Джефри Дивър
Невидимия (7)

7.

— Нося списък на някои неща, които намерихме на местопрестъплението — каза Амелия Сакс на собственика на магазина. — Чудим се дали е възможно да са закупени от вас.

Той взе листа и зачете. През това време Сакс заразглежда помещението. Боядисаното в черно магазинче в район Челси на Манхатън (района на фотографите) миришеше на мухъл и химикали, а също на гума от стотиците костюми, провесени по закачалките. Мрачните витрини, половината напукани и облепени с тиксо, бяха пълни с колоди карти, магически пръчки, фалшиви монети и прашни кутии с материалите за различни фокуси. Кукла на чудовището от „Пришълеца“ в естествен ръст стоеше редом с костюм и маска на принцеса Даяна. („Бъди принцесата на вечерта!“ Сякаш никой в магазина още не знаеше, че е мъртва.)

Собственикът почука с пръст по листчето и кимна към витрините:

— Не мисля, че ще мога да ви помогна. Ние наистина продаваме такива неща, но те могат да се намерят във всеки магазин за илюзионисти в страната, а също и в много магазини за играчки.

Направи й впечатление, че не му беше нужно много време, за да се запознае със списъка.

— А какво ще кажете за това? — попита Сакс и му показа снимка на старите белезници.

Той ги погледна набързо.

— Не съм специалист по самоосвобождаване.

Можеше ли да го приеме за отговор?

— Това означава, че не са ви познати, така ли?

— Да.

— Много е важно — настоя Сакс.

Младата жена, с удивително сини очи и черен лак, погледна снимката.

— Марка „Дарби“ — заяви тя. Мъжът до нея я изгледа хладно — тя замълча за малко, сетне добави: — Стандартни белезници на Скотланд ярд от деветнайсети век. Много специалисти по измъкването ги използват. Били са любими на Худини.

— Откъде може да са взети?

Балзак се размърда неспокойно на стола си:

— Откъде да знаем? Както казах, ние не сме специалисти в тази област.

Жената кимна:

— Може да се обърнете към някой музей на илюзиониста.

— А след като направиш описа на стоката — обърна се сприхаво Балзак към помощничката си, — искам да изпълниш тези поръчки. Снощи се получиха десетина.

Той запали цигара.

Сакс отново му показа списъка:

— Казахте, че продавате някои от тези неща. Водите ли списък на клиентите?

— Казах „такива“ неща. Не, не водим списък на клиентите.

След още няколко въпроса Сакс го принуди да признае, че все пак има списък на поръчките по пощата или по Интернет. Младата жена ги провери и установи, че никой не е купувал предмети като тези, от които полицайката се интересуваше.

— Съжалявам — рече Балзак. — Жалко, че не можем да ви помогнем повече.

— И аз съжалявам, че не можете — каза Сакс и се наведе към него. — Защото този човек е убил една млада жена и се е измъкнал с помощта на фокуснически трик. И се боим, че ще продължи да убива.

Балзак смръщи вежди:

— Ужасно… Вижте, можете да проверите в „Магия и театър“ в Ийстсайд. Това е доста по-голям магазин.

— Изпратихме вече полицай там.

— А, виж ти.

Тя помълча за момент. После добави:

— Е, ако се сетите нещо друго, можете да се обадите. Ще сме ви благодарни.

Усмихна се приятелски. (Основно правило: добрите връзки с обществото са не по-малко важни от самото разследване.)

— Успех — пожела й Балзак.

— Благодаря — отвърна Сакс.

„Безсърдечен гадняр“ — рече наум.

Кимна на младата жена и хвърли поглед на пластмасовата чашка до нея.

— А може ли някъде наблизо да се намери свястно кафе?

— На ъгъла на Пето и Деветнайсета.

— Има и хубави гевречета — добави Балзак, услужлив, след като вече не рискуваше да си навлече неприятности.

Сакс излезе и намери препоръчаната закусвалня. Купи си капучино. Облегна се на тесния махагонов бар до витрината, отпи от горещата течност и загледа минувачите по съботните улици на Челси: търговци на дрехи, фотографи и техните асистенти, богати контета, обитаващи просторни апартаменти в района, бедни артисти, млади и стари влюбени, някой и друг самотник.

И една продавачка от магазин за илюзионисти, която тъкмо влизаше в закусвалнята.

— Здрасти — поздрави младата жена.

Косата й бе къса и червеникава, носеше чантичка от имитация на зеброва кожа. Тя си поръча голямо кафе, изсипа му половин захарница и застана до Сакс на бара.

В магазина Сакс попита за кафенето, защото продавачката й хвърли съзаклятнически поглед. Явно искаше да й каже нещо насаме.

Младата жена отпи жадно от кафето си и каза:

— Той, Дейвид, е малко…

— Неуслужлив?

Жената се замисли, сетне се съгласи:

— Да. Може да се каже. Живее в собствен свят и не желае да има нищо общо с другите хора. Боеше се, че ще го накарате да свидетелства или нещо подобно. А аз не бива да се разсейвам.

— От какво?

— От професията.

— Илюзионизма?

— Да. Вижте, той ми е не само шеф, а и наставник.

— Как се казвате?

— Кара… това е артистичният ми псевдоним, но го използвам и иначе. — Младата жена се усмихна тъжно. — По-добро е от онова, което са ми измислили родителите ми.

Сакс вдигна любопитно вежди.

— Нека го запазим в тайна — помоли другата жена.

— И така — смени темата Сакс, — защо ми хвърлихте такъв съзаклятнически поглед в магазина?

— Дейвид е прав за онзи списък. Тези неща могат да се купят от всеки магазин. И от стотици сайтове. За „Дарби“ обаче, белезниците… Те са рядкост. Трябва да се обадите в Музея на Худини и изкуството на самоосвобождаването в Ню Орлиънс. Той е най-богатият в света. Аз се занимавам малко с измъкване. Не искам обаче той да разбере — добави тя със страхопочитание. — Дейвид е малко предубеден… Можете ли да ми кажете какво е станало? Какво е това убийство?

Макар в подобни случаи обикновено подробностите около престъплението да не се издават пред цивилни, Сакс съзнаваше, че имат нужда от помощ. Затова разказа на Кара за убийството и бягството на престъпника.

— О, ужасно! — прошепна младата жена.

— Да. Така е.

— Начинът на бягството… Има нещо, което трябва да знаете, полицай… Момент, полицай ли да ви наричам? Не сте ли детектив, или…?

— Амелия е добре.

Сакс отново си спомни със задоволство за представянето си на изпита.

„Бум, бум…“

Кара отпи глътка кафе, реши, че не е достатъчно сладко, разви капака на захарницата и сипа още. Сакс се вгледа в безупречните ръце на събеседничката си, сетне сведе поглед към собствените си назъбени нокти и разкървавени кожички. Ноктите на другата жена бяха изящно изпилени, а черният лак отразяваше светлината като огледало. Амелия Сакс потрепери (какво самообладание личеше от тези нокти), сетне се постара да не мисли за това.

— Знаете ли какво е илюзия? — попита Кара.

Сакс вдигна рамене:

— Дейвид Копърфийлд. Худини.

— Копърфийлд, да. Худини не, той се е занимавал със самоосвобождаване. Илюзията не е като фокусите с ръце, манипулаторството. Ето…

Кара извади монета от двайсет и пет цента, рестото от кафето. Стисна я в юмрук и когато отново разтвори длан, монетата я нямаше.

Сакс се засмя. Къде, по дяволите, се беше дянала?

— Това беше обикновен фокус. При илюзията са замесени много по-големи предмети. Това, което току-що описахте, е класически трик. Нарича се „Изчезнатият човек“.

— „Изчезналият човек“?

— Не, „Изчезнатият“. В илюзионизма казваме „изчезвам нещо“. Например „аз изчезнах монетата“.

— Продължавайте.

— Трикът обикновено се изпълнява малко по-различно, но по принцип включва изчезване на илюзиониста от заключена стая. Зрителите виждат как влиза в малка кабинка на сцената. Виждат задната й страна, защото зад нея има голямо огледало. Чуват го как блъска вътре. После един асистент събаря стените и него го няма. След това друг асистент се обръща и се оказва, че това е илюзионистът.

— Как се прави?

— От задната страна на кабинката има врата. Илюзионистът се покрива с голямо парче черен плат, за да не могат да го видят зрителите в огледалото, и се измъква веднага щом влезе. В една от стените има вграден високоговорител, който издава шум, сякаш той през цялото време е вътре. Когато излезе от кабинката, илюзионистът бързо се преоблича зад черния плат в костюм на асистент.

Сакс кимна:

— Точно така е станало. Можем ли да намерим списък на хората, които изпълняват този номер?

— Не, съжалявам. Трикът е много популярен.

„Изчезнатият човек…“

Сакс се замисли, че убиецът се е преоблякъл много бързо, за да придобие вид на по-възрастен човек. Спомни си липсата на съчувствие в жестоките, едва ли не садистични очи на Балзак, когато гледаше Кара.

— Трябва да попитам едно нещо. Къде беше той тази сутрин?

— Кой?

— Господин Балзак.

— Тук, имам предвид там, в магазина. Живее на горния етаж… Чакайте, да не мислите, че е замесен?

— Просто има въпроси, които винаги задаваме — постара се да прозвучи непринудено Сакс.

Младата жена изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото смутена от въпроса. Тя се изсмя:

— Вижте, знам, че изглежда груб и има такъв… да кажем — труден характер, но никога не би сторил нищо лошо на никого.

Сакс кимна, но все пак попита:

— Въпреки това, знаете ли със сигурност къде е бил в осем тази сутрин?

Кара кимна:

— Да, в магазина. Стана рано, защото някакъв негов приятел има представление и трябваше да вземе на заем екипировка. Аз му се обадих да го предупредя, че ще закъснея.

Сакс кимна. След малко попита:

— Можете ли да отсъствате известно време от работа?

— Аз ли? О, абсурд. — Другата жена се засмя смутено. — Едва успях да се измъкна сега. Имам сто неща за вършене. Освен това трябва да репетирам три-четири часа с Дейвид за едно представление, което давам утре. Той не ми отпуска и една свободна минутка в деня преди представление. Трябва…

Сакс се взря в ясносините очи на събеседничката си:

— Боим се, че престъпникът ще убие отново.

Кара сведе поглед към лъскавото дърво на бара.

— Моля ви. Отделете ни само няколко часа. Погледнете уликите. Може да ви хрумне нещо полезно.

— Той няма да ме пусне. Не познавате Дейвид.

— Знам само, че няма да позволя друг да пострада, ако има начин да го предотвратя.

Кара допи кафето си и завъртя разсеяно чашката. Прошепна възмутено:

— Да използва нашите номера, за да убива хора…

Сакс мълчеше. Накрая другата жена смръщи чело:

— Майка ми е в старчески дом. Много е болна. Господин Балзак го знае. Мога да му кажа, че се налага да я посетя.

— Наистина ще сме ви благодарни за помощта.

— Добре — примири се илюзионистката. — Боже мили, да се оправдавам с болната си майка… Господ да ми прости този грях.

Сакс отново погледна съвършените черни нокти на Кара.

— А, още нещо. Какво стана с монетата?

— Вижте под чашата си.

— Не е възможно!

Сакс вдигна чашата си. Монетата от двайсет и пет цента беше отдолу.

— Как го направи? — попита удивено.

Кара се усмихна тайнствено. Кимна към чашите:

— Да пием още по едно. — Взе монетата. — Ако се падне ези, ти черпиш. Ако е тура — аз. Две от три.

Хвърли монетата.

Сакс кимна:

— Дадено.

Кара хвана монетата в юмрук.

— Казахме две от три, нали?

Сакс кимна.

Кара разтвори пръсти. Върху дланта й лежаха две монети по десет цента и една от пет. И трите — с номинала нагоре. От двайсет и пет центовата монета нямаше и следа.

— Май ти ще черпиш.