Нелсън Демил
Спенсървил (6)

5

Шумът от някаква машина бавно започна да си пробива път в съзнанието на Кийт Ландри и той отвори очи. Лек ветрец раздвижваше белите дантелени пердета и слънцето надничаше в сивото утро.

Долавяше дъха на напоената от дъжд земя, селския въздух, близката нива с люцерна. Лежеше неподвижен, само очите му се стрелкаха из стаята, а съзнанието му се съсредоточаваше. Толкова често бе сънувал, че се пробужда в старата си стая, че сега чак не можеше да повярва.

Седна в леглото, протегна се и се прозина.

— Ден четвърти, живот номер две, добро утро. Давай, момчето ми. — Скочи от леглото и се запъти към банята на първия етаж.

 

 

Изкъпан и преоблечен в кафяви панталони и тениска, той се загледа в съдържанието на хладилника. Мляко, бял хляб, масло, бекон и яйца. От години не беше слагал в устата си нищо такова, но нали все пак онова време се бе върнало? Направи си изобилна закуска с холестеринови продукти. Имаше страхотен вкус. Вкусът на дома.

Излезе през задната врата и застана на посипаната с чакъл алея. Въздухът беше студен и влажен; над земята бе застинала лека мъгла. Разходи се из двора. Оборът отчаяно се нуждаеше от ремонт; една ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвника. Кийт огледа килнатия силоз, срутената пристройка и кокошарника, навеса на работилницата, пълен с остарели инструменти — всичко това бе останало неремонтирано, неоправено, нежелано, допринасящо за общия вид на запустяване на цялата ферма.

Градината пред кухнята и пресата за вино бяха обрасли целите в буренаци, а къщата се нуждаеше от боядисване.

Носталгията, която бе изпитвал на път за дома, влизаше в противоречие с реалността. Семейните ферми от детството му не бяха толкова живописни, колкото си бе мислил, а семействата, които ги бяха стопанисвали по време на предишните му мимолетни завръщания, бяха намалели още повече.

Младите хора заминаваха за градовете да си търсят прехрана, както бяха направили брат му и сестра му, а по-възрастните масово се местеха на юг, за да се спасят от жестоките зими, както бяха постъпили родителите му. По-голямата част от земята беше продадена или дадена под аренда на едри земевладелци, а оставащите семейни ферми бяха все така притиснати, както и по времето, когато бе тичал по полята като малко момче. Разликата сега не беше в икономиката — тя беше в решението на фермера да се държи докрай въпреки лошите шансове. Предния ден, докато се бе прибирал към дома, му се бе мярнала мисълта да си опита късмета във фермерството, но сега вече мислеше другояче.

Той мина пред къщата и се загледа в предната веранда; в паметта му изплаваха летните нощи, люлеещите се столове и верандни хамаци, лимонада, радиоапарати, семейства и приятели. Изпита силно желание да позвъни на родителите си, на брат си и сестра си, и да им каже, че се е прибрал у дома, и да им предложи да се съберат в старата си къща. Замисли се обаче дали да не изчака, докато се поуталожат страстите му, докато разбере какво точно настроение го е обзело и докато си изясни мотивите си.

Качи се в колата и пое по прашния път.

Четиристотинте акра земя на семейство Ландри бяха взети под аренда от семейство Мюлер, което живееше по-надолу по пътя, и всяка пролет родителите му получаваха чек. Повечето от земята на Ландри беше засята с царевица, съгласно желанието на баща му, но Мюлер бе засял стотина акра със соя, която доставяше за преработка на близкия завод, построен от японска компания. Заводът даваше хляб на доста хора, това беше известно на Кийт, и изкупуваше големи количества соя. Въпреки това обаче ксенофобията в окръг Спенсър беше силна и Кийт беше сигурен, че японците са точно толкова желани, колкото и мексиканските имигранти, които се пръкваха в околността всяко лято. Според него беше странно, дори и злокобно, че в тази селска област, дълбоко в сърцето на страната, нахлуваха японци, мексиканци и в последно време хора от Индия и Пакистан, много от които бяха лекари в местната болница.

Местните хора не бяха особено щастливи от развоя на нещата, но местните хора нямаха кого другиго да винят за това, освен себе си. Прирастът на населението падаше, най-добрите и най-блестящите напускаха, както и повечето от децата, които бе мярнал при последните си посещения; онези, които бяха останали, изглеждаха немотивирани, нежелаещи да се захванат със селскостопанска работа и негодни да вършат нещо квалифицирано.

Кийт караше сред нивите. Пътищата бяха добри, макар и не първокласни, и почти всички бяха прокарани в съвършена мрежа от север на юг и от изток на запад, с няколко незначителни отклонения, причинени от естествени природни образувания, затруднявали ранните заселници: а от въздуха областта изглеждаше като разграфена хартия с вълнистата линия на мътната река Моми, криволичеща от югозапад към голямото синьо петно на езерото Ери.

Кийт кара докъм обяд — прекоси областта надлъж и нашир, като си отбелязваше запустелите фермерски къщи, обитавани навремето от негови познати, ръждясалите железопътни релси, смалените селища, изоставените машинотракторни станции, селските училища със заковани врати и прозорци и местните представителства на асоциацията на фермерите. Навсякъде цареше запустялост и изоставеност.

Пътищата минаваха покрай купища исторически забележителности. Окръг Спенсър бе ставал арена на битки по време френските и индианските войни още преди американската революция, още преди да пристигнат предшествениците на Кийт. Той винаги се бе изумявал при мисълта за шепа англичани и французи, промъкващи се през тъмните първобитни лесове и блата, отвсякъде обградени от индианци. Защо се бяха опитвали да се изтребят едни други толкова далеч от домовете си? Разбира се, беше си мислил така като ученик — че онези войни са били върха на идиотщината, но тогава още не беше ходил във Виетнам.

Територията се бе превърнала в британска, Революцията дори не бе засегнала обитателите и мощният по онова време прираст на населението се бе обединил като окръг Спенсър през 1838 година. Мексиканската война през 1846 година бе откъснала множество мъже в милицията — повечето бяха умрели от болести в Мексико, а Гражданската война бе принесла в жертва всеки десети младеж. Окръгът се бе възстановил и бе процъфтявал, като бе достигнал зенита си по време на Първата световна война. Но след тази война и следващата световна война, с неприятните последици от бързата промяна, разрухата и упадъкът бяха настъпили навред, все още незабележими по време на детството му, но съвсем очевидни сега. Той отново се зачуди дали възнамерява да живее тук, или се е върнал само за да свърши някои стари работи?

 

 

На едно от кръстовищата преди града отби на една бензиностанция. Даваха бензин с отстъпка — не беше чувал за такава марка бензин, — а към бензиностанцията имаше пристроен магазин, една наистина интересна маркетингова концепция: скъпи маркови храни и евтин бензин със съмнително качество. Разсъди, че колата му, също като него, трябва да привиква на местна диета, така че слезе и пъхна шланга в резервоара.

Служителят, мъж с десетина години по-млад от него, се дотътри и заоглежда автомобила му, после го заобиколи, втренчи се с любопитство във вътрешността му и попита:

— Какво е това нещо?

— Кола.

Мъжът бурно се разсмя и се запляска по бедрата.

— По дяволите, виждам, че е кола. Каква кола?

— Сааб 900. Шведска.

— Каква?

— Произведена в Швеция.

— Да не ме бъзикаш?

Кийт завинти капачката на резервоара и закачи шланга на бензиноколонката.

— Окръг Колумбия, столицата на страната. Ти да не си оттам?

— Аха.

— Да не си бирник? Само преди два дни гръмнахме последния. — И отново се разсмя.

Кийт също се усмихна.

— Най-обикновен гражданин.

— Да? И просто минаваш оттук?

— Може и да поостана. — Той му подаде банкнота от двайсет долара.

Служителят се помота, докато му връщаше рестото.

— Да не мислиш да оставаш тук?

— Семейството ми е оттук.

— Значи си тъдявашен?

— Отпреди доста години. Ландри.

— О, да, сещам се. Кой точно си ти?

— Кийт Ландри. Родителите ми са Джордж и Алма. Имаха ферма долу до Овъртън.

— Аха. Махнаха се оттук, нали?

— Да. Във Флорида са.

Мъжът му протегна ръката си.

— Боб Арлс. Родителите ми притежаваха старата бензиностанция „Тексако“ в града.

— Помня. Галонът още ли е двайсет и два цента?

Боб Арлс се изсмя.

— Не, отдавна я закриха. В града вече не останаха бензиностанции. Данъците върху недвижимите имоти направо ги задушиха, наемите пък не са им по джоба, големите нефтени компании са хванали всички за гушата. Купувам на едро от всеки, който иска да се отърве от стоката си.

— И какво ми пробута днес?

— О, ти извади късмет. Горе-долу петдесет процента „Мобил“, малко „Шел“ и за подправка „Тексако“.

— Не си наливал царевичен сок, нали?

Арлс отново се изсмя.

— И малко от това също. А бе такъв е животът, няма начин.

— Продаваш ли бира?

— Че как иначе?

Арлс последва Кийт в магазина и го представи на една грубовата жена зад щанда.

— Жена ми, казва се Мери. Това е Кийт Ландри, родителите му имаха ферма край Овъртън.

Жената кимна.

Кийт отиде до хладилника. Видя две вносни марки бира, „Хайнекен“ и „Корона“, но за да не изглежда съвсем чужд на Арлс, взе един пакет с шест кутии „Коорс“ и друг с „Ролинг Сток“. Плати на Мери, после Арлс го последва навън.

— Търсиш ли работа?

— Като че ли.

— Тук наистина е доста трудно. Фермата още ли е твоя?

— Да, но земята е дадена под наем с договор.

— Добре. Грабвай парите и бягай. Фермерството е последната работа, с която си струва да се захваща човек.

— Толкова ли е зле?

— Колко имаш? Четиристотин акра? Това е чиста загуба. Ония баровците, с по четири хиляди акра, с различни култури и добитък, те са на кяр. Видях един от тях да кара „Линкълн“. Много е гъст с японците и търговците на зърно в Моми. Къде си отседнал?

— В къщата.

— Да? Госпожата тъдявашна ли е?

— Тук съм сам — отвърна Кийт.

Арлс усети, че вече прекрачва рамките на добрия тон.

— Е, желая ти късмет.

— Благодаря. — Кийт сложи бирата в багажника и се качи в колата.

— Още веднъж добре дошъл у дома — каза Арлс.

— Благодаря — отвърна Кийт.

Подкара по двулентовото платно. Виждаше се южният край на Спенсървил, редици складове и цехове на леката промишленост, пресичани от стари пътища за Уобаш и Ери, обградени отвсякъде с царевични масиви; това беше мястото, където свършваха градските предприятия и данъци и започваше селският живот.

Кийт заобиколи града — не искаше още да влиза в него, макар и да не можеше да формулира ясно причината. Може би не му допадаше представата да се изтъпанчи по главната улица с баровската си кола; а може би още не беше готов за среща с хората, които го познаваха и помнеха.

Насочи се към църквата „Сейнт Джеймс“.

Караше и сякаш скицираше наум мобилните домове, алуминиевите корпуси и изоставените моторни превозни средства. Околността все още беше вълшебна с безбрежните поля, простиращи се чак до хоризонта, където върволиците стари дървета все още разделяха едновремешните поземлени участъци. Потоци, искрящи на слънцето, се провираха сред плачещи върби и под малки извити мостове.

Земята, преди милиони години била дъно на праисторическо море, което се бе отдръпнало, по времето на пристигането на предците на Кийт бе представлявала основно блата и гори в северозападната част на бъдещия щат Охайо. За един относително кратък период, с помощта единствено на човешките ръце и на воловете, блатата бяха пресушени, дърветата облагородени, бяха се издигнали къщи, земята беше разчертана на парцели и после засадена със зърнени култури и зеленчуци. Резултатите се бяха оказали впечатляващи: земята бе дала невероятни добиви, сякаш почвата бе очаквала от десет милиона години да я засеят с овес и ръж, пшеница и ечемик, моркови и зеле и почти всичко останало, с което бяха разполагали първите пионери.

След Гражданската война всички пари се бяха правили от пшеница, после беше дошла царевицата, а сега Кийт виждаше все повече и повече соя, чудото, носещо протеини за демографския взрив на земята.

Окръг Спенсър, независимо от това, дали му харесваше, или не, беше вече свързан със световното стопанство и бъдещето му беше включено в световния баланс. Пред въображението на Кийт изникваха две картини: едната — възраждане на селския живот, осъществявано от хората в градовете и предградията им, хора, търсещи едно по-спокойно и безопасно съществуване; другата картина беше на област мегаплантация, притежавана и управлявана от външни инвеститори с цел изгодно влагане. Кийт виждаше ниви и ферми там, където дърветата бяха отстъпили място на гаргантюанските комбайни. Докато размишляваше над всичко това, го споходи мисълта, че вероятно цялата нация е излязла от равновесие, че ако човек сбърка влака, никоя от спирките по линията му няма да е онази, на която би поискал да слезе.

 

 

Кийт спря колата на покрития с чакъл банкет на пътя.

Гробището се намираше върху един хълм. Беше с площ приблизително един акър, засенчено от брястове и обградено отвсякъде от ниви с царевица. На петдесетина метра от него се издигаше белостенната църква „Сейнт Джеймс“, която бе посещавал в детството си, а вдясно от църквата се намираше малката къщичка на енорийския свещеник, където бяха живели, а може би още живееха пасторът и госпожа Уилкс.

Кийт влезе в гробището и закрачи покрай ниските надгробни камъни, повечето разядени от времето и обрасли с лишеи.

Отиде при гробовете на роднините си по майчина и бащина линия. Бяха погребани в интересен порядък — най-старите гробове се намираха в най-високата част на склона, а тези след тях слизаха надолу в концентрични кръгове до самите насаждения; първите гробове на фамилията Ландри датираха от 1849 година, а най-старите с фамилията Хофман, германските му предци, бяха с дата 1841. Нямаше струпвания на еднофамилни гробове от по-ранните войни, защото по онова време телата не бяха връщани по родните места. Загиналите обаче в Корея и Виетнам бяха добре представени и Кийт постоя малко над гроба на чичо си, а после отиде до последната обител на загиналите във Виетнам. Бяха десет, голям брой за едно малко гробище в един малък окръг. Кийт ги познаваше всичките — някои бегло, някои по-отблизо, и от всяко име върху камъка пред мисления му взор се появяваше лице. Помисли си, че би могъл да изпита нещо от рода на вината на оцелелия, както стоеше така сред старите си съученици, но не бе изпитал това чувство дори и пред Стената във Вашингтон; не го изпита и сега. Това, което клокочеше в душата му, беше все още ненамерилият изход гняв за ужасната загуба. Той не бе спирал да размишлява на тази тема, а през последната седмица мисълта, че въпреки всичките му професионални успехи и постижения животът му щеше да е безкрайно по-добър, ако войната не я бе имало, изобщо не му излизаше от главата.

Седна под една върба сред гробовете и задъвка някаква тревичка. Слънцето бе отскочило високо в небето, но пръстта беше още влажна и студена от бурята. В небето кръжаха ястреби, а от църковния купол се стрелкаха напред-назад лястовички. Обзе го чувство на покой, каквото не бе изпитвал от много години; спокойствието и уединеността на дома вече се бяха настанили в костите му. Той се отпусна на гръб и се загледа в бледото небе. „Точно така. Ако не бях заминал на война, двамата с Ани щяхме да се оженим… кой знае?“ Това гробище беше място не по-лошо, от което и да е друго да започне пътя си към дома.

 

 

Подкара към северната част на града и стигна до мястото, където Уилямс Стрийт се отклоняваше от областния път. Спря за малко, после бавно продължи.

Някои от внушителните стари викториански сгради изглеждаха постегнати, но други бяха разрушени. В детските си години винаги се бе възхищавал на тази част от града, на големите къщи върху малки основи — едва сега проумяваше, че съвсем не са малки, — на грамадните дървета, оформящи тъмнозелен тунел през лятото, на факта, че хората живеят толкова близо едни до други и буквално се гледат през прозорците, и на лукса да имаш две коли на алеята за дома си. Онова, което го бе впечатлявало, забавлявало и омайвало тогава, вече не можеше да го впечатли, развесели или омае. Детските чудеса и невинност бяха почти смущаващи в ретроспекция; но кой ли възрастен човек не е гледал поне веднъж света през широко отворените си очи?

Улицата си беше спокойна, както и би могло да се очаква в този слънчев следобед. Няколко деца профучаха покрай него на велосипедите си, мина жена с бебешка количка, камион за доставки бе спрял нагоре по пътя и шофьорът си бъбреше с някаква жена на прага на къщата й. Това беше улица с големи предни веранди, истински уникален американски феномен, както бе открил по време на пътуванията си, още повече че къщите в Америка вече не се строяха по този начин. Дребни дечица играеха по верандите, а старите хора се люлееха на столовете-люлки. Той беше щастлив, че Ани живее на тази улица.

Докато наближаваше къщата, му се случи нещо много странно: сърцето му забумка тревожно, а устата му пресъхна. Къщата се намираше от дясната му страна и докато го проумее, той я подмина. Спря. Забеляза един олющен фургон паркиран на алеята и един възрастен човек да носи сгъваема стълба към задния двор. И изведнъж се появи и тя; той я мерна, докато завиваше към задния двор заедно със стареца. Само секунда или две, от петдесетина метра разстояние, но нямаше никакво съмнение, беше тя, и това мигновено узнаване на чертите й, на походката й, на стойката й го изуми.

Понечи да отвори вратата на колата, но спря. Можеше ли ей така изведнъж да цъфне пред входната й врата? Всъщност защо пък не? Какво му беше лошото с директния подход? Телефонирането или изпращането на бележка съвсем не беше онова, което си бе представял. Струваше му се от изключителна важност да й позвъни направо на вратата и да й каже: „Здравей, Ани“, пък да става каквото ще.

Но ако не беше сама? Ако децата й бяха у дома, или пък съпругът й? Защо нито веднъж тази проста вероятност не му бе минала през ума, докато бе въртял безброй пъти сцената в съзнанието си през всичките тези години? Очевидно представата му се бе превърнала в нещо дотолкова реално, че той бе изхвърлил от епизода всичко, което можеше да я провали.

Подкара колата към фермата, разумът му препускаше по-бързо и от автомобила. Какво ти става, Ландри? Стегни се, момче.

Пое си дълбоко дъх и намали скоростта до разрешената от пътния знак. Нямаше смисъл да си създава излишни разправии с местните полицаи. Което му напомни за съпруга на Ани. Разбира се, ако не беше омъжена, просто щеше да спре и да каже „здравей“. Но не можеше да постъпи по този начин с една омъжена жена. Не и тук. А и в Спенсървил човек не кани на вечеря или почерпка след работа.

Оставаше му да пусне писмо до сестра й, може би.

Или да й телефонира. Може би за човек, воювал на тихия фронт в Източен Берлин, нямаше да е проблем да телефонира на една жена, която някога е обичал. „Разбира се. След няколко седмици, когато се устроя. Обещавам.“

Върна се във фермата и прекара остатъка от следобеда на верандата с два пакета по шест кутии бира, като си отбелязваше всяка кола, която преминаваше по пътя.

 

 

Боб Арлс напълни резервоара на колата на шефа. Самообслужването не означаваше, че Клиф Бакстър трябва да си налива сам бензина.

— Хей, шефе, тая сутрин оттук мина един интересен тип.

— Имаш ли още от ония телешки котлети?

— Разбира се, вземи си.

Клиф Бакстър влезе в магазина и докосна шапката си в знак на приветствие към госпожа Арлс, която беше зад щанда. Тя го наблюдаваше, докато той слагаше в торбата телешките котлети, десертите с фъстъчено масло, солените фъстъци и няколко шоколадени блокчета. Общо за около дванайсет долара.

Той извади бутилка портокалов сок от хладилника, отиде до касата и изтърси цялото съдържание на кесията върху щанда.

— Колко прави това, Мери?

— Два долара ще оправят работата — произнесе тя редовната си фраза.

Той хвърли две банкноти върху щанда, докато тя опаковаше нещата.

Боб Арлс влезе с бланка по сметката на общината и Клиф надраска името си, без дори да хвърли поглед върху сумата за бензина.

— Много сме благодарни за патронажа, шефе.

Мери обаче не беше много сигурна в това. Според нея мъжете превръщаха всяко нещо в сделка. Боб надписваше сметката на града за бензина, а Клиф Бакстър Тъпчеше търбуха си почти на аванта.

Клиф взе кесията. Боб Арлс го придружи навън.

— Бях започнал да ти разправям за онзи тип, дето се пръкна с чуждестранната си кола с вашингтонски номер и…

— Какво, нещо съмнителен ли ти изглеждаше?

— Не, нали тъкмо ти казвах, че е тукашен. Живял е тук и сега се е върнал и си търси някаква работа, живее в къщата на родителите си. Не са много тия, дето се връщат.

— Разбира се, че не са. Добре че се чистим от тия боклуци. — Клиф се пъхна в патрулната кола.

— Кара сааб. Колко вървят тия колички?

— Ами… да кажем, двайсет, трийсет бона, като нови.

— Тоя тип не ми изглеждаше много опърпан.

— Нямаме си ние коли, ами ще внасяме и боклуците им — изръмжа Клиф, понечи да вдигне стъклото, но се замисли и спря. — Пита ли го как се казва?

— Ландри. Кийт Ландри.

В първия момент Клиф Бакстър само го изгледа с празен поглед.

— Какво?

— Старците му имали ферма към Овъртън. Познаваш ли ги? — продължи Арлс.

— Да… Кийт Ландри? — каза Клиф след известна пауза.

— Аха.

— Значи се е върнал, така ли?

— Така каза.

— Семейство?

— Няма.

— Как изглежда?

— Ами, нищо отличително. Обикновен мъж — повдигна рамене Боб.

— От теб ще излезе страхотно ченге. Дебел? Кльощав? Плешив?

— Слаб. Висок. Косата си му е на мястото. Не изглежда зле. Защо?

— Нищо. Просто си помислих, че не е зле да го подържа малко под око. Поздрави го с „добре дошъл“.

— Не можеш да не забележиш колата му. Отседнал е в къщата на родителите си. Провери го, щом си решил.

— Като нищо ще го направя. — Клиф потегли и се насочи на юг към Овъртън.