, нали сеньор Ороче?

— Разбира се, сеньор Бараха.

— И на какво основание?

— Първо, аз зная, че в тичането си далеч по-добър и по-сръчен от мен. Ще стигнеш до лагера най-много за половината време от онова, което ще ми е необходимо на мен. И второ, моята пушка е по-добра от твоята. Бие по-надалеч и следователно много по-лесно ще мога да владея положението при бонансата, особено ако се наложи да пратя някой куршум на ловците, за да защитя дон Естебан.

— Дълбоко се заблуждаваш, драги ми сеньор Ороче, а твоите основания подкрепят много повече моето оставане тук, отколкото твоето. Аз съм значително по-дребен от теб и вече от доста време страдам от задух, който изобщо не ми позволява да тичам. А ти с твоите дълги крака можеш да се мериш дори и с най-бързия бегач. Няма да ти е нужно и половината време от онова, което ще ми трябва на мен, за да се добера до лагера. А що се отнася до пушката, то аз отдавна вече съм доказал, че мога да улучвам по-сигурно и по-надалеч от теб. И така, правилното решение е аз да остана тук, а ти да побързаш да отидеш в лагера ни.

Ороче почувства, че губи спора, но все още не се признаваше за победен.

— Почти съм готов да се съглася, че не можеш да тичаш тъй бързо като мен, защото наистина трябва да си призная, че краката ми често са ме избавяли от такива положения, в които животът ми е висял на косъм. Но също така пък и ти трябва да признаеш, че си по-добър ездач от мен!

— Вярно е! — отвърна Бараха с нескрита гордост.

— Е, добре! Много лесно е да се разбере, че един ездач ще стигне до лагера за по-кратко време дори и от най-бързия бегач. Ето защо е необходимо да потърсим коня на Кучильо, който е скрит нейде наблизо, и ти ще го яхнеш.

— Сериозно ли говориш, сеньор Ороче?

— Разбира се!

— Тогава се налага да ти кажа, че няма да го направя. Не познавам навиците на този кон. Както казват, бил зъл и капризен, а освен това самият ти знаеш не по-зле от мен, че непрекъснато се спъва. Все пак не ми се ще заради други хора да си рискувам главата!

— Значи се страхуваш от коня, а?

— Не, обаче той така се спъва, че ездачът, който не е свикнал с него, ще се придвижва значително по-бавно, отколкото ти с твоите дълги крака. И така, разбрахме се! Ти тръгваш!

— О, не! Разбрахме се ти да яздиш!

— Тогава върви да търсиш коня, сеньор Ороче!

— Така ли? Само ако и ти дойдеш с мен!

— Не мърдам оттук!

— Аз пък още по-малко!

— Аха! Мога ли да те попитам защо?

— По същата причина, която те кара да останеш тук.

— Ти си много проницателен и коварен човек. Сеньор Ороче, наистина ли преди малко не видя нищо от скалата?

— О, може би все пак зърнах нещичко.

— Какво?

— Същото, което си видял и ти, човекът, който би трябвало да гледа повече собственото си коварство!

Първоначалният толкова любезен тон на разговора изчезваше все повече и повече.

— Имаш предвид златната буца ли?

— Ами да! Искаш да останеш тук само за да я вземеш!

— А ти не искаш да тръгнеш само за да я изкъртиш от скалата!

Те стояха един срещу друг с яростно святкащи очи и разкривени от гняв лица. Възцари се доста продължително мълчание, по време на което се гледаха свирепо като два вълка, готови да се разкъсат един друг.

Но лека-полека и двамата стигнаха до убеждението, че с такова поведение няма да я докарат доникъде, и затова Ороче каза:

— Сеньор Бараха!

— Сеньор Ороче!

— По-добре ще е да си останем приятели!

— Наистина, и аз мисля така, но никак не е лесно човек да се разбере с теб с добро!

— Ти също правиш трудно приятелството ни! Златният къс е извънредно тежък и не е възможно човек сам да го вземе оттам. Ще трябва да обединим усилията си и после да делим.

— Взе ми думите от устата, сеньор Ороче. Ето ти ръката ми! Нека бъдем искрени един към друг!

— Да бъдем искрени! — потвърди високият майстор на мандолината.

— Ще си поделим буцата!

— Ще я поделим! Но невъзможно е да изоставим дон Естебан и Диас в това ужасно положение!

— Невъзможно е!

— Някой от нас трябва да тръгне за лагера!

— Да, един от нас!

— Но кой!

— Да хвърляме ли жребий?

— Налага се!

— Ето, виж тези две листа! Едното е голямо, а другото е по-малко. Ще ги свия във формата на цигара и ще ги сложа в моята шапка. Всеки от нас ще изтегли по едно и на когото се падне по-голямото, той ще трябва да отиде до лагера.

— Съгласен съм. Дай я насам! Аз ще изтегля пръв!

— Не, аз! Аз имам това право, защото предложението е мое.

— Ти ще напипаш по-малкото листо!

— Ти също!

— Сеньор Ороче, не си честен!

— А ти пък още по-малко, сеньор Бараха!

Двамата пак застанаха един срещу друг разочаровани, като се измерваха с гневни погледи. Златната треска ги бе обзела така, че не биха се поколебали да извършат и най-голямото престъпление.

— Сеньор Ороче, ще ти направя едно предложение!

— Слушам го!

— Изтръскай листата от шапката на земята и според това как паднат, ще решат въпроса. Онзи, който се намира по-близо до голямото листо, ще отиде до лагера!

— Безпрекословно?

— Безпрекословно!

— Добре, съгласен съм. А сега внимавай!

Той взе да тръска насам-натам парцаливата си шапка толкова съсредоточено, сякаш трябваше да извърши някаква изключително важна работа, а после изсипа съдържанието й на земята. Като трепкаше и се въртеше из въздуха, голямото листо се приземи между краката му, а пък по-малкото отлетя по-близо до Бараха.

— Жребият избра теб, сеньор Ороче!

— Наистина.

— Ти ще отидеш!

— Разбира се. Но все пак няма ли да е по-добре, ако яздя?

— По-добре ще е. Искаш ли да потърсиш коня?

— А желаеш ли да ми помогнеш?

— Да.

— Тогава ела!

Те започнаха да се промъкват по скалистата пътека, прикривайки се зад храстите, после се спуснаха по склона от другата страна на планинския връх, отделящ ги от Златната долина. Когато се озоваха долу, започнаха да търсят следи от коня. Скоро ги намериха и стигнаха до една пещера, където животното бе вързано за забито в земята колче. Развързаха го.

— Възсядай го, сеньор Ороче!

Въпреки страшно дългите си крака високият гамбусино доста време не успя да се настани на седлото.

— Побързай, нямаме време за губене! — припряно каза Бараха.

— За Бога, държиш се така, сякаш животът на целия християнски свят зависи от половин секунда! Ще бъдеш ли бдителен?

— Разбира се!

— Няма да заведа експедицията до бонансата оттук през планината, а по същия път, по който дойдохме заедно с дон Естебан.

— Защо? — попита Бараха, преструвайки се, че не проумява, макар веднага да се досети за подбудите на другия.

— Защото на някого може да му хрумне да погледне надолу в пропастта и така да открие нашия скъпоценен златен къс.

— Сеньор Ороче, ти си предпазлив мъж, на когото човек може да разчита. А сега тръгвай вече. Хайде!

— Ей сега! Естествено ти няма да посегнеш на нашето общо съкровище!

— Без теб не!

— Ще ми дадеш ли честната си дума?

— Давам ти я!

— Или чакай!… Извинявай, сеньор Бараха! Ще трябва да признаеш, че щом става въпрос за такава златна буца, честната дума е нещо твърде незначително и едва ли някой ще мисли за нея. По-добре ми се закълни в светата Мадона!

— Заклевам се!

— Добре, ще повярвам на тази клетва!

— Спокойно можеш да й вярваш, още повече като размислиш, че за сам човек е напълно невъзможно да вземе златния къс!

Ороче обърна коня и въпреки че се налагаше много да бърза, той подкара животното едва-едва и някак колебливо. Бараха изчака, докато се изгуби от погледа му, и тогава се върна при пътеката в скалите, по която пак се изкачи горе.

Първото нещо, което направи, бе да легне по корем до края на скалата, за да измери на око разстоянието, разделящо го от златната буца.

— Ласото ще стигне и съм сигурен, че ще ме издържи. Ще се спусна долу, за да огледам по-добре златния къс!

Той извади ножа си и отряза няколко клона от храстите, за да ги върже в единия край на ласото и то така, че да образуват нещо като седалка, на която можеше да прекара известно време точно пред буцата. Другия край на ремъка уви около ствола на дъба така, че седалката да се спусне на около половин метър под златото. После изпита и здравината на дървото. Несъмнено на него можеше да се разчита с голяма доза сигурност, така че нищо не му пречеше да започне рискованото си начинание.

Той легна по корем с крака към пропастта. Изобщо не помисли, че ще му е невъзможно да изкачи буцата горе. Не помисли и за ласото, което бе толкова тънко, че намерението му да се върне по него пак горе, бе кажи-речи неизпълнимо… той искаше само да се спусне долу… само надолу над ужасната бездна. Другото трябваше да се нареди от само себе си. Краката му бяха вече увиснали над пропастта, когато силен глас го накара да замръзне на място.

— Сеньор Бараха, стой!

Той вдигна поглед. Останал без дъх, Ороче се изкачваше по пътеката.

— Върни се… иначе ще пронижа с куршум предателския ти мозък!

Дългучът гамбусино действително вдигна пушката си в положение за стрелба и се прицели в него. Ето защо Бараха побърза да се изправи на крака.

— По дяволите, сеньор Ороче, мислех си, че препускаш в галоп към лагера ни!

— Така и беше — отвърна гамбусиното със зачервено от напрежение и гняв лице, — но един вътрешен глас ме предупреди и ме накара да се върна. Както изглежда, идвам съвсем навреме, за да те предпазя да извършиш грабеж и клетвопрестъпничество.

— Грабеж и клетвопрестъпничество? Какви ги приказваш!

— Е, ами че какво друго се канеше да правиш там долу?

— Аа, сеньор Ороче, значи си мислил, че искам да взема златната буца? Ти си луд! Тази тежка буца… а и клетвата, която ти дадох, тежи къде-къде повече!

— Да, толкова тежи, че си я захвърлил, за да не ти пречи! Оставам тук! Няма да мръдна и на крачка от това място!

— Ще видим, сеньор Ороче!

— Какво искаш да кажеш, сеньор Бараха?

— Ще отидеш, защото жребият се падна на теб, а дон Естебан трябва да бъде спасен!

— Да върви по дяволите заедно с Диас и всички ловци на света! Заради тях нямам намерение да те оставям тук сам дори и секунда.

— Тогава все ще съумея да те принудя!

— Аха! И как, драги ми сеньор Бараха?

Бараха вдигна карабината си.

— Ако не побързаш веднага да тръгнеш на път, ще ти пронижа главата с куршум!

— И аз ще направя същото — отвърна Ороче и също вдигна своята пушка.

Отново двамата застанаха един срещу друг, пожелавайки си един другиму смъртта, ала никой не посмя да натисне спусъка… и знаеха твърде добре защо.

— Сеньор Бараха! — пак започна Ороче след известно мълчание.

— Сеньор Ороче! — дойде в отговор.

— Няма ли да наведеш дулото на пушката си?

— Не и преди ти да си оставил твоята!

— Не бива да стреляме.

— Защо?

— Защото в противен случай ще привлечем вниманието на ловците.

— Това съвсем сигурно ще стане!

— Хайде едновременно да оставим пушките!

— Съгласен съм. Добре!

Те пуснаха пушките си на земята и после пристъпиха по-близо един към друг.

— Знаеш ли, сеньор Ороче, че наистина ще е по-добре, ако си останем приятели?

— Винаги съм бил на същото мнение, обаче ти постоянно разваляш нещата с твоите предателски кроежи. Човек не може да ти има доверие.

— Хайде да си имаме доверие! Ще те направя едно предложение.

— Да го чуем!

— Нека още сега заедно изнесем горе златната буца!

— Това наистина е най-доброто, което можем да направим. Човек никога не е в състояние да предвиди какво ще му донесе следващият час и ето защо ще е по-разумно да я приберем на сигурно място.

— Един от нас трябва да се спусне.

— Да, един! Но кой?

— Аз.

— Не, аз!

В умопомрачението си и двамата не мислеха за опасността, а само за това, как час по-скоро да видят златото в ръцете си.

— Защо пък тъкмо ти?

— А защо ти?

— Защото съм по-лек от теб и следователно ще можеш по-лесно да ме държиш.

— Ти си по-лек от мен ли? Точно обратното е!

Бараха втренчи поглед пред себе си. По лицето му се появи особен израз, който Ороче за съжаление не забеляза.

— Е, добре, сеньор Ороче, за да се убедиш, че съм по-добър човек, отколкото каза преди малко, ще отстъпя пред волята ти. Дай ласото! Ще го вържем заедно с моето, защото така ще може да издържи двоен товар.

Единият край на ласата вързаха за седалката от клони, а другият бе омотан и затегнат около ствола на дъба. Ороче яхна седалката като кон и захапа ножа си със зъби. Бараха стисна здраво шесторно изплетените кожени ремъци и дългият майстор на мандолината започна бавно да се спуска покрай скалистата стена на пропастта.

— Спри! — извика той по едно време отдолу.

Беше стигнал до златния къс. Бараха върза здраво ласата за дъба и погледна надолу, където Ороче с всички сили се мъчеше да изкърти огромната буца от скалата.

— Ще стане ли?

— Да, ама бавно!

Измина около четвърт час. Парче след парче от твърдата скала отскачаше и падаше долу, а Ороче дълбаеше с такова напрежение на силите и с такава алчност, че едри капки пот се стичаха по челото и страните му. Най-сетне той нададе силен тържествуващ вик.

— Готово ли е? — попита Бараха.

— Да.

— Можеш ли да я държиш?

— Страшно тежка е!

— В името на всички светии не я изпускай!

— Няма, но тегли, бързо тегли, защото няма да издържа още дълго!

Бараха задърпа с всички сили. Погледът му непрекъснато шареше между ножа, който бе поставил удобно до себе си, и онова място на ръба на скалата, където щеше да се появи Ороче.

Ето че най-после главата на изтощения дългуч се показа.

— Дявол го взел, ама че тежи, сеньор Бараха, тегли!

— Остави я на скалата, сеньор Ороче, остави я! Така ще можеш да си помогнеш с ръце и по-лесно да се изкачиш!

Гамбусиното разбра, че е прав. Той остави на ръба на пропастта златната буца, която се оказа тройно по-голяма от видимата си част, и тъкмо се канеше да се хване с ръце за скалата, когато в същия миг Бараха грабна ножа си и изкрещя:

— Падни долу, подлецо!

С един-единствен мощен замах той сряза и двете ласа, ала закъсня с част от секундата. Ороче забеляза движението му и в панически ужас веднага посегна към буцата. Тежкото злато не лежеше достатъчно стабилно, а се намираше и твърде близо до ръба на скалата, за да може да го задържи. Проехтя страховит вик, който бе повторен наоколо от десетократно ехо. Той бе далеч по-ужасен от виковете на Кучильо рано сутринта. Гамбусиното изчезна във врящата и кипяща бездна, а златният къс се удари в един по-издаден ръб на скалата, строши го, оттам падна върху друга издатина и тези две препятствия го отклониха от отвесната линия на падане толкова много, че не рухна в запенените води, а се заби настрани в меката почва, където моментално потъна.

— Санта Мадона, какво направих! — извика Бараха. — Златото отиде, та се не видя! Безвъзвратно е загубено!

Той се надвеси над пропастта и втренчи помръкналия си поглед в бездната. Естествено, помисли си, че златният къс е паднал във водата заедно с Ороче.

— Какъв глупак съм само, нещастен, мизерен, непредпазлив глупак! Можех да изчакам, докато приберем златото на сигурно място и после да изпратя Ороче по дяволите!

Той продължи да се взира надолу. Не можеше да отвърне поглед от бездната, където изчезна едно богатство, заради което напразно бе обременил съвестта си с убийство.

Ето че в този момент иззад ъгъла на конусообразната скала се появи висока човешка фигура. Беше канадецът. Той погледна нагоре и въпреки разстоянието разпозна лицето на убиеца.

— Хей, сеньор Бараха, какво правиш все още тук в планините? Гледай да изчезнеш, иначе пушката ми ще ти покаже пътя!

Главата на Бараха бързо се отдръпна назад, но само след секунди отново се надвеси над пропастта.

— Хмм — промърмори на себе си канадецът, — чу се такъв удар, като че парче от скалата се заби в земята. Сигурно отгоре е паднало нещо много тежко. Ха, ами това какво е?

На половината височина в каменната стена зееше цепнатина, от която стърчаха гъсти снопчета дълга суха трева и на едно от тези снопчета висеше половината от прерязаните ласа с вързаните за тях клони.

— Това е двойно ласо с напречна седалка. Две ласа, значи са били двама, от които единият е спуснал другия надолу. Но е останала само половината от тях! Дали са се скъсали, или са били срязани? Несъмнено са срязани, защото две ласа не могат да се скъсат току-така дори и под някоя доста голяма тежест. Бараха е все още горе, следователно не е възможно да е извикал някой друг, освен онзи дългокос човек, когото наричаха Ороче! Но каква ли работа е имал по каменната стена?

Той се приближи до ръба на котловината, в чиято бездна шумно падаха водите на каскадата. Няколко отломки, изкъртени от скалата, лежаха пръснати наоколо. Бяха запратени чак там от голямата сила, с която бе работил Ороче. Канадецът ги събра и внимателно ги разгледа. После с поглед потърси по височината някакво място, което би потвърдило предположенията му.

— Наистина, ей там има някаква кръгла дупка! Гамбусиното е изкъртил нещо оттам. Какво ли е било? Сигурно нещо ценно, иначе никой човек няма да се спусне на някакво си ласо над такъв бучащ и кипящ ад. Може би дори е било злато!

Той пристъпи още по-близо до водата и старателно огледа земята. На едно място почти до самия ръб на котловината почвата бе разровена. Той се наведе по-ниско.

— Дупка, дълбока дупка, която като че пак е била засипана. Но не е била изкопана, както си личи веднага, защото е съвършено нова, а наблизо няма никакви следи от човешки крак!

Той извади ножа си и я разшири.

— Злато, наистина е злато! И е такава буца, каквато никой досега не е виждал! Била е горе в скалата. Сега вече ми е ясна причината за онзи вик!

Ловецът отстрани пръстта около буцата и после бръкна в дупката. За великанската му сила не беше особено трудно да вдигне тежкия златен къс. Той го изми от пръстта, а после го метна на рамо.

— Фабиан, синко, нося ти такъв подарък, какъвто дори и великият могул не е имал никога между съкровищата си!

Той мина между конусообразната скала и обраслото с пищна растителност езеро и отново изчезна зад ъгъла, иззад който се и беше появил.

Бараха изобщо не се бе помръднал от мястото си и видя всичко. С изключително напрежение бе следил всяко движение на канадеца и когато ловецът изрови от земята златната буца, от притиснатите гърди на убиеца се изтръгна нечленоразделен вик.

Какво ли трябваше да направи? Ръката му посегна към пушката. Прицели се, за да стреля по ловеца, но замъгляващият разсъдъка пристъп на ярост, който удвои ударите на пулса му, все пак му бе оставил известна част от разума и той му подсказа, че така няма да си върне златото, а само ще се изложи на нова опасност.

— Ще ги наблюдавам и ще видя какво ще предприемат, а после ще реша как да постъпя!

Той се изправи и взе както своята пушка, тъй и оръжието на Ороче. Следвайки пътеката в скалите, той се спусна до пещерата, за да провери дали гамбусиното беше оставил пак там коня на Кучильо. Животното стоеше на същото място, където го бяха намерили преди. Той събра няколко наръча суха трева и клонки и ги хвърли пред муцуната му. После отново се изкачи горе, където този път застана така, че да може да наблюдава цялото пространство между конусообразната скала и Златната долина.

— Ще остана тук, защото така няма да ми се изплъзне нищо от онова, което става долу. А във всички случаи и конят ми е сигурен, тъй като Кучильо няма как да стигне до него, без да мине покрай мен!

Скрит зад храстите, той седя така дълго, гледайки надолу към откритото място, където се разиграха такива неща, които погълнаха цялото му внимание, а накрая накараха и косите му да се изправят.

Следобедът измина и здрачът не бе вече далеч. Тогава той си пое дълбоко въздух и най-сетне стана на крака.

— Скоро пак нищо няма да се вижда! През нощта те ще лагеруват горе на конусообразната скала. За онзи, който падне в ръцете на тези хора, няма никакво спасение. Какво да правя сега?

Той погледна надолу към котловината, откъдето вече започваха да се надигат мъгли, които бяха дали и наименованието на тези планини.

— Нощта настъпва. Де да бяхме убили Тибурсио още тогава в асиендата Дел Венадо или пък на следващото утро в гората! Сега нямаше да могат да ни оспорват тази прекрасна бонанса! Или поне после да се беше удавил в бързеите на реката! Не ми остава нищо друго, освен да отида в лагера и още през нощта да доведа тук златотърсачите, за да им попречим на сутринта да изпразнят бонансата и да си отидат заедно със съкровищата!

Той се спусна по пътеката и се отправи към пещерата. Наоколо мъглите също се кълбяха вече и се събираха в гъста непрогледна маса, предвещавайки влажна и студена нощ. Бандитът изведе коня и се метна на седлото.

Не биваше да се връща по пътеката, да се спуска в клисурата и да минава покрай скалата с индианската гробница. Следователно бе принуден да използва заобиколен път. Две възвишения му препречваха пътя встрани, но когато се приближи повече до тях, въпреки тъмнината успя да различи някаква долина, която сигурно щеше да го изведе до равнината.

Заради натрошения камънак, покриващ пътя, конят напредваше с голяма мъка и едва след като остави онези височини зад гърба си, Бараха можа да го накара да премине в по-бърз ход.

Въпреки всичко до този момент бе изминал вече цял час. Над земята се беше спуснал непрогледен мрак. Само тук-там по небето блещукаше по някоя звезда. Изведнъж той неволно дръпна поводите и спря коня си. Беше чул изстрели, които идваха от посоката на лагера.

— Какво е това? Дали не са ни нападнали пак онези диваци? В такъв случай белите са загубени, още повече че сега им липсва и предводителят!

Той се разтрепери от страх, но въпреки това пришпори коня да препусне по-бързо. Не че имаше някакво желание да вземе участие в сражението, а просто последва някакъв моментен импулс, за който и сам не можеше да си даде сметка.

Така Бараха измина доста голямо разстояние, докато изведнъж животното се подплаши и отскочи настрани. Точно пред него се изправи някакъв силует.

— Кой е там? — разнесе се глас.

Този глас му беше познат и куражът му отново се възвърна. Побърза да отговори:

— Аз съм, сеньор Диас!

— Аа, Бараха! Къде е Ороче?

— Не знам. Разделихме се.

— Но аз знам къде си го оставил и по-късно пак ще си поговорим по този въпрос. Откъде взе коня на Кучильо?

— Намерих го в една пещера, където го беше скрил.

— Каква щастлива случайност! Лагерът е нападнат отново! Трябва да се притечем на помощ на нашите! Напред, сеньор Бараха!

Той се метна на коня зад Бараха и взе юздите от ръцете на убиеца. Използвайки шпорите си, той накара животното да се втурне напред колкото му държаха силите, и въпреки големия си товар и тъмнината конят полетя в галоп.

— Ха, имаш две пушки? — попита Диас по време на ездата. — Сигурно едната е на Ороче, когото заради златната буца изпрати на дъното на пропастта. Сеньор Бараха, сега аз съм предводителят на експедицията и ти казвам, че след сражението те чака твоето наказание!

Убиецът не отговори. Сърцето му се бе свило от страх пред сблъсъка с индианците, а гърдите му трудно си поемаха въздух от напрежение и от бързата неудобна езда, на която само човек като Диас можеше да издържи по-продължително време. Мисълта му бе заета само с едно — да се измъкне от сражението, а после и от наказанието, с което го заплаши Изтребителя на индианци.

От минута на минута изстрелите се чуваха все по-ясно. Отначало, изглежда, идваха от едно определено място, но после лека-полека гърмежите се разпръснаха из цялата равнина.

— По дяволите, червенокожите са победили и преследват бягащите бели! Напред, напред!

Диас накара коня да продължи лудия си галоп. Лагерът бе отдалечен само още на десетина минути. Ту отляво, ту отдясно пред тях започнаха да се появяват отделни тъмни силуети, както и групи хора, счепкали се в ръкопашни схватки. Ту тук, ту там проехтяваше предсмъртният вик на някой мексиканец, докато индианците не преставаха да надават разнасящ се надалеч тържествуващ рев. Изведнъж двамата видяха как точно пред тях един бял се биеше поне срещу осем червенокожи, които в този миг го повалиха.

— Слизай от коня! — извика Диас.

Бараха се спусна на земята и незабавно се видя сграбчен от двама индианци, които го събориха на земята и го вързаха с ласо. Той слезе от коня с намерението веднага да избяга, а ето че вече беше пленник… не беше нужно Диас да му налага някакво наказание.

След като се почувства сам на коня, Диас дръпна здраво юздите и връхлетя сред червенокожите. Със силата на ожесточението той стисна цевта на карабината и започна да раздава удари, под които враговете падаха един подир друг.

Около него се разнесоха яростни крясъци, които мигновено привлякоха нови неприятели. Ловецът се видя обграден. Наоколо се носеха победоносните викове на индианците, а лагерът беше забулен в зловеща тъмнина. Всичко бе загубено, всичко, и за него не оставаше друг изход, освен бягство. Той стисна пушката още по-здраво и накара коня да се изправи на задните си крака. Под мощния натиск на шпорите му животното силно изцвили и прескочи заобикалящите го неприятели. Нов яростен рев екна зад гърба му, но той препускаше вече отново през равнината, където тъмнината го погълна и скри от всякакви преследвачи.

Продължи да язди, докато се почувства в безопасност. При няколко зимни дъба, които забеляза, той скочи от седлото, върза запъхтения си кон и се тръшна на земята, за да си почине от преживяното през деня. Зад него в посока на лагера небето порозовя, после стана пурпурно и продължи да се залива с все по-искрящи багри. Нависоко лумна ослепителен трептящ пламък и като огнен метеор хвърли светлината си далеч из необятната степ. Но не достигна до Диас. Той продължаваше да лежи в пълна тъмнина.

Последният ден беше донесъл толкова много изключителни събития, че дори и за мъж като Диас бе необходимо известно време, за да се успокои вътрешно и да започне да мисли по-ясно. Дълго остана да лежи притихнал, за да размисли какво да направи. И ето че изведнъж до слуха му достигна шум от приближаващи се стъпки. Той стана и извади ножа си.

Недалеч от него стъпките се спряха и Диас долови движенията на човек, който сяда на земята. Непременно трябваше да разбере кой бе той. Несъмнено беше бял, защото едва ли някой индианец щеше да се отдели сам от победителите, за да си почине толкова далеч в дивата пустош.

Диас легна на земята и предпазливо запълзя към мястото, където седеше човекът. Когато се приближи достатъчно, за да може да различи силуета на тъмната човешка фигура, ловецът все още не бе наясно кого имаше пред себе си. Непознатият се бе загърнал с одеяло, беше прибрал косата си на тила в нещо като кок и беше забил в нея кичур пера, с какъвто украсяват главите си индианците папаго.

— ’s death, ама че се бавят! — промърмори мъжът. — Изглежда, ще трябва да почакам.

— Някакъв бял, и то човек от Щатите — си каза Диас, който по английската ругатня веднага разбра с що за мъж си имаше работа. — Носи закривен ловджийски нож и карабина. Не мога да я различа добре, но бих се обзаложил, че не е лоша. Но защо ли се е предрешил като индианец?

Диас лежеше толкова близо зад непознатия, че можеше да го достигне с ръка. Ако знаеше, че той е Мен-руж, прочулият се с ужасна слава бандит на саваната, навярно ловецът нямаше тъй мълчаливо да се оттегли назад, пълзейки, както направи след малко. Но понеже не го познаваше, реши да изчака.

В далечината пламъците все още се издигаха високо в нощното небе. Индианците бяха запалили укреплението от волски коли на белите. По едно време Диас пак долови приближаването на човешки стъпки. Някой изсвири и Мен-руж му отговори. Появиха се двама мъже, следвани по петите от дванайсет индианци.

— Go on^[1], старче — подвикна единият от тях на английски. — Нямаме време за губене!

— Накъде?

— Към Мъгливите планини.

— Какво ще правим там? Струва ми се, че искаше да ходиш при Черната птица, за да му съобщиш, че ще отида при него!

— Та нима червенокожият е толкова важна клечка, че трябва да му се докладва за посещението на един бял? Уверявам те, стари грешнико, че всеки апач трябва много да се радва, ако Сан-меле разговаря с него!

— Какво ще правиш в Мъгливите планини? Да не искаш да отидеш при лодката, която държим там? Разбра ли се вече с вожда?

— Карах я без заобиколки. Обещах му стадата на асиендерото Агустин Пена и скалпа на Соколово око. Затова той е готов незабавно да потегли на път към Бизонското езеро.

— Ами ние?

Ние тръгваме към Мъгливите планини, за да вземем едно съкровище, преди да последваме вожда.

— Какво съкровище?

— Ей този човек, някакъв мексикански нехранимайко, когото червенокожите се канеха да измъчват тъкмо когато се появих, обеща да ми издаде изключително богата бонанса, ако реша да го спася. Черната птица ми го даде срещу Соколово око и аз взех една дузина индианци, за да бъда готов да посрещна всяка изненада.

Бараха, защото този „мексикански нехранимайко“ беше самият той, не разбираше нито дума английски, иначе сигурно нямаше да се зарадва особено на това почетно прозвище. Мен-руж огледа внимателно запуснатата му външност, доколкото му позволяваше тъмнината.

— Този тип хич не ми прилича на човек, който да има бонанса за подаряване!

— Ха! Ти да не би да се мислиш за по-умен от мен? Този човек се намира изцяло във властта ми. Ако ме е излъгал, от мен може да очаква такава участ, в сравнение с която индианските мъчения и изгарянето жив ще са само детска игра. А сега напред, за да видим дали златното находище наистина е толкова изключително богато, както ми го описа!

Заедно с Мен-руж и Бараха той закрачи начело. Индианците ги последваха един подир друг, както е обичайно за тях. Едва тогава Диас се надигна от земята.

— Какъв късмет, че тези негодници не спряха при дъбовете! Конят ми щеше да ме издаде. Кои ли са двамата мъже, на които този предател иска да покаже бонансата? Сигурно имат някаква необикновена власт над червенокожите! Дон Агустин Пена щял да бъде нападнат! Незабавно трябва да тръгна към Бизонското езеро, за да го предупредя! Но преди това ще препусна към Златната долина, за да уведомя Тибурсио, младия граф Де Медиана, както и неговите приятели, двамата ловци. Въпреки обиколния път, по който съм принуден да мина, за да не ме забележат, пак ще стигна до долината преди този отряд, а следователно и навреме, за да им обърна внимание върху предстоящата опасност.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и препусна в тъмната тиха нощ…

Междувременно при Златната долина се бяха разиграли твърде сериозни събития.

След като дон Естебан и Диас попаднаха във властта на тримата ловци, те ги последваха до мястото, където между Златната долина и скалата с индианската гробница лежаха застреляните коне. Този момент бе несъмнено съдбоносен и затова умовете и сърцата на мъжете бяха завладяни от толкова различни чувства и настроения, колкото бе и броят на присъстващите хора.

Граф Де Медиана сигурно си мислеше, че един-единствен миг се бе оказал достатъчен, за да изтръгне от ръката му всички карти и да предаде него, богатия гранд, в ръцете на трима мъже, които никога не бяха притежавали нещо друго, освен превъзходните си пушки. Той знаеше какво го очаква, защото страшното понятие „съд на саваната“ му бе издало всичко. Гневът, който изпитваше от неочакваното си поражение, се беше смесил с някакво тъпо тягостно чувство, сякаш бе получил удар с боздуган по главата, в резултат на който напълно загуби цялата си самоувереност и способността си да мисли.

Фабиан се виждаше изправен пред мигове, определени да му разкрият големите тайни на неговия живот. Имаше чувството, сякаш стоеше изправен пред портите на внушителен храм, между чиито колонади предстоеше да се роди отново. Но без изключение отделните колони бяха украсени с капители, от които му се хилеха маски на смъртта. Накъдето и да погледнеше, той виждаше как майка му се бори с убиеца си. Накъдето и да се заслушаше, чуваше последния й предсмъртен вик. И ето как в него се надигна глас, крещящ за мъст, задушавайки всяко състрадателно чувство, което може би щеше да прояви готовност за милост и снизхождение.

Диас усещаше вътрешно раздвоение и не можеше да го преодолее. Той се беше възхищавал на ловкостта, благоразумието и твърдата воля, с които на дон Естебан де Аречиса се беше удало да обуздае една сбирщина от безпътни и брутални авантюристи и да ги превърне в добре въоръжен и дисциплиниран отряд. Той уважаваше своя предводител и до този момент бе свикнал да му се подчинява. Но ето че бе чул обвиненията на Пепе Сънливеца и Фабиан, а пък гневните думи и ругатни на Кучильо допринесоха допълнително много, за да го убедят, че тези обвинения са съвсем основателни.

Пепе, някогашният микелет, виждаше най-после изпълнено съкровеното си желание да сграбчи между яките си ръце граф Де Медиана. До този ден животът му бе изпълнен от безкрайно силното чувство за мъст срещу този човек и сега бе твърдо решен да потърси сурово възмездие за убийството, чийто неволен съучастник бе станал и самият той.

А що се отнасяше до канадеца, то той чувстваше в момента само своята голяма любов към Фабиан, както и сериозността на съдебното заседание, в което трябваше да вземе участие. Сега синът му се намираше пред тъй дълго желаното разкритие на миналото си, останало забулено в пълен мрак. Великанът имаше силното желание да му помогне в тази задача според силите си. Дълги години бе живял в горите и прериите. Той бе станал истински ловец от глава до пети, а възгледите, възпитани в него от дивата пустош, според които всеки е предоставен да разчита единствено на собствената си сила и издръжливост, съчетани с неговата естествена добряшка благочестивост, бяха създали в него такива принципи, които несъмнено трябваше да превърнат предстоящия саванен съд в акт на най-висша справедливост.

Пепе пръв взе думата:

— Дон Фабиан, хайде да започваме! Всичко необходимо за едно съдебно заседание е налице, а не можем да твърдим, че дълго време ще останем необезпокоявани.

Фабиан кимна и се обърна към дон Естебан:

— Сеньор, ти чу какво решихме за теб. Надявам се, че ще се примириш с твоето положение!

Аречиса му отправи мрачен поглед.

— Не познавам нито един човек, който да има правото да ме съди. Онзи, който има някакво оплакване срещу мен, нека се обърне към властите!

— Към властите ли? — подигравателно се изсмя Пепе. — Санта Лаурета, ама че си ми умен! Веднъж вече ти направих услугата да се обърна към онова нещо, дето го спомена. Но тъй като и до ден-днешен не изпитвам голямо желание да отида в Пресидио Сеута, за да ловя риба тон, ще трябва да приемеш нашите наредби!

— Няма да призная за мой съдия един човек, който е избягал от страната си, за да се изплъзне от справедливо наложеното му наказание!

Очите на Пепе гневно засвяткаха.

— Справедливо ли каза? Човече, ако дръзнеш повторно да изречеш подобни думи, ей с тези две ръце ще те пребия като чакал, който само усмърдява въздуха! Някой точен удар с кама може навремето си да ти се е струвал съвсем на място, но онзи, който го отрича и нагло го приписва на един невинен човек, той постъпва страхливо и безчестно и не бива да се чуди, ако го смажат като гаден паразит!

Канадецът беше също безкрайно възмутен от обидата, нанесена на неговия другар.

— Сеньор — каза той с твърд глас, — ние се каним да те съдим по напълно честен начин. Не ни принуждавай да се отнасяме с теб като с лъжец и безсъвестен негодник, защото в такъв случай те очаква участта на отвратителните гадини, които човек убива, където ги види. Приятели, хайде да започваме!

— Да, да започваме! — подкрепи го Фабиан. — Тате, ще определиш ли състава на съда?

— Веднага! Кой е обвинителят?

— Аз! — отвърна Пепе.

— И аз! — добави Фабиан.

— Тогава отстъпете настрана, защото не можете да бъдете съдии.

— Ти ще заемеш тази длъжност, тате!

— Не, синко, не мога, защото е възможно обичта ми към теб да ме подведе да издам несправедлива присъда. Тук разполагаме само с един човек, който може да се заеме с тази работа.

Той се обърна към Диас:

— Сеньор Диас, надявам се, че ще ни окажеш честта да се нагърбиш с председателството на съда.

— Да не би да искате от мен да седна да съдя човека, който е мой предводител и когото само преди броени минути исках да освободя?

— И все пак ще се заемеш с тази работа. Аз ще трябва да изпълнявам длъжността на полицай. Ти сигурно познаваш обичая, наречен „съд на саваната“, твърде добре, за да не знаеш, че за всеки ловец е въпрос на дълг да застане на страната на справедливото дело. Твоят отказ само ще ни обиди.

— Е, добре! В такъв случай ще трябва да се подчиня на волята ви! Но ви моля да започнем веднага, защото се намираме в земите на хора, които биха изпитали голямо удоволствие, ако можеха да прекъснат съдебното ни заседание с няколко куршума или стрели!

— Тогава ми позволете по стар обичай да отредя всекиму мястото!

Канадецът посочи едно от седлата на застреляните коне на Диас, който единствено имаше право да седне. После точно срещу него описа с шомпола си един кръг и се обърна към графа:

— Дон Естебан, това е твоето място. Надявам се, че няма да прекрачиш тази линия, защото мигновената последица ще е куршум!

Отляво и отдясно на Диас застанаха Пепе и Фабиан, а малко по-настрани се изправи канадецът, за да се грижи за реда и безопасността на заседанието.

Диас извади ножа си и го заби в земята.

— Сеньори, съдът започва! Той ще продължи, докато това острие е скрито в земята като знак, че между нас ще властват правото и справедливостта, а не насилието. Наказание за престъплението, но също така наказание и за лъжата, и клеветата, които замислят отмъщение и гибел! Кой от вас има някакво обвинение?

— Аз, Пепе Сънливеца, както гласи името ми.

— И аз, Тибурсио Ареляно, както ме наричаха досега.

— Тогава забийте ножовете си в земята. И нека ви връхлети смъртта, безмилостна и непогрешима като вашите остриета, ако замисляте да извършите несправедливост!

Според старите свещени обичаи на саваната те изпълниха нареждането му.

— Пепе, ти кого обвиняваш?

— Обвинявам ей този сеньор дон Естебан де Аречиса, който всъщност се казва граф Антонио де Медиана.

— Какво е обвинението ти?

— Обвинявам го в три неща: в убийство, в отвличане на човек и в злоупотреба със съдебната власт за осъждане на един невинен.

— Дон Естебан де Аречиса, признаваш ли, че си граф Антонио де Медиана?

— Да — гордо отвърна той.

— Признаваш ли, че сеньор Пепе има право за своето обвинение?

— Нищо не признавам, не признавам и правото ти да ме разпитваш, а ще отговарям, ако искам.

— Твоя воля, дон Антонио, но законът на саваната гласи: онзи, който отказва да отговаря, с мълчанието си се признава за виновен и уличен. Не го забравяй! В саваната не важи титлата, а само човекът. Който не иска да загине, трябва да умее да се защитава. Говори, Пепе!

— Обвиняемият уби своята снаха, графинята доня Луиса де Медиана в замъка Еланчове.

— Вярно ли е това обвинение, дон Естебан?

Графът мълчеше.

— Не забравяй, че мълчанието ти е равно на признание!

— Сеньор Диас, разиграваш истински театър — отговори най-после Аречиса. — Забиваш ножа си в земята в знак, че ще съблюдаваш правото и справедливостта, но въпреки това упражняваш само насилие. Няма какво да признавам, нито какво да оспорвам. Нека, който ме обвинява да даде доказателства, че говори истината!

— Сеньор Пепе, можеш ли да дадеш такива доказателства?

— Те се съдържат в историята, която ще чуеш от мен.

Той разказа случилото се в онази нощ в Еланчове с всички подробности, които се бяха запазили в паметта му. Нямаше как Диас да не се почувства напълно убеден във вината на графа.

— Дон Антонио, съжалявам, но се налага да ти кажа, че смятам за истина всичко, което чух от този сеньор!

— Мисли, каквото си искаш! Но само по нечие мнение никой човек не бива да бъде осъден. Някакъв си разказ не е никакво доказателство. Доведете ми свидетели!

— Законът на саваната не счита за необходимо появяването на свидетел във всички случаи. Убеждението е напълно достатъчно, за да се произнесе твоята присъда. Подканям те съвсем просто да ми кажеш дали си извършил убийството, или не!

— Няма да отговарям!

Той бе твърде горд, за да направи признание или пък да каже някоя лъжа, която навярно все още можеше да го спаси.

— Мълчанието ти е равно на „да“. Ти си виновен в убийство и в отвличане на дете. А къде отиде момчето?

— Въпросите ти са излишни. Не мога да ти дам никакви сведения.

— Сеньор Пепе, продължавай!

Сънливеца разказа за осъждането си, както и за по-късното си бягство. След като свърши, Диас отново се обърна към Аречиса:

— Признаваш ли за истина онова, което чу?

Обвиняемият пак предпочете да мълчи.

— Кажи „да“ или „не“!

Пак никакъв отговор.

— Мълчанието ти ми е достатъчно! Дон Естебан, изпитвах към теб необикновено уважение и бих дал много, ако можеше да се окажеш невинен. Поведението ти обаче не е поведение на човек, към когото може да се изпитва трайно съчувствие!

— Запази съчувствието си за себе си, Диас! Ти си предател. Обеща ми вярност и подчинение, а си се съюзил с хора, които желаят гибелта ми. Аз съм във властта ти, но няма да преклоня глава пред теб! Граф Де Медиана се присмива над твоите обвинения дори и да му струват живота!

— Сеньор, вече ти беше казано, че в саваната титлите нямат никаква стойност. В момента си само един обвиняем и ако не успееш да се оправдаеш или ако си прекалено горд, за да се защитаваш, тогава прости се с всяка мисъл за спасение! Сеньор Пепе, имаш ли да добавиш още нещо към обвинението си?

— Не, свърших. Настоявам това тройно престъпление, за което според правораздаването в саваната се полага три пъти смърт, да бъде наказано най-сурово!

— А сега е твоят ред, сеньор Тибурсио. В какво обвиняваш подсъдимия?

— В убийство на неговата снаха, в отвличане на племенника му и в опит за убийство срещу мен самия. Първите две престъпления са вече изложени, затова ще говоря само за третото.

— Говори!

Той разказа за нападението в градината на асиендата Дел Венадо, както и по-късно в гората, а после описа и поведението на дон Естебан на брега на буйната река.

— Сеньор Аречиса, какво ще кажеш? — попита Диас, който усещаше как съчувствието му към предводителя на експедицията изчезва все повече и повече.

— Свидетели! — гласеше лаконичният отговор. Но гордостта на графа беше неискрена. Тя изключваше честността.

— Спокойно можеш да поставяш това искане, понеже знаеш, че Кучильо избяга, но въпреки всичко не е абсолютно необходимо да има свидетели, защото пак те питам дали се признаваш за виновен в убийство! Ще се унижиш ли да изречеш една лъжа?

Обвиняемият отново не отговори.

— Значи признаваш престъплението си и ние можем…

Той беше прекъснат, тъй като иззад конусообразната скала проехтя вик, който дори бученето на водопада не успя да заглуши. После се разнесе и шум от удар, сякаш някакво тежко тяло падна от значителна височина.

— Какво беше това? — попита изплашеният Пепе.

— Някакъв човек, комуто се е случило нещастие — отвърна Диас. — Трябва веднага да видим какво…

— Чакай! — прекъсна го канадецът. — Твоето място е тук и не бива да го напускаш без наложителна причина! Аз ще отида да проверя какво е станало.

Той се отправи към ъгъла на скалата с индианската гробница и скоро изчезна зад него. Другите останаха по местата си и зачакаха връщането му. Ловецът се появи едва след доста време. Той носеше на рамо изкъртения от Ороче златен къс.

— Я вижте какво намерих!

Той свали буцата и я сложи в краката на Фабиан. Младежът безмълвно впери поглед в находката му.

— Чисто злато, което струва много, много хиляди! — изломоти Аречиса, кажи-речи вцепенил се при вида на самородното злато с невиждани размери. В този миг той съвсем забрави в какво положение се намира, излезе от начертания около него кръг и буквално се втурна към буцата, за да я оцени приблизително по тежестта й.

— Санта Лаурета! — обади се и Пепе. — Де да имах тази дреболия още навремето, когато бях микелет и се ползвах от правото да гладувам на държавни разноски! Къде го намери, Голям орел?

— Това няма значение! — намеси се дон Естебан. — Този златен къс е от бонансата и трябва да се раздели заедно с всичко останало!

— Както желаеш, граф Антонио де Медиана — изсмя се Сънливеца. — Тук сме общо пет души и веднага ще разрежем тази джунджурия, за да получи всеки своя дял, а също и ти, защото бе тъй добър да ме изпратиш в Пресидио Сеута да ловя риба тон!

Тези думи върнаха графа към действителността. Той се изправи кажи-речи засрамен, но очите му блестяха така, както това може да се забележи при умопобърканите хора.

— Тате, къде го намери? — осведоми се Фабиан.

— Ей там отзад, съвсем близо до котловината, където пада водата. Виждате ли горе онази глава?

Той посочи към височината. Всички погледи се насочиха натам.

— Бараха — обади се Диас.

— Да, Бараха. Вижте, забеляза, че го наблюдаваме и се отдръпна назад. Той е причината да намеря това злато.

— Как така?

— Златният къс се е намирал в скалата зад водопада. Бараха е спуснал Ороче с две ласа, за да го изкърти, а после нещастникът е намерил смъртта си в бездната. Ласата са прерязани. Бараха е искал да задържи златото само за себе си.

— А ти намери ли Ороче?

— Не. Врящите и кипящи води в бездната го погълнаха.

— Трябва да преследваме убиеца! — извика Фабиан и посегна към пушката си.

— Чакай! — възпря го Пепе. — Докато не приключи съдебното заседание, тук не бива нито един нож да се изважда от земята! Бараха ни е в кърпа вързан.

Той пак погледна нагоре към мястото, където преди малко се показа главата на убиеца, като при това погледът му неволно падна и върху горния край на конусообразната скала.

— За Бога, Голям орел, не поглеждай нагоре, за да не се издадем! Горе на платформата при гробницата е залегнал Кучильо.

— Кучильо ли? Убиецът, свидетелят, от кого имаме нужда! Добре ли го видя?

— Несъмнено!

— Тогава трябва да го спипаме! Тръгни наляво около скалата и се изкачи от задната й страна! Той ще побегне и тогава ще го посрещна ей там отдясно при каменния ъгъл.

Пепе грабна пушката си и се отправи в споменатата посока. При изкачването си той прояви възможно най-голяма предпазливост. Та нали Кучильо сигурно щеше да отгатне намеренията му и много лесно можеше да му изпрати някой куршум. Но това не стана. Той се добра безпрепятствено до платформата и я завари… съвсем пуста. Веднага пак слезе долу и се приближи до канадеца.

— Е? — посрещна го великанът. — Не го ли спипа?

— Не. Ами ти?

— Да го виждаш при мен?

— Но той слезе!

— Или изобщо си се излъгал.

— Невъзможно! Съвсем ясно видях главата му. Слязъл е долу. Но не е могъл да се измъкне наляво, иначе щях да го зърна.

— Не е избягал и надясно, защото тогава щеше да ми падне право в ръцете. Следователно той се е спуснал по северната страна на скалата. Ела да видим дали ще открием следите му!

Между езерото и северното подножие на конусообразната скала с индианската гробница имаше само не особено широка ивица земя, която бе толкова камениста, че човешки крак не можеше да остави по нея никакви следи. Но въпреки това острото око на канадеца забеляза по скалистата земя една светла къса чертичка, която сякаш бе направена от невидима ръка с помощта на желязно острие.

— Ето, оттук е минал, Пепе! Я да видим… да, ей го тук кварцовото късче, което е настъпил и на което дължим тази черта. Когато нечий крак стъпи върху камъче с такава големина, той не се подхлъзва напред или назад, а встрани. И така, посоката на чертичката, направена върху скалата, ни издаде, че Кучильо е тръгнал право към езерото.

— Напълно споделям мнението ти. Ела!

Те се отправиха към брега и стигнаха до водата, но въпреки продължителното търсене не откриха никакви други следи. Пепе започна да става нетърпелив, когато неочаквано забеляза нещо, което го накара да вдигне пушката си и да застане готов за стрелба.

— Какво има? — попита канадецът. — Да не би да искаш да ни издадеш с изстрел?

Сънливеца се подсмихна и му намигна.

— Виждаш ли там в езерото ей онези широки листа на растението ламбредони, които се издигат малко над водата като плосък покрив? Обзалагам се, че под тях се е скрила гигантска жаба, а понеже точно сега страшно ми са се прияли жабешки бутчета, смятам да докопам това животинче.

Сигурно „гигантската жаба“ чуваше всяка дума. Пепе се прицели. Петлето силно изщрака и пръстът му вече докосваше спусъка, когато големите листа се раздвижиха.

— Не стреляй! Аз съм! — разнесе се глас изпод тях. После се показа главата на Кучильо.

Той не бе намерил друго по-подходящо място, където да се притаи, освен езерото, чиито водни растения с великанските си листа бяха много подходящи, за да скрият както главата, така и пушката му, която той нямаше как да захвърли.

— Санта Лаурета, ама че жаба! Сеньор Кучильо, моят апетит за малко да ти струва главата. Я ми кажи, какво правиш тук в тази мътна супа?

— Аз… аз исках… мислех си…

— Искал си да се изкъпеш, нали? Но защо преди това не си намерил време да си съблечеш дрехите? Я излез! Тук има хора, които имат голямо желание да си поговорят с теб.

— Но първо ни подай пушката си! — добави канадецът. — Защото тези опасни инструменти не са направени за жаби!

Той взе пушката му и едва след това му позволи да се измъкне от леденостудената вода.

Бандитът бе стоял във водата само няколко минути, но въпреки това се чувстваше така, сякаш бе замръзнал до мозъка на костите си. Вълненията от последните часове и непрекъснато засилващата се жега на жаркия ден го бяха окъпали в пот, цялото му скитане из степта го бе изтощило и изсушило тялото му, а ето че сега в своята възбуда и страх изведнъж бе скочил в езеро, подхранвано от подземни извори, чиято вода му бе подействала парализиращо като силен електрически ток или мозъчен удар. Треперейки като лист, той стоеше пред двамата ловци, без да е способен на каквато и да било съпротива.

— Ела, сеньор Кучильо! — каза Пепе и го хвана за ръката. — Смятаме да те позагреем малко, та да се съвземеш от ледената баня!

Кучильо ги последва, без изобщо да се възпротиви.

— Сеньори, ето, водим ви свидетеля, за когото дон Естебан настояваше — заяви канадецът. — Надявам се, че сега ще можем бързо да приключим тази работа.

— Добре дошъл, сеньор Кучильо! — поздрави Диас треперещия от студ човек. — Бях си помислил, че си се сбогувал с нас за по-продължително време. Намираш се пред съд на саваната, който, както вече сигурно си забелязал отгоре, ние образувахме тук, и ще трябва да хвърлиш светлина върху някои неща, които дон Естебан не желае да си признае. Ела по-наблизо!

— Протестирам срещу този свидетел! — възпротиви се Аречиса.

— Защо?

— Защото самият аз имам срещу него обвинение.

— Много добре, дон Антонио, така ще ми спестиш обвинението, което самият аз щях да повдигна малко по-късно.

Диас начерта още един кръг, подобен на кръга, който бе направил преди малко и канадецът за дон Естебан, а след това заповяда на Кучильо:

— Влез в този кръг и бъди сигурен, че осмелиш ли се да го прекрачиш, това ще е твоят край! Говори, граф Антонио де Медиана!

— Обвинявам този човек в убийството на гамбусиното Марко Ареляно.

— Аха! — възкликна Фабиан. — Моето подозрение! Но доказателства, доказателства!

— Едва ли са необходими. Неотдавна и сеньор Диас чу признанието на убиеца.

— Вярно ли е?

— Да — кимна Диас, — и ето защо си бях наумил да го обвиня, ако дон Естебан не беше сторил това. Какво ще кажеш, Кучильо?

Бандитът се огледа наоколо така, сякаш го бе хванала силна треска. Невъзможно беше да отрича. Нима нямаше начин за спасение, нима нямаше някаква възможност да избяга? Може би. Но преди това трябваше да си отмъсти на човека, който първо си бе послужил с него да извърши едно престъпление, а после го предаваше така позорно.

— Нищо! — отвърна той.

— Значи признаваш, че си убил Ареляно?

— Сбихме се и аз излязох победител.

— Сбихте се тъй както той си спеше, а ти беше на пост, и естествено нямаше как да не излезеш победител. За такова престъпление съдът на саваната има само едно наказание — смърт! Принуден съм да произнеса тази присъда. Сеньори, имате ли някакви възражения?

— Не. Нека умре! — отсече Пепе.

— Да умре! — обади се и канадецът.

— Ами ти, сеньор Тибурсио?

— Нямам причина да проявявам милост към него, към човека, когото последвах в пустошта, за да му дам заслужената награда!

— Кучильо, нали чу! Или това наказание ти се струва несправедливо?

Бандитът почувства как го обзема предишното му нахалство. Не му беше за пръв път да се види изправен пред подобна ужасяваща участ. В случая никакви молби нямаше да помогнат, а ако наистина се окажеше, че е безнадеждно загубен, все още му оставаше една утеха — да си отмъсти на дон Естебан.

— Наказанието е прекалено сурово — отговори той, — защото убих Ареляно в двубой, и ако аз самият не бях проговорил за това деяние, никога нямаше да узнаете каквото и да било.

— Тъй ли мислиш? — попита Фабиан. — Твоят кон, който постоянно се спъва, отдавна те издаде, а не можеш да скриеш и раната си на крака, която си получил от моя пастрок по време на схватката.

Ледената вода наистина бе оказала толкова лошо въздействие върху зле зарасналата рана на Кучильо, че той усещаше силни болки в крака си, от които едва можеше да стои на едно място.

— А ако си въобразяваш, че наказанието ти действително е твърде сурово — добави Фабиан, — тогава ще е нужно само да те обвиня в двоен опит за убийство, за да те накарам да промениш мнението си.

— Там нямам никаква вина. Нямаше как, трябваше да се подчинявам и да изпълнявам, граф Фабиан де Медиана.

Учуденият Тибурсио отстъпи крачка назад.

— Какво? Ти знаеш истинското ми име?

— Знам го по-добре от всеки друг. Та нали аз бях онзи, който…

— Мълчи! — сопна му се дон Естебан, който едва в този момент разбра колко непредпазливо постъпи, като издаде своя съучастник.

— Капитан Антонио, тук не можеш да ми заповядваш! Отдавна отмина времето, когато бях слуга в каютите на твоя пиратски кораб, и сега ще кажа на тези сеньори какво…

— Нищо няма да кажеш! — изкрещя Аречиса, който реши да прибегне до последното и единствено средство, обещаващо му спасение. — Достатъчно съм видял и патил, за да правя и сам онова, което смятам за нужно и правилно. Тибурсио Ареляно, ти си Фабиан де Медиана, моят племенник! Ела да те прегърна!

Той разтвори ръце, но младежът отстъпи назад.

— Граф Антонио, можеш ли да ми се закълнеш, че аз наистина съм твоят племенник?

— Наредих да оставят момчето само в една лодка насред морето и не знам нищо за това, кой и как те е спасил, нито каква е била по-късната ти участ. Но абсолютната прилика, белегът на бузата ти, оставен от ножа на този микелет, както и обстоятелството, че твоите спътници отдавна са те разпознали като граф Фабиан, всичко това предостатъчно доказва, че си моят племенник.

— Тогава се закълни!

— Заклевам се и за допълнително потвърждение на моята сигурност ти предавам тези два пръстена. Единият от тях е пръстенът-печат на графовете Медиана. Баща ти го носеше. Другият е свален от пръста на твоята майка. И двата пръстена взех от нея, след като… след като умря под камата на този човек.

— Но по твоя заповед! — изфуча Кучильо. — Не аз, а ти си убиецът!

Фабиан не обърна внимание на възражението му. Той грабна пръстените и с неописуема радост и благоволение ги притисна до устните си.

— Моят баща, моята майка!

Не успя да каже нищо друго. Той падна на колене и избухна в ридания.

Било то, защото това доказателство за силна болка и радост наистина го разчувства, било като последно средство за спасение, коравосърдечният Аречиса се осмели да излезе от начертания кръг и да се приближи до Фабиан.

— Ще получиш и много други неща, до които са се докосвали ръцете им и които са им били мили и скъпи. Сърцето ми беше закоравяло, но въпреки това веднъж вече то проговори в твоя полза. Беше в Дел Венадо, когато се опитах да те убия, а ти избяга. Не знаех дали ще се върна от експедицията и затова оставих в стаята си писмено признание.

Канейки се явно да продължи, той сложи длан върху рамото на младежа. Но при това докосване Фабиан скочи на крака като пружина.

— Махни си ръката, граф Антонио де Медиана! Ти си брат на моя баща и няма да умреш, а ще бъдеш помилван. Обаче никога не ме докосвай, понеже по ръката ти е полепнала кръвта на майка ми, убита по твое поръчение.

С добре изиграно лицемерно смирение графът се върна в своя кръг. Той бръкна под връхната си дреха и извади своя бележник. Написа няколко думи върху един празен лист, после го откъсна и го подаде на младежа с думите:

— Фабиан, не мога да принудя сърцето ти да промени чувствата си към мен. Може би по-късно то само ще го направи. Но искам да ти докажа, че се отказвам от всякаква вражда към теб. Асиендата Дел Венадо е моя, а ти си единственият ми наследник. Чуйте, сеньори, за да можете после да му бъдете свидетели. Дон Агустин Пена е само арендатор. Ако изобщо не се върна или пък се върна след теб, предай му тези редове! Той ще те посрещне като свой господар и ще те заведе в моите стаи. Отвори писалището, натисни пружината от лявата страна на нишата и ще намериш признанието, за което говорих.

Фабиан прибра листа с изписаните няколко реда.

— Вземам го, дон Антонио, защото ти прощавам опитите за убийство срещу мен. Предоставям на Бога да те съди заради смъртта на моята майка, но…

— Чакай! — прекъсна го Пепе. — Сеньор Фабиан, не можеш да го помилваш. Аз също имам един пръстен. Ето, я го виж на ръката ми! Той ми го даде навремето в енсенадата, за да си мълча, а така аз се превърнах в съучастник на неговото престъпление. Прости му, щом искаш, но не бива да имаме никаква милост към него. Той ми отне отечеството, като успя да ме изпрати да ловя риба тон. Затова настоявам да бъде наказан!

— Пепе! — укорително рече Фабиан. — Нима моето желание не означава нищо за теб?

— Означава повече, отколкото си мислиш, но не разбираш ли, че ако помилваш дон Естебан, ще трябва да пуснеш и Кучильо да си върви?

— И на него му прощавам това, което е причинил на мен и на майка ми, обаче той е убиецът на Марко Ареляно, а пред втората си майка трябваше да дам свещена клетва, че ще умре веднага, щом го намеря!

Кучильо чу тези думи. Той видя заплашителния израз на лицето му и нямаше как да не си каже, че не можеше да очаква снизхождение. Все още имаше време за бягство, но главният виновник трябваше на всяка цена да си получи наказанието.

— Милост, дон Фабиан! — умолително извика той. — Не можеш едновременно да прощаваш и да обричаш на смърт! Без никакви възражения ще ти отстъпя бонансата, ще ти служа и ще ти се подчинявам, докато съм жив, ще…

С властен жест Фабиан го прекъсна.

— Мълчи! Всички думи са безполезни!

— Но тогава ще умре и той!

В същия миг Кучильо измъкна ножа си, който съвсем непредпазливо му бяха оставили… един скок, и той заби острието до дръжката в гърдите на Аречиса. Още преди Фабиан да успее да го сграбчи и задържи, бандитът се втурна към ъгъла на скалата и изчезна зад него.

Останалите понечиха да хукнат подир него.

— Стойте! — прогърмя гласът на канадеца. — Тук аз съм охраната и той е мой!

С великански крачки ловецът стигна до ъгъла и вдигна безпогрешната си пушка.

— Спри, Кучильо!

Може би бандитът все пак щеше да избяга, но студената вода така се беше отразила на раната на крака му, че той напредваше едва-едва. Кучильо чу зад гърба си вика на могъщия ловец, ала не му обърна внимание.

— Спри! — повтори канадецът.

След като и тази заповед остана без резултат, горският скитник натисна спусъка. Кучильо се преметна, изтъркули се настрани и падна във водата на езерото и то доста близо до мястото, където преди малко бе опитал да се скрие.

— Мъртъв е! — промърмори канадецът и обърна гръб на езерото.

— И двамата са мъртви — добави Пепе, — без да успеем да довършим нашето съдебно заседание!

Фабиан стоеше вече до трупа на своя чичо. Другите се приближиха до него, но не посмяха да нарушат мълчанието му. Мрачният му поглед се беше спрял върху трупа на човека, който по силата на природните капризи му бе толкова близък, но който още от най-ранното му детство се превърна в негов заклет враг. Най-накрая младежът се обърна и каза:

— Тате, има една непреходна справедливост, която не може да бъде постигната от нито един земен съдия. Далеч оттук, отвъд океана бе извършено престъпление, а ето че тук в един и същ час, на едно и също място, където едва ли е стъпвал кракът на някой бял, Бог събра злодеите с хората, към които те са съгрешили.

— Сеньор Фабиан, ти просто изказа моите съкровени мисли — отвърна Пепе Сънливеца. — Когато в Еланчове се изправих пред граф Антонио и го упрекнах за извършеното от него престъпление, той се изсмя на заплахата ми. Тогава му казах: „Има един друг съдия, от когото сигурно няма да можете да се изплъзнете. Той ще ви намери дори и да се опитате да се скриете в най-затънтената пустош!“ Както виждате, това предсказание се сбъдна дословно. Ти искаше да го помилваш и го предаде в ръцете на Божието правосъдие. Но Бог го осъди по-бързо от очакваното, като го наказа със смърт от ръката на неговия съучастник. Ние сме отмъстени!

— Но нека бъдем християни и забравим гнева си към него! Граф Антонио де Медиана не бива да бъде разкъсан от лешоядите, а да получи спокойно място за вечен покой.

— Да, нека го погребем — подкрепи го и Пепе, — а заедно с него и пръстена му, който изпълни вече своята цел — да ми напомня за моето отмъщение.

— Най-подходящото място за целта е гробницата на вожда — обади се канадецът. — Нека видим дали ще можем да я отворим!

Те се изкатериха на конусообразната скала и потърсиха входа на гробницата. Тя представляваше отвесно спускаща се дупка, затворена с тежък камък. Великанската сила на канадеца успя да го отстрани, след което Фабиан се спусна долу с помощта на едно ласо. Пълен мрак цареше във вътрешността на гробницата, състояща се само от това не особено високо и широко помещение. Фабиан пипнешком намери тялото на вожда, което се беше напълно мумифицирало и сигурно се намираше там вече от доста дълго време.

Имаше достатъчно място и за трупа на Аречиса, граф де Медиана. Фабиан се изкачи горе, а после мъртвецът бе пренесен на скалата. След като неговият наследник прибра всичко по-ценно, каквото намериха по трупа, канадецът свали шапката си и каза кратка молитва. След това Диас се спусна в гробницата, за да поеме тялото на своя предводител и да му намери долу място. Когато се върна горе, пак затвориха входа по предишния начин, и то тъй старателно, че да не останат никакви следи от всичко случило се.

Тогава канадецът отново свали шапка, приближи се до Фабиан и подавайки му ръка, каза:

— А сега, сине мой, ти си граф Де Медиана и не само собственик на бонансата, ами и на всичко онова, което ти остави дон Антонио. Аз пръв ти давам клетва за вярност като твой слуга и само те моля да ми оставиш място в сърцето си за времето, което Бог ще ми дари още на тази земя!

Фабиан го прегърна нежно и каза:

— Ти не си мой слуга, а мой баща, и при мен завинаги ще намериш цялата любов и уважение, които ти се полагат като такъв.

Пепе също му подаде ръка.

— Дон Фабиан де Медиана, не забравяй Пепе Сънливеца, когато след време станеш знатен господар!

— А за да станеш такъв — добави Диас, — може би ще имаш нужда от нас като свидетели. Разчитай и на мен, сеньор! Никога няма да забравя деня, когато заедно с теб и с Господарите на саваната направихме съдебно жури, за да съдим един гранд на гордата Испания!

— Сеньор Диас, присъедини се към нас! — помоли го Фабиан. — При експедицията не те очаква нищо добро, а в наше лице ще намериш мъже, които ще съумеят да те оценят по-добре от авантюристите, придружавани от теб досега.

— Благодаря ти, дон Фабиан! С удоволствие бих изпълнил желанието ти, обаче аз бях подчинен на дон Естебан и сега съм длъжен да го заместя. Сами ли смятате да се върнете, или ще се решите да дойдете с мен в нашия лагер?

— Ние нямаме нищо общо с хората от вашата експедиция — обади се канадецът — и ако сме сами, ще се чувстваме в по-голяма безопасност, отколкото сред тях.

— Но как мислите да понесете богатствата от вашата бонанса, като нямате нито ездитни животни, нито коли?

Канадецът и Пепе погледнаха въпросително към Фабиан. Младежът сведе замислено поглед към земята.

— Тате — каза той най-сетне, — ще ми се разсърдиш ли, ако оставя тук всички тези съкровища?

— Какво? — възкликна смаяният Диас. — Искаш да зарежеш в ръцете на диваците или на експедицията такова богатство, с което може да се купи цяло кралство? Та нали то е твоя неоспорима собственост!

— Ами и ти самият не се ли отказа от това богатство, когато неотдавна бе застанал през бонансата? — усмихнато каза младежът.

— Защото знаех, че не принадлежи на нас, а на теб.

— Не искам да го оставям нито на твоите златотърсачи, нито на индианците, а…

— Санта Лаурета, ами какво смяташ да правиш с него? Помисли си само за скъпоценната златна буца, която коства живота на онзи майстор на мандолината! Струва ми се, че само с нея може да се заплати целия улов на риба тон, който се прави за десет години в дяволските води на Сеута.

— Пепе, съвсем си прав, че буцата струва живота на Ороче. Това злато има сатанинска власт. А ти, сеньор Диас, не забравяй следното: Марко Ареляно, повечето хора от експедицията ви, както сега дон Естебан и дори Кучильо трябваше да изкупят жаждата си за този метал със своята смърт. Ние ще заринем съкровищата и ще ги скрием така, че никой да не ги намери. Може би по-късно някога все ще дойде време, когато ще ни потрябват, и тогава ще можем без никаква опасност да ги отнесем на сигурно място.

— Сине мой, давам ти пълно право — съгласи се с него канадецът. — Хайде да отидем при находището и да видим, какво трябва да се направи.

Те се спуснаха от скалата и се отправиха към бонансата.

Само такива мъже, като тези четиримата, бяха в състояние да гледат подобно изобилие от жълтия съблазнителен метал, без да са завладени от огромната му притегателна сила. Въпреки това особено Пепе кажи-речи се почувства опиянен от гледката на блестящите късове, които изпълваха долината в такова количество, каквото едва ли някой би смятал за възможно.

— Вземете ножовете си и ми помогнете! — помоли ги Фабиан.

Меката земя на долината не ги затрудни особено. Значителна предварителна работа бяха извършили вече изливащите се от време на време води от планините, които на много места бяха подкопали скалите или промили едри късове самородно злато. Ето защо те успяха до настъпването на тъмнината да скрият всичкото злато така, че само посветени хора да са в състояние пак да го намерят.

— Сеньори, дотук просто трябваше да ви помагам — обади се Диас. Сега обаче моят дълг ме зове. Какво смятате да правите?

— Вече се стъмни — отговори канадецът, — тъй че днес няма да можем да напуснем тази местност, а ще пренощуваме горе на конусообразната скала, където най-добре ще сме защитени срещу всяко нападение.

— А утре още в ранни зори — добави Пепе — ще тръгнем по следите на Бараха. Той е единственият незван човек, който знае къде е бонансата, и по един или друг начин ще трябва да го накараме да мълчи.

— Направете го — изрази съгласието си Диас. — Той уби Ороче и трябва да бъде наказан. Що се отнася до мен, можете да сте сигурни, че никой няма да чуе и една дума за това злато. То е ваше, дон Фабиан!… А сега — сбогом!

— Сбогом! И ако имаш нужда от няколко здрави юмрука, знаеш къде можеш да ни намериш до утре — отвърна канадецът. — Много ще се учудя, ако днес червенокожите не направят на лагера ви още едно посещение.

Те си подадоха ръце.

— И приеми моите благодарности, сеньор Диас — каза Фабиан, — за помощта, която ни оказа днес. При удобен случай с удоволствие ще ти се отплатим за нея!

— Не вие, а аз трябва да благодаря. Вие великодушно ми пощадихте живота, докато аз се държах враждебно към вас. А че после участвах в съда на саваната, това си беше просто мой дълг. Сбогом!

— Сбогом! — разнесе се подир отдалечаващия се Изтребител на индианци. После той изчезна в тъмнината, а бързите му стъпки заглъхнаха в нощната тишина.

Заедно с одеялата и седлата на убитите коне тримата ловци занесоха пушките на дон Естебан и на Кучильо горе на скалата, където приготвиха нощния си бивак.

— Не бива да си позволяваме да запалим тук огън — предупреди канадецът. — Светлината му би се забелязала надалеч в равнината и би примамила враговете ни.

— Тогава ще ядем студена храна! — отсече Пепе.

Той извади няколко парчета сушено месо, а пък канадецът измъкна от кобурите си за всеки по малко пиноле — онова обичано от мексиканците ядене, което се приготвя от счукана царевица, примесена с шепа захар и канела. След като приключиха с вечерята, Фабиан помоли да му отредят първата стража. Събитията през деня бяха разстроили нервите му толкова, че чувстваше необходимост да остане сам с мислите си. Той седна върху един от камъните, които образуваха нещо като бруствер, а двамата приятели се загърнаха в одеялата си и затвориха очи, за да укрепят чрез сън силите си и да се приготвят да посрещнат предстоящото напрежение на следващия ден.

Бележки

[1] Хайде, давай, тръгвай! Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Горски скитник (8)

Метаданни

Данни

Горски скитник

Информация

История

Сваляне / Връзки

8. Съдът на саваната

Карл Май
Горски скитник (8)