Карл Май
Горски скитник (5)

5. Бивакът

След като експедицията на дон Естебан де Аречиса изгуби двайсет от хората си по време на десетдневното пътуване през земите на индианците, тя се установи на бивак недалеч от Рио Хила. Но въпреки тези загуби между белите авантюристи и индианците, винаги готови да защитават своята територия, все пак имаше приблизително равновесие на силите. И двете страни използваха същото лукавство и същата хитрост, а алчността на едните се уравновесяваше от храбростта на другите, граничеща с презрение към смъртта.

Впрочем въодушевлението на шейсетте мъже далеч не бе вече толкова голямо, както в деня, когато под оръдейните изстрели и радостните възгласи на гарнизона и жителите на Тубак те тръгнаха на път, изпълнени с крепката надежда за краен успех.

Все пак дон Естебан, който сякаш с някакъв забележителен инстинкт предвиждаше всичко, не беше пропуснал нито една необходима предохранителна мярка. До този момент при всички подобни експедиции всеки бе действал на своя глава и за защитата си бе разчитал единствено на себе си, на своите оръжия и на своя кон. Но испанецът бе успял да обучи, да дресира и да подчини на волята си тези иначе толкова користни и самоволни мъже.

Закупените от него коли им служеха както като превозно средство, тъй и като средство за отбрана. Навярно преди много години тъй са пътували и северните племена, когато са решили да залеят и покорят южните предели на Европа.

Дон Естебан бе заимствал тази тактика от Съединените щати, чиито жители, изглежда, бяха призвани да населят дивите райони на американския континент и да ги подчинят на цивилизацията. Ето как под неговото умело и енергично ръководство експедицията бе успяла да проникне далеч по-навътре в земите на апачите, отколкото това се бе удавало на когото и да било.

Когато същия този ден дон Естебан заедно с Кучильо определи мястото за бивакуване, той изрази надеждата, че Златната долина, а с това и бонансата, не би могла да е вече кой знае колко далеч.

— Ако не се лъжа, тя наистина се намира вече наблизо. Ще ми разрешите ли да се огледам из околностите, докато вие надзиравате построяването на лагера?

— Добре, върви! Но гледай да не се загубиш и се пази да не попаднеш в ръцете на индианците!

По устните на Кучильо се плъзна странна усмивка.

— Дон Естебан, не се тревожете за моята особа. Понякога може да проявявам несръчност срещу някой бял, обаче имам ли си работа с червенокожите дяволи, нито куршумът ми, нито ножът пропускат целта.

— Също като в асиендата, нали?

— Тибурсио излезе много разбран човек и така поправи моя пропуск, че можете да сте напълно доволен. При характера на тази местност е твърде възможно да загубя ориентация и да не знам в каква посока да търся лагера. Ще се погрижите ли за някакъв указателен знак?

— Какъв знак?

— Наредете да запалят и да поддържат огньовете така, че димът им ясно да се вижда.

— Но това може да ни навлече на главите диваците!

— Днес сигурно не. Педро Диас е наистина човек на място. С няколкото добре обмислени завои и криволици той така заблуди червенокожите, че на тях и през ум няма да им мине да ни търсят тук.

— Само заради това предположение ще изпълня желанието ти, което всъщност иска от мен да извърша голяма непредпазливост.

Кучильо се метна на своя бял кон със сиви петна и препусна. Усмихвайки се злорадо, той промърмори под нос:

— Да, драги ми дон Естебан, или дон Антонио де Медиана, наистина е голяма непредпазливост да запалиш такъв огън. Но аз желая да стане именно това, от което вие се опасявате! Нека диваците видят бивака и го нападнат!

Той накара жребеца си да се насочи на изток.

— Шейсет души! Прекалено много са! Бонансата ще се раздели на твърде малки части. Ще се погрижа да отстраня от пътя си по-голямата част от тези алчни хора. Колкото повече от тях изядат индианските куршуми и стрели, толкова по-голям ще стане моят пай, който ще поискам. А ако онези диваци не си отварят очите, то аз ще ги накарам да си ги отворят!

Не беше яздил и половин час през равнината, когато забеляза многобройни конски отпечатъци.

— Апачи са. Познава се по следите от конските копита, които не са подковани.

Той внимателно огледа оставените дири.

— Дошли са ей оттам и са далеч над сто души. Това би довело до гибелта на експедицията, а и до моята гибел. Ето защо ще изчакам, докато укрепят лагера. После хората на дон Естебан поне няма да бъдат изтребени до крак.

Той слезе от коня си и се тръшна на земята. От малкия хълм, на който легна, можеше да наблюдава терена във всички посоки, а така нямаше защо да се бои, че някой ще го изненада.

— Ще има обсада и сражение, в които безспорно няма нужда да участвам, защото единственият човек, който знае къде е бонансата, трябва да остане жив. Докато трае обсадата, сигурно ще имам възможност да отида сам до Златната долина и да посвърша нещичко в моя полза. Всъщност днес това находище е все още моя собственост. Заплатил съм го с един хубав удар с моя нож.

Той извади цигара и я запали.

— Беше ужасяваща борба — на живот и смърт — продължи да си мърмори под носа. — Марко Ареляно беше много як мъж и далеч ме превъзхождаше. Ако не му бях нанесъл най-дълбоката рана още докато спеше, не се знае кой в крайна сметка щеше да изчезне във водите на Хила.

Изглежда, той изпитваше голямо наслаждение от успешния за него край на онази схватка преди години. Лицето му изразяваше безкрайно удовлетворение и самодоволство.

— Вярно, най-точния удар с нож нанесох навремето в Еланчове, когато все още се казвах Хуан. Той ми донесе няколкостотин унции, макар че бях принуден да се откажа от онзи скъпоценен пакет, защото микелетът се намеси. Странно! Понастоящем той е ловец на мечки и съдено било да се срещне с нас тук в Мексико. Мерне ли ми се пак пред очите, ще му потърся сметка за всичко. Ще го принудя да ми заплати изгубения пакет. Ако не го направя, името ми да не е Кучильо, макар и то да е само временно, защото кой ще ми попречи да си присвоя някое изискано име, след като извадя всички съкровища от бонансата?

Той изчака така около час, а после пак се метна на седлото и бавно и предпазливо започна да язди по намерените следи. В посоката на лагера към небето се издигаше висок стълб от светъл дим.

— Аха, значи са се захванали да готвят, а работят и в ковачницата! Укрепяването на бивака е приключило и следователно мога да доведа индианците.

Той накара коня си да ускори ход и скоро стигна до един хълм, от който му се предлагаше необходимият свободен изглед. Оттам видя червенокожите право пред себе си, обаче същевременно и те го забелязаха и веднага нададоха страшни крясъци и вой.

В посока към реката Кучильо зърна двайсетина други индианци, които яздеха през равнината. Това бе отрядът, изпратен срещу тримата ловци на острова. Размахвайки копията, току-що забелязалите го червенокожи смушиха конете си и се насочиха към него.

Той рязко обърна коня си и бързо препусна обратно, но все пак без да пришпорва животното повече, отколкото бе необходимо, за да поддържа безопасна преднина пред червенокожите. Никак не държеше да предупреди преждевременно дон Естебан за заплашващата го опасност. И самият той знаеше, че индианците предпочитат да предприемат своите нападения, използвайки нощната тъмнина, и ето защо изобщо не се учуди, че те не започнаха веднага да го преследват най-усърдно, а го последваха с бавна езда.

Все още не бе изминал и половината от пътя до бивака, когато по посока на реката се разнесе изстрел, подир който не след дълго проехтяха и още няколко гърмежа. Сражението между апачите и белите на острова беше започнало.

Кучильо спря коня си изплашен. Можеше да си го позволи, без да се изложи на някаква особена опасност, понеже зад него индианците също спряха. Кой ли можеше да стреля там? Не успя да си отговори на този въпрос. Тъй като за себе си не виждаше непосредствена опасност, реши да не продължава пътя си, преди да се видеше принуден да го стори при подновяване на преследването от страна на апачите…

В лагера също чуха изстрелите и се впуснаха в какви ли не догадки.

Дълго време дон Естебан напразно очакваше завръщането на Кучильо, а след като той тъй и не се появи, изпрати подир него един човек, който за съжаление попадна в ръцете на индианците и пред очите на Големия орел, Пепе и Фабиан бе удушен и скалпиран.

Предводителят на експедицията нямаше вече ни най-малкото основание да вярва на някогашния си моряк, особено щом не можеше да го контролира. При по-задълбочено размисляне той проумя, че всъщност Кучильо нямаше никаква основателна причина да се отдалечава сам от бивака. Той сигурно знаеше твърде добре къде е бонансата, за да е нужно, озовал се вече тъй наблизо, тепърва да я търси. Освен това дон Естебан не можеше да не си помисли и за странното му желание да запалят голям огън с много дим и всичко това нямаше как да не събуди в него определени опасения.

Вече се бе свечерило.

Червени облаци на запад все още чертаеха огнените следи на слънцето. Благодарение на нощния хлад земята започна да изстива, и колкото повече гаснеше последният светлик на запад, толкова по-ярък ставаше издигащият се лунен сърп, на чиято светлина лагерът започна да придобива призрачен вид.

На хълма, който се издигаше над бивака, се намираше палатката на графа с неговия небесносин флаг. Слабата светлинка, прозираща през платнището, показваше, че предводителят бдеше за всички. Огън, запален в издълбана в пода дупка, разпръскваше ниско над земята червеникава светлина.

Купища от клони и съчки, нахвърляни на равномерно големи разстояния едни от други, можеха в случай на нужда да бъдат едновременно запалени. Навярно техните пламъци като нищо щяха да заместят дневната светлина.

Групички авантюристи, налягали на земята или пък занимаващи се с приготвянето на вечерята, се намираха между конете и товарните животни, които хрупаха своята царевица в торби от зебло. Безгрижието, завладяло тези хора, доказваше, че относно защитата на бивака те се осланяха изключително на бдителността на своя предводител.

Извън укрепените позиции на лагера лунните лъчи посребряваха равнината, където кактусите хвърляха огромни сенки. Светлината на звездите успяваше да пробие мъглата, която на запад от лагера бе обгърнала върховете на една планинска верига и правеше видими постовете, които с карабина в ръка ходеха нагоре-надолу, взирайки се напрегнато във всичко наоколо.

Сред мъжете, налягали близо до колите, се намираше старият слуга на Аречиса — Бенито, както Бараха и Педро Диас.

— Сеньор Бенито — обади се Бараха, — ти добре умееш да обясняваш всеки шум в пустинята и в горите. Можеш ли да ни кажеш какво означават пушечните изстрели, които чувахме през целия следобед?

— Слабо познавам обичаите на тези индианци. Междувременно…

— Междувременно какво? Кажи каквото искаш да кажеш, само не ни плаши тъй много, както в онази ужасна нощ с ягуарите!

— В моята младост съм бил пленник на червенокожите и съм на мнение, че този пушечен огън е необясним, освен ако те не…

— Е? Ако те не… какво?

— … ако не измъчват до смърт някой пленник, който им е паднал в ръцете.

— Искаш да кажеш, че тези диваци се отнасят зле с пленниците си?

— Това не, обаче много добре умеят да ги измъчват до смърт.

— И в какво се състоят тези мъчения?

— В много неща и често са толкова ужасяващи, че одирането на кожата на главата с косата, разкъсването на тялото на части, както и бавното изгаряне всъщност могат да се нарекат само шега.

— По дяволите! Дано тези диваци измъчват хора само когато имат причина да са озлобени.

— Така ли мислиш? Напротив, най-много обичат да го правят, когато са в добро настроение. А имат ли пленници, те винаги са в такова настроение. Ако злата съдба пожелае някой път да им паднеш в ръцете, в такъв случай, сеньор Бараха, трябва да се молиш на Бог точно тогава апачите да са в лошо настроение, защото така ще ти се размине само с едно наистина отвратително, но затова пък съвсем кратко мъчение.

— И колко ще трае това „съвсем кратко“ мъчение?

— Я отгатни!

— Ами… може би пет-шест минути! Или може би ти се струва твърде дълго, както кажи-речи вече мисля и аз?

— Кажи по-добре пет-шест часа! Даже ще те уверя, че понякога мъченията продължават малко по-дълго, но…

— Малко по-дълго, но…?

— … но никога не са по-кратки! Впрочем и ти самият сигурно ще можеш добре да прецениш дали шестчасовото мъчение понякога не е за предпочитане пред двайсет и четири часовото, защото от всичките начини на умъртвяване най-ужасен е онзи, който се състои в това, да оставиш човека да умре от страх.

— Върви по дяволите с твоите истории! — разгневено извика Бараха. — Не знам защо съм такъв глупак да те питам за тези неща!

— Онова, което казвам, наистина никак не е забавно, но е поучително. И тъй като всеки момент е възможно да попаднеш в ръцете на тези диваци, все пак е добре да знаеш какво те очаква в такъв случай. Въпреки всичко и това е някаква утеха, ако човек няма друга по-добра.

— Ако не можеш да намериш по-добра утеха, тогава занаятът на златотърсача е най-отвратителният на тази земя! Значи си бил пленник на индианците?

— На младини, както вече ти казах.

— И са те измъчвали, така ли?

— Е, не точно измъчвали. Зависи как го възприемаш!

— Ами какво са правили? В какво настроение бяха?

— В много лошо настроение. Ние бяхме избили мнозина от хората им. Бях попаднал съвсем сам в ръцете им и затова съвсем сам трябваше да понеса и отмъщението им.

— Скалпираха ли те!

— Не. Та нали виждаш, че косата ми е все още на главата. Най-напред направиха съвещание, за да решат дали да бъда скалпиран, жив одран, нарязан на късове или бавно изпечен, като се започне от краката нагоре. Накрая взеха решение всичко да оставят за по-късно, след като…

— След като…? Та не прави такива големи паузи де! Така човек получава чувството, сякаш му предстои самият той да бъде жив одран!

— … след като им послужа за цел при техните упражнения в стрелба.

— Това пък как стана?

— Много просто! Вързаха ме на едно дърво и от изгрев-слънце та чак до залез служих за мишена на карабините им. Всеки от тях се изправяше пред мен, прицелваше се в главата ми и стреляше.

— В главата ти?

— Не, та нали иначе нямаше да съм сега жив — отвърна Бенито с непоклатима сериозност. — Нарочно стреляха покрай мен, за да удължат предсмъртния ми страх. Така издържах двеста осемдесет и четири пушечни изстрела. Броих ги, защото страшно много скучаех.

— Двеста осемдесет и четири! Но сеньор Бенито, нима е истина? Дали не ги увеличи с някой и друг изстрел?

— Не мога да ги намаля с нито един!

— И ти мислиш, че днес са измъчвали някого?

— Напълно възможно е.

— Кой ли може да е бил?

— Може би човекът, когото дон Естебан изпрати подир Кучильо. Двамата все още не са се върнали. Възможно е да са попаднали в плен. Само дано не са издали мястото, където се намираме!

— Имаш ли подобни опасения?

— Защо не?

— И какво ще стане после?

— Ами ще дойдат и ще нападнат лагера ни, обаче здравата ще си изпатят, понеже ги превъзхождаме… Това пък какво е? Мулетата престанаха да хрупат царевицата си и наостриха уши!

Бараха изплашено подскочи.

— Нима това непременно означава нещо?

— Сигурно. Те надушват опасност. Но все още може и да няма кой знае каква причина, обаче ако тези животни не само зарежат храната си, ами започнат и широко да разтварят ноздри, глухо да пръхтят и да треперят, тогава…

— Тогава…? Че говори де!

— Тогава значи индианците са наблизо. Те ги надушват с такава безпогрешност, както преди време надушиха и ягуарите, и пумата край Поса.

— По дяволите! Вече не се чувствам особено добре тук, в земите на апачите. Иска ми се да съм край Поса.

— Това твое желание идва малко късно. Но аз ще отида да поогледам какво става около лагера!

Той се изправи на крака. Бараха, едновременно изплашен и очарован от историите на стария вакеро, го последва. Те пропълзяха под колите и излязоха извън укрепената позиция на бивака. Нищо не издаваше близостта на някаква опасност. Един от постовете мина на кон край тях. Бенито го попита:

— Забеляза ли нещо подозрително?

— Не. Преди малко ми се стори, че чувам цвилене на кон, което, изглежда, идваше от една от отсрещните долини, обаче всичко си остана спокойно и без съмнение съм се излъгал.

Двамата мъже се върнаха на местата си, за да продължат своя разговор. Но Бенито не се успокои. Той внимателно наблюдаваше мулетата и скоро имаше повод отново да извика:

— Я погледни животните! Пак престанаха да ядат и наостриха уши!

— Стига само да не вземат да треперят и глухо да пръхтят — обади се Бараха.

— Може би скоро и това ще стане. Сега обаче ми позволи да се загърна в моето сарапе и малко да поспя. В пустошта, където човек никога не е сигурен, че няма да го събудят само след миг, не бива да се пропуска сънят!

Той се уви като пашкул в наметката си и легна на земята.

Бараха направи същото и се опита да заспи. Не му се удаде. Неговата фантазия, която рисуваше пред очите му хиляди от ужасни по-ужасни сцени, не му даваше покой.

Ето че в нощната тишина откъм реката се разнесоха пушечни изстрели. Бараха сръга Бенито.

— Още стрелят. Чуваш ли?

— Да. Нас не ни засяга и хич не ни интересува кого искат да пречукат там!

Той се накани отново да закрие очи със сарапето си, когато едно от мулетата изведнъж стана неспокойно. Бенито надигна глава и наостри слух.

— Сеньор Бараха, чу ли?

— Много добре. Животните пръхтят глухо, а ако не се лъжа и треперят.

— Червенокожите сатани обикалят наоколо.

В този миг извън бивака се разнесоха предупредителни викове. Един конник с отпуснати юзди се приближаваше в галоп, а нейде в далечината се чуваше цвилене на коне и тропот на копита.

— Кучильо е! — извика вакерото.

— На оръжие! На оръжие! — изкрещя Кучильо в същото време и профуча през отвора между колите, оставен от постовете.

Само след миг целият лагер беше на крак. Суматохата, предизвикана от виковете на Кучильо, трая няколко минути. Пирамидите от карабини бързо изчезнаха. Конете и мулетата трепереха и тъпчеха на едно място. Те здравата дърпаха ремъците и въжетата, с които бяха вързани, също както когато усетиха близостта на ягуара. Толкова голям бе ужасът, който предизвикваха с появата си синовете на дивата пустош дори и сред животните.

Но бъркотията скоро премина и всеки зае онзи пост, който му бе посочен от предводителя им в случай на нападение. Бенито и Бараха бяха първите, които започнаха да задават въпроси на Кучильо.

— Как са могли да ни открият индианците, освен ако ти не си им помогнал да попаднат на следите ни? — рече старият вакеро и хвърли подозрителен поглед на бандита.

— Наистина аз ги подмамих да дойдат насам — нахално призна Кучильо, слизайки от седлото. — Ако и теб те преследваха стотина такива сатани, и ти като мен щеше да препуснеш право към лагера, за да потърсиш закрила!

— В такъв случай — навъсено отвърна Бенито — човек трябва да мисли преди всичко как да спаси своите спътници, което ще рече да не бягаш, а по-скоро да се оставиш жив да те скалпират, отколкото да ги предадеш. Поне аз бих постъпил така! — простичко добави той.

— Всеки прави каквото намери за добро. Отчет за действията си трябва да давам на моя предводител, а не на неговия слуга.

— Много ли са апачите? — осведоми се Бараха. Той никога не бе участвал в подобно сражение и изпитваше неописуем ужас от срещата с хора, които измъчват пленниците си по-дълго от пет-шест минути.

— Нямах време да ги броя — сопна му се Кучильо. — Мога да кажа само, че едва ли са вече далеч оттук.

Без да обели нито дума повече, той прекоси лагера и се приближи към дон Естебан, който бе застанал на входа на палатката си.

Там Кучильо придаде на лицето си смутен и объркан израз. Той отметна с ръка дългата си коса назад, сякаш е била разчорлена от вятъра по време на някаква въображаема бясна езда. После влезе в палатката като човек, който едва сега е успял да си поеме дъх. Дори изтри от челото си несъществуващи капчици пот.

Докладът му бе кратък: по време на разузнаването си той се натъкнал на цяла индианска орда, тя започнала да го преследва и едва успял да й се изплъзне единствено благодарение на бързината на своя кон.

— Защо не ги заблуди? — със студен тон го попита Аречиса.

— Не можех и да си го помисля, та нали преди всичко трябваше да се погрижа за собствената си безопасност, тъй като без мен няма да намерите бонансата.

Графът се усмихна особено.

— Да не би това да означава, че искаш да те освободя от участие в предстоящата битка?

— Зависи изцяло от вашата воля!

— Кучильо, ти ще се биеш, разбра ли ме? Ще намерим златното находище и без теб. Уверявам те в това! Ето защо можеш да дадеш пълна свобода на прочутата си храброст. Впрочем ти си ми ясен. Ще ти го докажа, като ти дам думата си, че ще си получиш вече обещания дял от бонансата, но както беше уговорено — пресметнато на осемдесет гамбусиноси! Ако не ти поставя такова ограничение, както е тръгнало, от цялата експедиция ти ще си единственият останал жив. А сега вън!

Двамата напуснаха палатката. Скърцайки със зъби, Кучильо се отправи към своя пост, а Аречиса остана на хълма, за да хвърли поглед над осветената от луната равнина.

Един от ловците извади от огъня главня, за да запали купчините клони и съчки. Графът му извика:

— Още не! Може би всичко е само фалшива тревога. Не бива да осветяваме полето, преди да сме съвсем сигурни, че действително ще ни нападнат. Но нека всички оседлаят конете си и да са готови!

— Приятелю Бараха, това означава — обади се Бенито, — че веднага щом дадат заповед да се запалят огньовете, със сигурност можем да очакваме нападение. А тъкмо през нощта това е нещо ужасно.

— Едва ли има някой друг, който да го знае по-добре от мен! — проплака Бараха.

— Та нима си имал вече подобно нощно приключение?

— Никога, и тъкмо по тази причина знам най-добре как се чувства човек в такова положение!

— Тогава ще ти дам един добър съвет — стреляй, ръгай и удряй веднага щом нейде зърнеш някой индианец, но гледай да не пропускаш целта, защото колкото повече избиеш от тях, толкова по-малко ще те измъчват, ако те заловят!

— Защо пък все мен и само мен трябва да залавят?

— Защото това ще е за теб един добър урок за в бъдеще, сеньор.

— Благодаря ти за бъдещето, в което ми е писано да бъда жив изпечен!

Бараха се намираше в такова настроение, в което по̀ би предпочел да застреля Бенито, отколкото някой индианец. Той мрачно гледаше към светлата повърхност на равнината, където в момента можеха вече да се забележат силуетите на конници, приближаващи се към лагера.

— Палете всички огньове! Идват! — извика дон Естебан. Броени секунди по-късно червеникава светлина заля целия бивак и на нея ясно се откроиха авантюристите, застанали всеки на своя пост с карабина в ръка и оседлан кон до себе си. Наоколо цареше тишина, в която имаше нещо зловещо.

— Ето ти на — каза Бенито на Бараха. — След няколко минути ревът и крясъците на тези червенокожи сатани ще ти проглушат ушите като тръбите на Страшния съд. Уверявам те, макар че твърде малко познавам обичаите на индианците.

— Я стига! — отвърна Бараха. — Ти си най-добрият познавач на пантери и индианци, когото съм виждал през живота си, макар че с познанията си не бива да тровиш живота на другите хора.

— Сеньор Бараха, имаш ли някакви планове, или пък последно желание?

— Защо?

— Защото всеки от нас трябва да се подготви да бъде скалпиран и удушен, а после, наистина можеш да ми вярваш, за последни желания ще е твърде късно.

— Е, добре! Последното ми желание е сатаната да прати в ада цялото индианско котило!

— В такъв случай ще трябва сатаната да е много добър ездач, за да ги стигне, понеже те уверявам, че никой друг не умее да върши такива чудеса на гърба на коня, както тези червенокожи, може би само с изключение на Тибурсио Ареляно, от когото май биха могли да понаучат нещичко. Те яздят също като призраците в полунощ, които… тъй, ето ти на! Идват! Сега ще имаш възможност сам да се увериш как яздят!

Отвън пред укреплението на лагера проехтя многогласен рев.

Онзи, който се е срещал само с „мансас“^[1], няма как да си състави истинска представа за техните диви роднини. Свободният „неопитомен“ син на степите, пред когото треперят и хора, и животни, няма вече абсолютно нищо общо с покварените и дегенерирали червенокожи, живеещи в градовете.

Апачите се бяха отказали от обичайната си тактика — внезапното светкавично нощно нападение. С неописуеми крясъци те разиграваха конете си насам-натам пред лагера. Огньовете хвърляха своята несигурна трептяща светлина върху техните лица, намазани с пъстроцветни бои. Развяваните от вятъра дълги коси, кожените ремъци на дрехите им, свистящи около тях като змии при бързото галопиране нагоре-надолу, техните особени движения — всичко това им придаваше прилика с демони, чийто външен вид само е достатъчен, за да обезкуражи противника.

Сред участниците в експедицията се намираха малцина мъже, които нямаха да си отмъщават на индианците заради някаква извършена несправедливост, но никой от тях не бе изпълнен с такава дива омраза към червенокожите, както Педро Диас. Само появяването на неговите смъртни врагове му подейства като тъмночервения цвят на бик. С големи усилия той успя да устои на изкушението да изскочи навън и да извърши някой от онези подвизи, заради които името му всяваше такъв страх сред индианците. Обаче тъкмо в този момент бе съвсем наложително да се спазва най-строга дисциплина и затова той обузда изгарящото го нетърпение.

Дон Естебан беше разположил най-добрите стрелци на хълма край своята палатка. Огньовете осветяваха околността толкова добре, че хората му безпогрешно можеха да вземат на мушка неприятелите, а и се очакваше по-изгодната позиция на кервана да компенсира предполагаемото числено превъзходство на противника.

Междувременно острото зрение на апачите, както и сведенията на онези, които бяха дръзнали да се приближат най-много до бивака, изглежда, ги бяха убедили в здравината на укрепената защитна линия на белите, защото след първоначалните оглушителни крясъци сред нападателите се забеляза известна нерешителност. Но тя не продължи кой знае колко.

Ревовете и дивашките крясъци проехтяха отново. Земята затрепери под лавината от конски копита, които мигновено се втурнаха към бивака и сред истински дъжд от куршуми, стрели и камъни белите се видяха нападнати от три страни от хаотично препускаща орда червенокожи воини с дълги развени коси.

Незабавно от хълма започна честа стрелба. Засвяткаха дълги огнени езици, сеещи смърт в редиците на неприятеля. Под този убийствен огън скоро по равнината запрепускаха коне без господари. Другаде пък самите ездачи бързаха да се освободят от тежестта на убитите животни. Апачите се опитваха да се покатерят по колите или да пропълзят под тях. Ето как се започна люта битка гърди срещу гърди.

Педро Диас, Бенито, Бараха и Ороче стояха съвсем близо един до друг. Те ту отстъпваха назад, за да избегнат дългите вражески копия, ту пък настъпваха напред, за да раздават от своя страна удари наляво и надясно. При това те взаимно се окуражаваха и от време на време хвърляха по някой поглед към своя предводител.

Бенито се биеше като някой юначен воин от древността. Без да издава нито звук, той вилнееше сред нападателите. Жаждата за злато оказваше върху Ороче и Бараха почти същото въздействие, както и опиянението от битката върху другите мъже. По едно време Бараха извика:

— Карамба! Ще си защитавам кожата! Не проумявам защо трябва да се оставя да ме убият, преди още да съм проиграл на хазарт или да съм изпил моя дял от бонансата!

— Много си прав — подкрепи го Ороче, — който има бонанса, е неуязвим за ножове и куршуми, дори е направо безсмъртен, понеже…

Удар с боен боздуган улучил черепа му, го накара да млъкне. Той се свлече на земята.

Индианецът, нанесъл този удар, падна от коня си, повлечен от силата, с която замахна. Обаче тялото му все още не бе докоснало земята, когато главата му почти изцяло бе отсечена от острата кама на мексиканеца.

Разположените горе по хълма стрелци бяха станали излишни, защото куршумите им можеха да улучат както някой техен другар, тъй и индианец в гъстата тълпа от счепкани тела, и затова те слязоха долу и се включиха в ръкопашната схватка.

— Хей, идват ни нови подкрепления! — извика Бенито. — Чакай, сеньор Бараха, един иска да те пречука!

Някакъв индианец беше сграбчил Бараха и се канеше да му пререже гърлото с ножа си, обаче получи от стария вакеро такъв удар с приклад, че рухна на земята.

— Довърши го, Бараха, най-напред искам да… аха, сеньор Ороче, съвзе ли се? Е да, онзи, който има такива гъсти къдрици и толкова дебела шапка, по която се е събрала и засъхнала в плътна кора прахта от триста години, той може да преодолее последиците от подобен удар с макана.

В този миг Диас блъсна към него един вече ранен индианец, за да забие ножа си до дръжката в гърдите на друг, който пропълзя под колите и изведнъж се изправи до него.

— Дръж, Бенито!

— Благодаря, сеньор Диас! Да ти е останал още някой? С удоволствие ще ти помогна!

Той заби с такава сила дулото на пушката си в слънчевия сплит на червенокожия, че раненият, от чиято уста избликна кръв, която го задави, отхвръкна назад и падна мъртъв на земята.

Дон Естебан и Кучильо стояха в един ъгъл на укрепения бивак и бяха принудени да устояват на не по-малко бесни нападения. Не забравяйки собствената си защита, защото в такава схватка един предводител е длъжен да се бие като всеки обикновен воин, графът държеше под око цялата укрепена линия. Но сред всеобщия шум и диви крясъци само с големи усилия бе възможно да се чуят заповедите му. Неведнъж и дваж неговата лека английска двуцевка, с която умееше да си служи много добре, спасяваше един или друг от хората му от застрашително размахания нож, от вече високо вдигнатата бойна секира или от свистящия боздуган.

Зад него стоеше Кучильо и проявявайки повече съобразителност, отколкото храброст, внимаваше винаги да е по-далеч от ръкопашния бой. С разтревожен поглед той следеше превратностите в сражението, докато по едно време изведнъж се олюля, направи няколко несигурни крачки назад, сякаш бе тежко ранен, и на известно разстояние от колите рухна на земята като улучен смъртоносно от куршум.

Сред суматохата на кръвопролитното сражение едва ли някой обърна внимание на този инцидент. Само дон Естебан, наблюдавал хитрите номера на бандита, с които целеше да остане невредим в боя, безчувствено каза:

— Един страхливец по-малко!

Една-две минути Кучильо остана да лежи напълно неподвижен. После обаче бавно надигна глава и предпазливо се огледа. Само секунди по-късно той лежеше вече доста далеч от мястото, където първоначално рухна на земята. Конят му, който го беше последвал, се приближи до него и предпазливо го подуши. Ако в момента всички мъже от експедицията не бяха толкова здраво притиснати от враговете си, те можеха да видят как Кучильо се изтърколи към едно място от укрепената позиция, което бе оставено свободно от индианците. След това бандитът изчака още някоя и друга секунда и едва тогава се промъкна между колелата на колата и се озова извън лагера. Там той се изправи и се оказа, че си стои съвсем стабилно на краката. По устните му заигра подигравателно-злорада усмивка. Суматохата и тъмнината улесняваха неговия план.

Съвсем внимателно той откачи железните вериги, свързващи две коли, и по този начин отвори проход и за своя кон. Без изобщо да стъпва на стремената, се метна на седлото, смуши животното с шпорите си и изчезна в мрака.

На известно разстояние от полесражението изчакваше отряд от трийсет индианци. Апачите бяха възприели тактиката да оставят настрана това подкрепление, ръководено от възрастен индианец. Те се вслушваха в шума от битката с онова външно спокойствие, което не бива да напуска червенокожите дори и в най-напрегнатите и съдбоносни мигове. Обаче вътрешно те изгаряха от желание и нетърпение час по-скоро да се включат в сражението.

Конете им също бяха възбудени. При всеки боен вик, долетял откъм бивака, най-смелите животни наостряха уши, размахваха гъстите си опашки, цвилейки, се вдигаха на задните си крака и само с големи усилия можеха да бъдат обуздавани.

Ето че откъм реката се зададе в галоп един конник. Той държеше високо свитите си крака, а това бе сигурен признак, че страшно много бързаше. Щом стигна до резервния отряд, индианецът отпусна крака, издаде кратък вик и насред буйния си галоп конят му изведнъж се закова на място, сякаш бе излят от бронз.

— Кой ръководи моите братя? — попита ездачът.

— Дебнещия вълк — отвърна възрастният индианец.

— Защо братята ми стоят тук, а не участват в битката, която чувам да бушува при бивака на бледоликите?

— Вождовете заповядаха на Дебнещия вълк да остане тук.

— Идеята за тази засада е мъдра, но тя не говори за храброст. Моите братя трябва да получат възможност да използват своите пушки и стрели. Нека дойдат с мен при реката! Така нареди вождът Черната птица.

— Дебнещия вълк не бива да напуска това място, където го оставиха вождовете. Нима Черната птица има толкова голяма нужда от нас?

— На острова в реката се намират тримата най-прочути бледолики на света. С куршумите си избиха много червенокожи мъже и ако Дебнещия вълк не пожелае да дойде с мен, ще ни се изплъзнат.

— Кои са тези бледолики?

— Големия орел, Изгарящата мълния и Пантерата на Юга. В очите им гори гибелен огън, а от пушките им излиза сигурна смърт.

При споменаването на тези три имена безкрайно изненаданите червенокожи веднага образуваха кръг около пратеника.

— На Дебнещия вълк много му се иска да дойде с воините си, за да види прочутите ловци от Снежните планини, обаче той няма право да напуска това място. Нека моят брат препусне към лагера на бледоликите и да попита там Леопарда, нашия вожд, какво да направя.

— Леопарда е велик воин. Сигурно ще го намеря там, където лежат най-много избити бледолики.

Пратеникът се понесе в галоп към полесражението, докато останалите на поста си апачи започнаха да споделят помежду си голямото желание да им разрешат да се бият с тримата прочути бледолики. Предположението на пратеника се оказа вярно. Леопарда се намираше в средата на лагера. Червенокожите бяха забелязали направения от Кучильо проход и бяха нахлули през него с такъв победоносен ужасяващ рев, който се разнесе надлъж и нашир из степта. Разрази се жестока схватка гърди срещу гърди и както изглеждаше, скоро белите щяха да бъдат победени. Пратеникът също се втурна през направения проход между колите. Един силен негов вик накара Леопарда да се приближи.

— Моят син идва, за да ми извести, че Черната птица е избил бледоликите на острова, нали?

— Великия дух е отвърнал лице от апачите. Четиринайсет от тях се преселиха в царството на сенките, а Черната птица седи опечален на земята, напоена с неговата кръв.

Очите на вожда гневно заблестяха.

— Синовете на апачите наброяваха двайсет воини, а бледоликите бяха само трима. Да не би червенокожите мъже да са се превърнали в баби?

— Имената на бледоликите са по-прославени и прочути от всички други имена на земята! — простичко отвърна пратеникът.

— И кои са те?

След като вождът ги чу, по израза на лицето му веднага си пролича, че оневинява Черната птица.

— Какво трябва да ми каже моят син?

— Нека Леопарда ми даде воини, за да отмъстят за смъртта на братята си!

Вождът хвърли бърз поглед наоколо и видя, че навсякъде белите бяха притиснати и се намираха в по-лошо положение.

— Нека Дебнещия вълк тръгне към реката. Синовете на апачите ще унищожат бледоликите и повече няма да имат нужда от резервния отряд!

Пратеникът мигновено обърна коня си и излезе през прохода между колите. Още в следващата секунда вождът отново се озова в центъра на ръкопашната схватка.

Изгорелите наполовина купчини клони и съчки хвърляха червеникавата си светлина върху кървавите сцени. Крясъците на бясно счепкалите се противници, свистенето на стрелите, гърмежите на изстрелите следваха непрекъснато един подир друг, а същевременно тежките боздугани и острите ножове се спречкваха едни срещу други в гибелно безмълвие.

Покритите с бои лица на червенокожите ездачи изглеждаха още по-грозни и отблъскващи на светлината на пламъците. Създаваше се впечатление, сякаш белите се сражаваха с побеснели животни вместо с хора.

Извън лагера битката се водеше на отделни групи, но вътре между колите цареше страшна суматоха, хаотична маса от тела, които мощно връхлитаха едно срещу друго, или пък напрягайки всички сили и използвайки цялата си ловкост, се държаха в смъртоносна прегръдка. Само там, където се биеха Диас, Бенито, Бараха и Ороче, златотърсачите имаха превес.

Тези четирима мъже бяха успели да прочистят от индианци известно пространство около себе си, тъй че можеха да насочат цялото си внимание към другите места в лагера, където сражението продължаваше да кипи.

— Карамба, лоша работа! — изплашено извика Диас. — Ако не удвоим усилията си, само след десетина минути лагерът ще е в ръцете на червенокожите подлеци. А там… по дяволите, та това е Леопарда! Отдавна го познавам, а и той мен. Искам да си поговоря малко с него!

Всяващият ужас Изтребител на индианци, изглежда, до този момент само се беше забавлявал, защото по челото му не се виждаше нито капка потъмняла от прах пот, която иначе обливаше лицата на всички биещи се. Той вдигна от земята боздугана на един убит червенокож и извика:

— Напред, Бенито, напред, иначе всички сме загубени!

Той енергично размаха макана над главата си и се втурна сред счепкалите се противници. Неудържимо напредваше, поваляйки враговете си, като си проправи окървавен път чак до самия вожд. Апачът го видя и го позна.

— Диас, Пумата! — извика той и неволно отстъпи назад.

— Да, Диас, Пумата, която ще разкъса Леопарда! — изрева в отговор ловецът със страшен глас.

Индианецът смуши коня си да се приближи до него и замахна да му нанесе смъртоносен удар, но не го улучи, понеже Диас се наведе и само след миг се появи зад жребеца на червенокожия. С дързък скок той се озова на гърба на животното, зад вожда, който след нанесения с голяма сила безрезултатен удар едва се задържа на седлото. Сграбчи го с лявата си ръка за косата, дръпна го мощно назад и заби ножа си до дръжката в гърдите му.

Диас събори мъртвеца на земята, грабна юздите на коня, накара го да се изправи на задните си крака, а после, надавайки силен пронизителен вик, се вряза сред червенокожите. На победоносния му вик, както и на смъртта на този толкова прославен вожд, отговори ужасен яростен рев.

— Сеньор Бараха, сега вече знаеш как реват, нали? — попита Бенито, който също беше докопал един боздуган и още докато говореше, повали един индианец. — Намери си и ти такъв макана. В ръкопашния бой няма по-добро оръжие от него!

— Я ми дай твоя, дон Бенито! Нямам време сега да търся.

— Ето го! Ей там виждам друг, който ще взема.

Бойната треска бе обзела и иначе толкова страхливия Бараха, в чийто досегашен потаен и подозрителен живот несъмнено можеха да се посочат само такива деяния, които са били извършвани коварно с някой удар с нож в гърба. С боздуган в ръка той се хвърли срещу неприятеля.

И Ороче, майсторът на мандолината, също изпълняваше дълга си. Останките от мантията му бяха смъкнати от гърба, а старата му шапка отдавна вече се търкаляше по земята. Дългата му коса се развяваше на вятъра, докато с приклада на пушката си раздаваше наоколо такива удари, сякаш бе решил сам да унищожи враговете до крак.

Въпреки лошото развитие на събитията дон Естебан бе запазил цялото си хладнокръвие. Пушката му непрекъснато гърмеше и всеки изстрел отнемаше живота на един или друг индианец.

Ако някой бе имал възможността спокойно да наблюдава тези сцени, той не би могъл да отвърне поглед от Диас. Още в първите мигове белият ловец беше забелязал какъв превъзходен кон яздеше и затова изобщо не слезе от него. Прегазвайки червенокожите пред себе си, той го накара да мине през тях, насочи се към колата, където бе неговият пост и където бе закачена сабята му, която не беше използвал до този момент. Острието й бе от превъзходна толедска стомана и тя вече неведнъж бе вкусвала индианска кръв. Диас дръпна коня си малко назад, за да се засили по-добре, и връхлитайки сред червенокожите, бързо ги разпръсна. Двамата все още останали живи вождове, различаващи се по бойната си украса от пера, паднаха под светкавичните му удари. Панически ужас обзе индианците и обърнати в бягство, те се втурнаха през прохода между колите, за да се измъкнат навън. Диас ги последва.

— На конете и подир тях! — извика дон Естебан.

Всеки, който не беше ранен и изобщо бе в състояние да язди, се метна на първия попаднал му кон и препусна след бягащите червенокожи. Обстоятелството, че Леопарда бе изпратил резервния отряд да помага при острова, се оказа във висша степен гибелно за апачите и златотърсачите извоюваха онази блестяща победа, за която Антилопата, вестоносецът, докладва на вожда Черна птица край Рио Хила.

След като преследвачите се завърнаха, се оказа, че белите бяха загубили към трийсет души. Повечето от останалите бяха ранени. Превързаха раните им, но преди всичко възстановиха разрушената тук-там укрепена позиция, а после, щом разставиха необходимите постове, изтощените от свръхчовешкото напрежение хора налягаха да поспят направо между труповете върху напоената с кръв земя…

Зазори се.

Засилилият се вятър, който обикновено предхожда изгрева на слънцето, на няколко места разкъса надвисналата над реката мъгла, ала стоящите на пост индианци по брега й все още не можеха да различат островчето.

Скоро на настъпващия утринен светлик близката околност се открои още по-ясно. Валмата от мъгла се кълбяха и носеха едно през друго също като облаци прах, вдигнати от копитата на стадо бизони. Слънцето изгря и бялата пелена заискри в различни цветове, поклащайки се подобно на великанска завеса, от която всеки полъх на утринния ветрец отнасяше със себе си по някое късче.

Ето че в този миг Черната птица нададе такъв вик на ярост и разочарование, който сякаш не излизаше от човешко гърло. Островчето беше безследно изчезнало. Мястото, на което то се намираше все още през изминалата нощ, бе гладко като огледало. От водата не стърчеше нито едно тръстиково стъбло, нито един-единствен корен от онези, които го бяха обграждали.

Чувствата, които в този момент обзеха вожда, бяха толкова силни и неудържими, че въпреки своята рана той успя да се изправи на крака без чужда помощ. Очите му бяха широко ококорени, а под гъсто нанесената охра лицето му пребледня като платно. Олюлявайки се, той се приближи до най-близкостоящия пост и високо вдигна бойната секира, за да нанесе удар. Ала застрашеният воин изобщо не помръдна. Той остана на мястото си с изпънат врат, съвсем в позата на напрегнато заслушан човек, сякаш така искаше да покаже, че и до този злощастен миг не бе преставал най-съвестно да бди.

Индианецът не се бои от смъртта. Той я приема от ръката на своя вожд, без да му мигне окото.

Още в следващата секунда томахокът неминуемо щеше да разцепи главата на поста, но… Антилопата хвана ръката на Черната птица.

— Нека великият вожд на апачите да не слуша гласа на своя гняв. Злият дух, чиито деца са белите, е отнесъл острова, но апачите не са виновни за това!

Продължителен рев и вой, надигнал се и по двата бряга на реката, показа, че вече всички индианци са забелязали изчезването на островчето.

От ярост и гняв Черната птица изобщо не можа да отговори. Раната му пак се отвори и изпод стегнатата с кожени ремъци превръзка избликна кръв. Той потрепери, колената му се подгънаха и вестоносецът се видя принуден да го положи да легне в тревата, където вождът изгуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, превръзката му бе вече подновена и половината от воините му се бяха насъбрали около него, а другите стояха на отсрещния бряг. Всички чакаха да чуят заповедите му.

— В каква посока са изчезнали бледоликите? — попита Черната птица.

— Великия дух просветли мислите ми — отвърна Антилопата. — Островът не е имал здрава опора в дъното на реката. Белите са го освободили от корените и са отплавали надолу по течението.

Вождът сведе глава в знак на съгласие. Сигурно е било така, както му казваше вестоносецът. Изобщо нямаше друга възможност.

— Те нямат нито гребла, нито кормило. Островчето е заседнало нейде по бреговете. Претърсете за следи и от двете страни на реката!

Индианците се втурнаха да изпълняват тази заповед, а в това време раненият остана под закрилата на неколцина воини, които се заеха да съберат на едно място убитите си другари, за да ги погребат по индиански.

Междувременно пристигна и втори вестоносец, изпратен от апачите, които бяха обърнати в бяг от златотърсачите. Индианците настоятелно молеха вожда да отиде при тях. Той обаче нищо не отговори, а мълчаливо зачака завръщането на разузнавачите.

Те се появиха едва след като слънцето се издигна в зенита си. Въпреки предпазливостта на тримата ловци апачите откриха мястото, където те бяха слезли на сушата, но понеже не намериха никакви следи от „сала“, разузнавачите предположиха, че белите са продължили на него надолу по реката.

Едва след доклада им Черната птица взе своето решение. Той поиска да го вържат на коня му и придружаван от всичките си воини, се отправи към мястото, където според думите на вестоносеца го очакваха апачите.

Слънцето заливаше с лъчите си пустата степ, когато Черната птица пристигна със своя отряд при каучуковите дървета, където предишния ден бе седял край огъня на съвещанието заедно с другите вождове. След понесеното поражение и нощното преследване индианците отново се бяха събрали на същото място.

При появяването на вожда, чието завръщане всички очакваха с голямо нетърпение, червенокожите нададоха силни ликуващи викове. Черната птица прие тези шумни приветствия с голямо достойнство като съвсем заслужено оказване на почести и нареди да го свалят от коня. При вида на раненото му рамо последваха пак крясъци и вопли. Отнесоха го при огъня, където го настаниха да седне на земята…

Междувременно лагерът на златотърсачите беше останал без предводител. След като предишния ден сражението приключи и всички легнаха да спят, дон Естебан извика Диас и се оттегли с него в палатката си.

— Сеньор Диас, дали си човек, на когото мога да се доверя?

Диас се поклони, отвръщайки:

— Мисля, че да, дон Естебан.

— Какво ти е мнението за Кучильо?

— Струва ми се, че е твой доверен човек — уклончиво отвърна Диас.

— Не е. Не се безпокой и ми отговори откровено!

— Той е страхливец и подлец!

— Както виждам и двамата сме на едно мнение! А какво мислиш за поведението му по време на нападението?

— Ако трябва да изразя съвсем накратко мнението си, ще кажа: заслужава куршум, сеньор!

— Той си го получи, тъй като лежи навън сред мъртъвците.

— Кой, Кучильо ли? Не, сеньор, той не е сред тях.

— Не е ли? — стреснато попита Аречиса. — Но нали го видях да пада убит! Впрочем наистина… аа, сега си спомням… после изчезна от мястото, където лежеше.

— Виждал ли си коня му?

— Не.

— Не може да е бил и сред преследвачите.

— Не беше сред тях. А можеш ли да ми кажеш как са проникнали индианците в укрепения ни лагер?

— През процепа между две коли. По дяволите, вече знам, какво искаш да кажеш! Избягал е!

— Веригите между колите бяха махнати. Това може… ха, може да го е направил само той!

— Хайде да го потърсим! Нека видим дали наистина е изчезнал!

Те излязоха от палатката и започнаха припряно да се оглеждат за Кучильо, но усилията им останаха напразни.

— Сега сме вече сигурни — офейкал е! — отсече Диас.

— А аз знам и накъде — настави Аречиса.

— Аз също.

— Диас, ти пък откъде знаеш? — учудено попита дон Естебан.

— Досещам се, а и предположението, което тая, е толкова близко до ума, че на всекиго може да хрумне.

— Кажи ми го!

— Вчера той се метна на коня си и отиде да ни издаде на индианците и така да намали броя на съдружниците в подялбата на бонансата. Това може да се отгатне много лесно. А днес пък се е отправил към Златната долина, която изглежда е вече наблизо, като иска предварително да си присвои една част от нейните богатства.

— Същото предполагам и аз. Ако се окаже истина, неговото вероломство ще му струва много скъпо.

— Сеньор, на теб известно ли ти е местоположението на находището?

— Не съвсем точно. Вярно, той ми описа местността, но откриването на самата бонанса сигурно ще е свързано с известни трудности. Трябва да тръгна по петите му, и то колкото е възможно по-скоро.

— Няма да стане преди зазоряване, понеже ще трябва да следваш дирята му, която няма как да откриеш в тъмнината.

— Ти ще ме придружаваш, сеньор Диас, ти, Бараха и Ороче. Кажи им го! Но нека си мълчат пред другите! Ако потеглим призори, ще можем да се върнем в лагера още преди смрачаване.

— Още повече че преди падането на нощта сигурно няма защо да се страхуваме от индианците — добави Диас и се отдалечи, за да уведоми двамата си другари.

Щом небето на изток порозовя, четиримата мъже се отправиха на път, веднага щом Аречиса заповяда на останалите да погребат труповете и да не напускат лагера.

След като обиколиха няколко пъти бивака, описвайки все по-големи кръгове, най-сетне те се натъкнаха на следите от един кон, който несъмнено принадлежеше на Кучильо. Веднага поеха по тази диря и скоро изчезнаха на хоризонта.

Останалите в лагера златотърсачи изхвърлиха труповете на индианците от другата страна на колите, а след това изкопаха общ гроб за своите убити. Дойде обяд и жаждата започна да ги измъчва. Хранителните им провизии също бяха на свършване, тъй като не биваше да напускат бивака и нямаше как да отидат на лов.

Времето напредваше, и понеже предводителят им отсъстваше, настроението на златотърсачите започна да става все по-тягостно и все по-лошо.

И ето че по едно време, вече беше привечер, в далечината постовете забелязаха облак прах, който се приближаваше към лагера. Те незабавно вдигнаха тревога и всичко живо се втурна към въпросната страна с надеждата, че ще види завръщащия се дон Естебан.

Но хората се бяха излъгали, защото сред облаците прах започнаха да се мяркат познатите индиански украшения от пера, както и остриета на копия, украсени с човешки скалпове.

— На оръжие! Индианците идват! — разнесоха се викове на ужас.

Суматохата, настанала в лагера предишния ден при появяването на червенокожите, бе нищо в сравнение с паниката, която обзе белите в този момент. Кой трябваше да поеме командването и кой да се подчинява? На първо време всеки сметна, че ще е най-добре спокойно да застане на поста, заеман от него при първото нападение. Ала върху всички лица се бе изписал страх, който никой не успяваше да прикрие.

— Само шестима са! — подвикна отвън един от постовете и уплахата започна да отстъпва място на отново завръщащия се кураж.

Вместо да долетят в галоп и да нададат бойните си викове, индианците се приближаваха съвсем бавно и спокойно. Един от тях размаха копието си, на което беше провиснал някакъв бял парцал. Изглежда идваха с миролюбиви намерения.

На около два пушечни изстрела от лагера останалите се спряха, докато индианецът със символа на мира продължи да се приближава.

Сред златотърсачите имаше един човек, който беше от Пресидио Тубак. По-рано като търговец той бе общувал известно време доста често с племената на апачите и знаеше езика им достатъчно добре, за да може горе-долу да разбира и да говори онзи испано-индиански диалект, който се използваше по индианската граница. Бенито се приближи до него и го попита:

— Сеньор Гомес, виждаш ли там ей онзи индианец?

— Естествено.

— А знаеш ли какво иска?

— Несъмнено идва като парламентьор.

— Е, добре! Ти си между нас единственият, който може да разговаря с него. Отиди да го пресрещнеш!

— И през ум не ми минава такова нещо, дон Бенито!

— Защо?

— Хмм, този тип съвсем не прилича на човек, с когото е добре да си имаш вземане-даване.

— Значи те е страх, така ли?

— Дон Бенито, моля те да не ме обиждаш, иначе ще ти забия ей тази кама между ребрата!

Старият безстрашен вакеро плъзна подигравателен поглед по дребната фигурка на Гомес, който едва-едва му стигаше до раменете и каза:

— Сеньор Гомес, това никак няма да ти е лесно, защото преди още да замахнеш с ножа, вече ще съм те смачкал и начупил като суха вейка. Страх те е, просто ти личи!

— Да ме е страх? И през ум не ми минава! Но я огледай онзи тип малко по-добре! Направо има вид на сатана или на някой людоед!

— Да, има такава прилика. Както сам виждаш, той е вожд, и когато се намира по бойната пътека има задължението да се издокарва във възможно най-страшен вид. Но я го разгледай малко по-подробно! Не забелязваш ли, че е ранен?

— Наистина! Цялото му рамо е опасано с ремъци. Сигурно е улучен от куршум. Направо е за учудване, че така съумява да понесе подобни болки.

— Това го умее всеки индианец. Но сега и ти разбираш, че той не може да е опасен за нас. Излез навън и отиди при него!

Всички гамбусиноси се бяха скупчили около двамата. Те също бяха на мнение, че Гомес трябва да излезе от укрепения им лагер, за да разговаря с индианеца. След като се опъва дълго, най-сетне боязливото човече се съгласи. Намериха един парцал, който някога си е бил бяла носна кърпа, а сега трябваше да играе ролята на парламентьорско знаменце. С него в ръка Гомес се отправи към червенокожия.

Индианецът не беше никой друг, освен Черната птица.

Всички червенокожи се възхищават от външната красота. Щом вождът на апачите зърна насочилия се към него дребен и кльощав мексиканец, по лицето му се изписа израз на презрение, ала това стана само за секунда. Вождът бе не само смел воин, но също така ловък и хитър дипломат. Той добре умееше да владее всичките си чувства в интерес на своите цели.

Двамата толкова различни мъже се поздравиха взаимно и Черната птица пръв започна да говори:

— Нека моят бял брат ми каже дали той е вожд. Предводителят на апачите няма да разговаря с някой обикновен воин на бледоликите.

Гомес изпадна в голямо затруднение и измина известно време, преди да му хрумне какво да отговори.

— Аз съм вожд на белите мъже. Моят червенокож брат може спокойно да разговаря с мен.

В тъмните очи на апача проблеснаха искри.

— Понякога в едно окаяно тяло се крие голяма душа. Сигурно моят брат е някой прославен вожд. Но защо е дошъл с воините си в ловните земи на апачите?

Гомес си мислеше, че в никакъв случай не биваше да издава истинската цел на експедицията. Помъчи се да намери някакво друго обяснение, само че от страх и притеснение не успя. Индианецът очевидно се наслаждаваше на жалкия вид на белия, който отчаяно търсеше някакъв отговор.

— Навярно в лагера на бледоликите има не един и двама такива мъдри и храбри вождове, какъвто е и моят брат, а?

— Аз съм единственият вожд.

— И всички воини трябва да се подчиняват на моя брат?

— Да, всички!

— Няма още дълго да изпълняват неговите заповеди, защото синовете на апачите са многобройни като листата на гората и неудържими като огъня в саваната. Утре моят брат и неговите хора няма да са вече живи.

Щом забеляза въздействието на думите си над страхливия Гомес, в очите на Черната птица лумна зловещ огън. Мексиканецът беше пребледнял, а инстинктът му за самосъхранение му внуши най-подходящата мисъл, която би могла да му хрумне в неговото положение.

— Защо моят червенокож брат идва със символа на мира? Белите мъже не жадуват за кръвта на неговите воини!

— Вождът на апачите е дошъл, за да каже на бледоликите миролюбиви думи. Но той знае, че те няма да го чуят и затова им заявява, че неизбежно ще отидат в страната на смъртта.

— А какви думи е трябвало да чуем?

Апачът гордо се изпъчи и попита:

— Наистина ли моят брат е вожд? В такъв случай би трябвало да знае, че думите на един воин с орлови пера могат да прозвучат само край лагерния огън. Защо той иска от мен да му отговоря тук, на това място, сякаш съм някой жалък ямбарико^[2], който изравя корени и яде червата на кукумявката?

При вида на разгневения индианец Гомес неволно отстъпи крачка назад.

— Моят червенокож брат иска да влезе в лагера ни?

— Ако белият вожд беше дошъл при апачите с някаква вест, те щяха да го посрещнат край огъня на съвещанието, защото в сърцата им не живее никакъв страх. Черната птица ще говори само тогава, когато се отнасят с него като с вожд, който има правото да седне край огъня.

Смущението и объркаността на мексиканеца се засилиха. Имаше ли право да заведе предводителя на индианците в лагера? А можеше ли да му откаже, щом като най-доброто решение бе едно мирно споразумение?

— Колко воини ще придружат моя брат до лагера ни?

— Един-единствен.

— Нека тогава дойде!

Без да се обръща, апачът издаде пронизителен гърлен вик, след което един от останалите по-надалеч петима индианци се приближи на коня си. Той беше Антилопата, вестоносецът.

Гомес закрачи напред, а след като размениха доволни погледи, двамата апачи го последваха.

През деня индианците се бяха натъкнали на следите, оставени от дон Естебан и хората му. Следователно Черната птица знаеше, че защитниците на лагера са намалели с четирима и беше взел решение да проникне в него като парламентьор и да го огледа. Обстоятелството, че дребничкият Гомес се представяше за предводител на белите, го наведе на мисълта, че истинският предводител се е намирал сред мъжете, които бяха напуснали бивака, а понеже през миналия ден по време на битката Антилопата беше видял дон Естебан, вождът го повика да го придружава и така да разбере точно как стоят нещата.

Двамата индианци слязоха от седлата пред укрепения лагер и преминавайки през специално отворената за тях пролука между две коли, влязоха вътре. Главите им не се помръднаха нито на сантиметър встрани, а очите им останаха полузатворени, сякаш всичко наоколо им бе съвършено безразлично. Въпреки това с един-единствен поглед те забелязаха и най-малките подробности, които ги интересуваха.

Черната птица веднага се насочи към палатката на дон Естебан, като че това се разбираше от само себе си.

Гомес се опита да го задържи:

— Нека моят червенокож брат остане тук, в кръга от моите воини.

Гордо пристъпващият вожд се спря и искрящите му очи гневно се впиха в дребосъка.

— Да не би да искаш вождът на апачите, който е тежко ранен, да остане тук да изгори под палещите лъчи на слънцето? Нима белите мъже не знаят как се посрещат гости и вождове?

Въпреки много сериозното си нараняване този силен мъж се бе държал на коня си, без да е вързан за него, а сега се бе изправил като излятата от бронз статуя на някой бог на войната, която изпълва зрителите с възхищение. Той изобщо не изчака отговор от мексиканеца, а заедно с Антилопата влезе в палатката, където двамата седнаха на земята.

Гомес се позабави малко, за да обсъди с другите какво да прави. Ето защо индианците имаха възможност да разменят необезпокоявани няколко думи.

— Тук ли е вождът на бледоликите?

— Не — отговори Антилопата.

През отворения вход те можеха да виждат целия лагер.

— А кой от тези мъже е всяващият ужас Изтребител на индианци, когото белите наричат Педро Диас и който вчера е победил Леопарда?

— Антилопата го зърна, когато вземаше живота на Леопарда, но той не е тук.

Черната птица не успя да сдържи едно тихо радостно възклицание.

— Големите воини на бледоликите са напуснали бивака и са оставили страхливите мишки без закрила. Мишките ще умрат. Това джудже иска да измами вожда на апачите, обаче окото на Черната птица проникна и под кожата му. Бледоликите са загубени, а после червенокожите воини ще имат време да преследват Големия орел, Изгарящата мълния и Пантерата на Юга.

В този момент Гомес влезе в палатката. Той напразно се опита да си придаде достолепната стойка и поведение на вожд. Думите, с които го посрещна Черната птица, го накараха още повече да се свие и смали.

— Бледоликият мъж се представя за вожд, а дори не знае, че не бива да оставя гостите си сами. Да не би да иска да изкупи тази обида със своя скалп?

— Нали първо трябваше да кажа на моите воини какви гости са ни дошли — опита се да се извини Гомес.

— Нима белите воини нямат очи, за да ги видят сами? Нима при бледоликите цари обичаят вождът винаги да пита какво бива да прави и какво да говори? Белият мъж не може да направи нищо, без да попита за разрешение братята си. Значи не е никакъв вожд!

— Аз съм единственият вожд в този лагер! — продължи да упорства Гомес.

Черната птица му хвърли унищожителен поглед и гласът му прогърмя:

— Ухото на вожда на апачите чу сега една голяма лъжа! Той ще затвори устата си, защото езикът му няма да разговаря с една лъжлива жаба. Нека говори моят червенокож брат!

До този момент Антилопата бе седял със затворени очи. Сега ги отвори и проговори:

— Видях вожда на бледоликите как се бие. Двуцевката му поваляше червенокожите мъже на земята, тъй както бурята събаря плодовете на ореховото дърво. Косата му беше черна, тук-там с бели косми, имаше широки плещи, а погледът му бе остър като окото на орел. Той напусна лагера веднага щом небето на изток просветля. Нека белият мъж ни каже дали лъжа като него!

Гомес не отговори. Той беше така изплашен, че не посмя да каже нито „да“, нито „не“.

— А аз видях и един друг вожд, който уби Леопарда. Имаше яко и силно телосложение, сякаш е от дъбово дърво, а юмруците му са като мечи лапи. Бледоликите го наричат Педро Диас. Той тръгна на път с първия вожд. Истината ли казах?

— Моят червенокож брат каза истината — отвърна най-сетне Гомес. — Двамата вождове отсъстват и сега аз съм единственият предводител в лагера.

— Нека белият човек да не нарича Антилопата брат. Апачът не е брат на един лъжец! Белият мъж не е никакъв вожд.

— Вожд съм!

— Ако действително е такъв, тогава нека ни каже името си!

— Гомес.

— Гомес? Това име на чакал ли е, или на някой заек? Така се казва може би мухата или пък червеят, който птицата изяжда? Синовете на апачите никога не са го чували. Нито една бабичка не познава белия мъж Гомес. Тялото му е като на дете, смелостта му е жабешка, а езикът му е като на змия, която бълва само лъжи. Накъде се отправиха двамата вождове?

— Отидоха на лов за бизони, защото се нуждаем от храна.

— Антилопата ще чака, докато се върнат, за да им каже думите, които трябва да чуят. А този мой прославен брат ще се завърне в бивака на апачите, за да им извести, че Антилопата остава тук!

Черната птица хвърли съвсем кратък светкавичен поглед към своя вестоносец, но Антилопата успя да види, че той го е разбрал. Антилопата искаше да остане като заложник, за да приспи бдителността на мексиканците, докато Черната птица щеше да подготви нападението. Неговият остър проницателен поглед сигурно бе забелязал, че в лагера нямаше абсолютно никакви запаси от горивен материал, за да могат белите както предишната вечер да запалят огньове. С ловко подбрани двусмислени думи той обърна внимание на Черната птица както на това, така и на едно друго обстоятелство:

— Антилопата желае двамата вождове на бледоликите да се върнат преди да е паднала нощта, иначе не би могъл да разговаря с тях, понеже белите няма с какво да запалят огън. Нека Черната птица, вождът на апачите, да заповяда на своите воини да пропуснат бледоликите мирно и спокойно да се завърнат в лагера си, защото Антилопата иска да сключи мир с тях за много зими и лета!

Черната птица стана. Стиснатият му юмрук и втори бърз поглед доказаха на Антилопата, че вождът щеше да постави засада на дон Естебан, за да направи връщането му невъзможно.

— Моят червенокож брат изговори добри думи — рече той достолепно. — Нека бъде, както каза той!

Без да удостои Гомес с нито един поглед, вождът излезе от палатката, спусна се по хълма и през пролуката между колите се отправи към конете. Въпреки болките си той се метна на седлото, хвана юздите на жребеца на Антилопата и като препусна, бързо се отдалечи.

Гомес хвърляше на останалия индианец нерешителни погледи. Антилопата беше затворил очи и отметнал глава назад в знак, че в момента не желае да вижда никого.

— Има ли червенокожият мъж да ми казва още нещо?

Без да отваря очи, индианецът вдигна ръка и кратко каза:

— Върви си!

Гомес излезе от палатката и се върна при своите другари. Той бе тъй смутен и изплашен, както никога през живота си. Бенито се изпречи пред него и попита:

— Е, сеньор Гомес, защо единият си отиде, а остави другия при нас?

— Дявол ги взел и двамата! Тези типове се държат така, сякаш те са господарите в лагера ни. Разбраха, че не съм предводителят и започнаха да се отнасят с мен като с някой хлапак, който още не знае колко прави две и две.

— И напълно си го заслужил, щом го прие толкова спокойно, дон Гомес! Ами какви предложения ти направиха?

— Никакви! — изфуча побеснелият дребосък. — Много добре знаеха, че дон Естебан, Педро Диас и другите са напуснали лагера, а само на тях искат да кажат какво ги води насам. А този обесник, дето се казва Антилопа, ме изгони от палатката като пес.

— И ти просто си тръгна ей така? Постъпил си много предпазливо, но не и кой знае колко смело. Ами другият? Защо не остана да чака и той, а се върна обратно?

— Защото иска да каже на апачите да пуснат Аречиса да мине необезпокоявано.

— Много хубаво, сеньор Гомес! И ти му повярва?

— Защо не?

— Защото на един червенокож можеш да му вярваш и да му се доверяваш едва след като си изпушил с него сто кила тютюн и двайсет товара листа от смрадлика. Това първо, и второ… защото…

— Е, защото…?

— Защото ми се струва, че тъкмо днес имаме изключителен повод да сме предпазливи.

— Какъв повод имаш предвид, сеньор?

Дон Естебан отсъства и ние кажи-речи приличаме на стадо без пастир, което тези вълци лесно могат да унищожат. Освен това ни липсва какъвто и да било горивен материал, за да запалим огън, в случай че нападнат лагера ни.

— Ами тогава ще донесем някакви дърва и клони.

Ама няма да стане! Дон Естебан ни забрани да напускаме лагера, докато отсъства, а дори и да решим да проявим неподчинение, то къде ти дърва? Всеки, който се опита да събере горивен материал, веднага ще падне в ръцете на индианците.

Това обстоятелство бе за всички толкова убедително, че никой не изяви готовност да отиде за дърва. Бенито продължи:

— Сеньор Гомес, ти да не би да си помислил, че този воин, Антилопата, е вожд?

— Разбира се. Той наистина е такъв.

— Също като теб! Той е индиански вестоносец. Това може веднага да се отгатне по името му. Забеляза ли по дрехите или по украшенията му нещо, по което да си направиш извода, че е вожд?

— Не.

— Ето ти на! А защо ли тъкмо вождът ще си тръгне и ще ни остави тук един обикновен воин?

Другите го погледнаха очаквателно, без да могат да отговорят на въпроса му.

— Е, не познавам кой знае колко добре индианците, но…

— Но какво? Сеньор Бенито, продължавай де! Не ни измъчвай така! Ти си най-добре запознат и с ягуарите, и с индианците от всички хора в цяло Мексико. Вече го доказа, така че сигурно знаеш и защо вождът си отиде, а онзи тип не.

— Ако апачите наистина трябва да бъдат уведомени, че не бива да закачат дон Естебан и сеньор Диас, това можеше да им съобщи и вестоносецът. Но фактът, че самият вожд иска да им го каже, ми дава повод да мисля, че…

— Че… какво? Та говори най-сетне де!

— Че кроят нещо лошо.

— И какво например, дон Бенито?

— Те знаят, че сме без предводител. Обстоятелството, че вождът се върна при своите хора, ми се струва сигурен признак, че има да им съобщава някакъв план. Те ще отрежат пътя на Аречиса за връщане в лагера и веднага щом се стъмни, ще ни нападнат.

— Дон Бенито, предположението ти не е вярно — отвърна му Гомес, за когото бе много важно да постави поведението си в по-добра светлина. — Те дойдоха при нас с миролюбиви намерения, които са напълно оправдани, тъй като вчера понесоха големи загуби. А междувременно едва ли са променили намеренията си, защото иначе Антилопата не би останал тук.

— Хмм, това звучи вероятно, но…

— Но… какво? За Бога, продължавай де!

— Не познавам много добре индианците, но веднъж на млади години бях техен пленник и предполагам, че не ни кроят нищо добро.

— Ами заложникът в палатката? Въоръжен ли е този тип?

— Не. И двамата червенокожи оставиха оръжията си при своите коне.

— Тъй! Хмм! Дано само дон Естебан си дойде час по-скоро! Но колко лесно може да го сполети… хмм, някое нещастие, тъй че изобщо да не се върне. Предлагам за всеки случай да си изберем предводител, та поне да знаем на кого да се подчиняваме, в случай че ни нападнат.

— А аз предлагам — възпротиви се Гомес — да не предприемаме абсолютно нищо. Дон Естебан може да се разсърди, а и преди всичко трябва много да внимаваме да не събудим с нещо подозренията на индианците.

Това предложение намери всеобщо одобрение. Многократните предупреждения на Бенито бяха отхвърлени с огромно мнозинство, тъй че накрая той се оттегли ядосан, като обаче не пропусна да заяви решението си:

— Добре, както желаете, сеньори! Но аз ви казвам, че ще отида да седна до палатката и ще пронижа с ножа си онзи червенокож негодник веднага щом забележа и най-малкия признак, че ще ни нападнат!

Той незабавно изпълни намерението си, като се изкатери на малкия хълм и легна на земята до самата палатка. Оттам имаше добра възможност да държи под око цялата околност доста надалеч, но колкото и да бдеше и да напрягаше зрение, никъде не забелязваше нещо подозрително.

Денят измина. Слънцето залезе на запад и тогава се появи онази светлина, която обикновено предхожда бързо настъпващата нощ в пустинните, нажежени от слънчевите лъчи пясъчни и каменисти равнини.

Тогава Бенито се надигна от земята. Крадешком наблюдавайки индианеца, той забеляза, че затворените му очи се отвориха, за да хвърлят към равнината кратък, но остър и изпитателен поглед. Клепачите му веднага пак се затвориха, ала по тъмното му лице светкавично пробяга израз на задоволство. Вакерото огледа степта. Сигурно се беше заблудил, тъй като, докъдето стигаха очите, не се виждаше нищо друго, освен стадо диви коне, които, гонени от трима-четирима индианци, препускаха в галоп насам-натам с развяващи се гриви и опашки.

Табунът често изчезваше зад някое възвишение, но само след минута отново се появяваше, понякога се приближаваше в луд галоп, пак се отдалечаваше, а преследвачите му продължаваха да го гонят насам-натам, докато настъпи краткотрайният здрач, подир който след броени минути се възцари непрогледна тъмнина.

Стадото можеше да се различи вече само като тъмно петно, което изведнъж започна да става все по-ясно и по-ясно. Конете търсеха някакъв изход, за да избягат от преследвачите си и устремно се втурнаха право към лагера. Четиримата индианци го последваха и този път.

Макар подобна сцена по тези земи да не беше нещо необикновено, все пак и в този случай тя показа завладяващата си сила. Малцината индианци, които с високо размахани ласа препускаха подир животните, не представляваха някаква опасност. Напротив, обстоятелството, че тъй спокойно дръзваха да се приближат до бивака, достатъчно убедително доказваше миролюбивите им намерения. Освен това присъствието на заложника в палатката придаваше на златотърсачите такова чувство на сигурност, че те се покатериха на колите, за да видят по-добре как стадото щеше да профучи покрай лагера.

Бенито също стана и обърна гръб на палатката, тъй че не забеляза, как Антилопата разтвори бойната си мантия, направена от щавена бизонска кожа, измъкна от пояса си своя томахок, но иначе с нищо не промени предишната си поза.

Стадото се приближаваше все повече и повече. Това наистина бяха диви коне, понеже не се виждаха нито ездачи, нито седла или стремена, нито юзди или някакви каквито и да било въжета или ремъци. Конете се носеха към лагера в пълен галоп, преследвани от индианците, които силно крещяха. Гръмотевичният тропот от копитата прокънтя вече най-много на петдесетина крачки от укрепената линия на бивака и кажи-речи изглеждаше сякаш бясната гонитба ще да продължи право напред, когато… изведнъж първият кон свърна точно към пролуката между колите, оставена, за да преминават хората оттам, проехтя ужасяващ боен вик, мигновено като от нищото на гърба на всеки кон изникна ездач и един подир друг дръзките нападатели профучаха през входа, забравен отворен толкова непредпазливо, и след секунди се озоваха насред лагера.

Горе при палатката проехтя силен вик. Антилопата скочи на крака, захвърли мантията си на земята и вдигна високо бойната си секира. Тъкмо в мига, когато Бенито, изваждайки ножа си, се обърна, за да прониже гърдите на индианеца, томахокът разцепи главата му.

В нападението си над мексиканците апачите бяха приложили такава хитрост, която може да се използва успешно само от толкова безумно смели ездачи, каквито са те. Пъхнали единия си крак под омотаното около тялото на коня ласо, скрили се отстрани на животното, те са в състояние да изминат и далеч по-големи разстояния. Но едва падането на здрача и вече настъпилата тъмнина бяха улеснили използването на тази военна хитрост, така че златотърсачите, та дори и опитният Бенито, бяха заблудени.

За няколко кратки мига мексиканците съвсем изгубиха ума и дума. После започнаха да скачат от колите, но вече не можеха да стигнат до своите пушки, които бяха подредени в пирамиди. Индианците имаха лесна задача. Смъртният час бе ударил за хората в лагера.

Само броени минути продължиха страшно да вилнеят бойните секири, боздуганите, ножовете и копията. Наоколо се образуваха купища от трупове. Все още неколцина мексиканци се биеха с храбростта на отчаянието, но и те бяха осъдени на гибел. Само малцина успяха да пропълзят под колите и да се измъкнат навън, за да се опитат да избягат. Ала и те бяха загубени, защото скоро бяха догонени от бързи ездачи, и ако може би един или двама все пак успееха да изчезнат в нощния мрак, то с настъпването на деня те едва ли щяха да имат някакви изгледи да оцелеят.

Един час след края на тази кървава схватка огънят от събраните като на огромна клада коли осветяваше надалеч равнината, покрита с мъртви и умиращи хора. Индианците си поделиха плячката и скалповете на белите, които бяха доведени в пустинята от жаждата за злато и изпратени право в ръцете на смъртта. А насред сцената между толкова трупове и кръв един до друг стояха Черната птица и Антилопата.

— Великия дух дари победата на своите червенокожи синове, но вождът на апачите трябва да види и скалповете на тримата ловци от изчезналия остров. Самият той не може да ги преследва, но моят син ще ми донесе косите им.

— Утре Антилопата ще вземе трийсет мъже и ще тръгне по следите им — отговори вестоносецът. — Ловците от Севера ще трябва да подемат своята предсмъртна песен. Хау!…