Джефри Дивър
Невидимия (6)

6.

На екрана се появиха цифрите 703, кодът на Вирджиния, последвани от телефонния номер.

Едно позвъняване.

— Семейство Кинкейд — каза момичешки глас.

— Ъ, да. Паркър там ли е? Баща ти, имам предвид.

— Кой го търси?

— Линкълн Райм. От Ню Йорк.

— Момент, моля.

След малко от високоговорителя прозвуча гласът на един от най-опитните специалисти по анализ на писмени документи:

— Здравей, Линкълн. От няколко месеца не сме се чували.

— Доста съм зает напоследък — оправда се Райм. — Как я караш, Паркър?

— О, търся си белята. Едва не предизвиках международен скандал. Британското културно дружество ми възложи да установя автентичността на един дневник на крал Едуард, който закупили от някакъв частен колекционер. Обърни внимание на глаголната форма, Линкълн.

— Вече са го платили.

— Шестстотин хиляди.

— Малко соленичко. Толкова ли е ценен?

— О, съдържа доста пикантерии за Чърчил и Чембърлейн. Е, не в онзи смисъл, разбира се.

— Аха.

Райм винаги се стараеше да запази търпение с онези, от които смяташе да потърси помощ.

— Погледнах дневника и какво да направя? Наложи се да се усъмня в автентичността му.

От устата на известния специалист този предпазлив израз означаваше, че дневникът е бил чист фалшификат.

— О, ще се справят с положението — продължи той. — Макар че сега, като се замисля, още не са ми изплатили хонорара… Не, миличка, няма да замразяваме тортата, докато не изстине блатът… Защото аз така казвам.

Кинкейд беше самотен баща, бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР. Беше напуснал Бюрото и сега работеше на свободна практика, за да може да отделя повече внимание на децата си.

— Как е Маргарет? — попита Сакс.

— Ти ли си, Амелия?

— Да.

— Добре е. От няколко дни не съм я виждал. В сряда водихме Роби и Стефани в „Планет плей“ и тъкмо да я бия на лазерните мишени — и пейджърът й изпиука. Наложи се да арестува някого. От Панама, Еквадор или от там някъде. Не ми каза подробности. И така, какво има при вас?

— Работим по един случай и се нуждаем от малко помощ. Ето как стоят нещата. Престъпникът се записва на пропуска. Следиш ли ми мисълта?

— Ясно. И искате да анализирам почерка му, така ли?

— Проблемът е, че нямаме почерк.

— Изчезнал ли е?

— Да.

— И сте сигурни, че престъпникът не се е преструвал, че пише?

— Да. Пазачът е видял с очите си как изписва буквите върху листа.

— Сега нищо ли не се вижда?

— Нищо.

Кинкейд се изсмя мрачно:

— Хитро. Значи няма доказателство, че престъпникът е влязъл в сградата. И после някой друг се е записал в празната графа, където би трябвало да е неговото име.

— Точно така.

— Няма ли нещо на долния лист?

Райм погледна Купър, който веднага насочи ярък светлинен лъч под ъгъл към долната страница на книгата. Този начин се предпочита пред покриването на хартията с графитен прах, когато се търсят следи от натиск. Техникът поклати глава.

— Нищо — каза Райм на специалиста по почерци, сетне попита: — Как го е направил?

— Екслакснал го е — заяви Кинкейд.

— Какво е това? — попита Селито.

— Използвал е симпатично мастило. В нашите среди го наричаме екслаксване. Старият „Екслакс“ съдържаше фенолфталеин. После от Управлението за контрол на храните и лекарствата го забраниха. Разтваряш едно хапче в алкохол и получаваш синьо мастило. Има основен pH. Написваш нещо с него и след известно време синият цвят изчезва.

— Да — вметна Райм. — Въглеродният двуокис от въздуха повишава киселинността и цветът се губи.

— Точно така. Фенолфталеин вече не се продава, но същото може да се направи с тимолфталеинов лакмус и натриева основа.

— Къде могат да се намерят тези материали?

— Хм — измърмори замислено Кинкейд. — Ами… Чакай, милинка. Татко говори по телефона… Не, нищо й няма. Всички торти се надуват във фурната. След малко ще е готово… Линкълн? Исках да кажа, че на теория идеята е добра, но през цялата си практика в Бюрото не съм виждал никой престъпник или шпионин да използва симпатично мастило. Това е нещо ново. Използва се главно за разни фокуси.

„Фокуси“ — помисли си Райм и погледна към снимките на бедната Светлана Расникова, закачени на бялата дъска.

— Откъде може да се намери такова мастило?

— Най-вероятно от магазините за играчки или за пособия за илюзионисти.

„Интересно…“

— Добре, много ни помогна, Паркър.

— Ела ни скоро на гости — обади се Сакс. — Вземи и децата.

— А защо не поканиш и цялото им училище? — изсъска Райм.

Тя се засмя и му даде знак да мълчи.

След като прекъсна разговора, Райм каза мрачно:

— Колкото повече научаваме, толкова по-малко знаем.

Бединг и Сол се обадиха и обясниха, че Светлана се е ползвала с добро име в консерваторията и не е имала врагове. Работела от време на време, но с това също надали можела да си спечели неприятели — пеела на детски забави.

От съдебния лекар се получи пакет с белезниците. Не бяха отворени, както бе наредил Райм. Беше заръчал на съдебния лекар да ги изхлузи от ръцете на жертвата, защото счупването на ключалките можеше да унищожи ценни улики.

— Никога не съм виждал подобни — обяви Купър, като ги огледа. — Освен на филм.

Райм се съгласи. Белезниците бяха истинска антика, тежки, изработени от грубо ковано желязо.

Купър провери ключалките за микроулики, но не намери нищо. Фактът, че бяха стари обаче, беше важен, защото имаше ограничен брой източници, от които можеха да идват. Райм нареди на Купър да ги фотографира и да извади снимки за търговските фирми.

Телефонът на Селито иззвъня. Той се заслуша за момент, сетне възкликна удивено:

— Невъзможно… Сигурен ли си?… Да, добре. Благодаря.

След като затвори, се обърна към Райм:

— Нищо не разбирам.

— Какво има? — попита Райм — до гуша му беше дошло от загадки.

— Обади се директорът на консерваторията. Нямат никакъв чистач.

— Ама полицайката го е видяла — изтъкна Сакс.

— Никой не чисти в събота. Само вечер през делничните дни. И никой от екипа не прилича на мъжа, когото е видяла полицайката.

„Нямало чистач, а?“

Селито погледна бележника си:

— Бил е пред втората врата и е метял. Той…

— Мамка му — изръмжа Райм. — Това е бил той! Чистачът е изглеждал съвсем различно от убиеца, нали?

Селито отново погледна бележника си:

— Около шейсетте, плешив, със сив гащеризон.

— Сив гащеризон! — изкрещя Райм.

— Да.

— Ето откъде са копринените влакна. От гащеризона.

— Какви ги говориш? — недоумяваше Селито.

— Нашият престъпник убива студентката. Когато полицайките го изненадват, той ги заслепява и избягва в зрителната зала. Там запалва фитилите и пуска цифровото устройство, за да си помислят, че още е вътре, навлича гащеризона и излиза през втората врата.

— Как е възможно? — възкликна пълният полицай. — Трябва да го е направил за по-малко от минута, за Бога!

— Помисли за обяснение, което не включва Божията намеса, Лон.

— Няма начин!

— Няма начин… няма начин… — имитира го подигравателно Райм и се приближи с количката до дъската, на която Том бе залепил снимките на следите от обувки. — Защо не погледнем уликите?

Той огледа следите на престъпника, после онези, които Сакс беше снела от коридора, където бе стоял чистачът.

— Например обувките — добави Райм.

— Същите ли са? — попита детективът.

— Да — отвърна Сакс, като се приближи до дъската. — „Еко“, размер 45.

— Боже мили — измърмори Селито и отново заопипва шкембето си.

— Добре, какво имаме? — попита Райм. — Престъпникът е около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение и без брада. Два от пръстите му са деформирани и вероятно има досие, защото крие отпечатъците си. Това е всичко, което знаем. — Сетне обаче се намръщи и отсече: — Не, това не е всичко, което знаем. Има още нещо. Носил е дрехи за преобличане, оръжието на убийството… Действал е по добре подготвен план. Той ще извърши ново престъпление.

Сакс кимна мрачно в съгласие.

Райм погледна изящния почерк на Том върху дъската и се замисли: „Кое е свързващото звено?“

Черната коприна, гримът, преобличането, дегизировката, яркият блясък и бомбичките.

Симпатичното мастило.

Накрая заяви замислено:

— Този човек е илюзионист.

Сакс кимна:

— Има логика.

— Възможно е — съгласи се Селито. — Но какво ще правим?

— Отговорът е ясен — отвърна Райм. — Ще си намерим собствен.

— Собствен какво?

— Илюзионист. Какво друго?

* * *

— Хайде пак.

Беше го правила вече осем пъти.

— Пак ли?

Мъжът кимна.

И Кара отново го направи.

„Тройното развързване на кърпички“ е един от любимите фокуси на зрителите, създаден от знаменития илюзионист Харлан Тарбел. При него три копринени кърпички с различен цвят, които изглеждат здраво завързани една за друга, трябва да се разделят с едно движение. Номерът е труден, но Кара го изпълняваше със завидна лекота.

Дейвид Балзак обаче не беше доволен.

— Прозрачно е — заяви с въздишка.

Това беше сериозна критика, означаваше, че номерът не е изпълнен добре, че „измамата“ се вижда. Едрият белокос мъж с покафеняла от тютюна брадичка поклати отчаяно глава.

— Мисля, че беше гладко. Гладко беше.

— Само че не можеш да се видиш отстрани. Аз те преценявам от гледната точка на публиката. Хайде пак.

Стояха на малка сцена в задния край на „Дим и огледала“, магазинчето, което Балзак бе купил преди десет години след оттеглянето си от активна практика. Сега продаваше материали и инструменти за илюзионисти и даваше под наем костюми. Всяка седмица магазинчето организираше безплатни любителски представления за клиентите и жителите на квартала. Преди година и половин Кара, работеща на свободна практика за списание „Селф“, най-после събра куража да опита. С месеци не можеше да се престраши заради репутацията на Балзак. След представлението възрастният илюзионист я беше извикал в кантората си. Самият Балзак смяташе, че в нея има хляб! От нея можеше да стане голяма илюзионистка (след съответна подготовка) и той й предложи да постъпи на работа при него, в замяна на което щеше да я обучава.

Кара се беше преместила в Ню Йорк от Средния Запад преди доста години и вече бе свикнала с живота в големия град. Тя веднага заподозря „учителя“ си в нечисти помисли, още повече че беше развеждан четири пъти, а тя бе доста привлекателна. Балзак обаче беше известен илюзионист — бе редовен участник в предаването на Джони Карсън и с години беше работил в Лас Вегас. Бе обикалял целия свят и познаваше практически всеки по-известен съвременен фокусник. Илюзионизмът беше нейна страст, а подобен шанс получаваш веднъж в живота. Кара прие.

При първия урок беше нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство от негова страна. Сеансът наистина се оказа изключително смущаващ за нея — но по други причини.

Той я направи на пух и прах.

След един час, през който не спря да критикува буквално всяко нейно движение, Балзак се вгледа в бледото й, навлажнено от сълзи лице и изръмжа:

— Казах, че в теб има хляб. Не че си способна. Сега при майка си ли ще избягаш, или ще се захващаш за работа?

Тя се захвана за работа.

Така се сложи началото на осемнайсетмесечната изпълнена с противоречия връзка между учител и чирак, която я караше да стои будна цели нощи и да се упражнява безспир.

Приятелите понякога я питаха откъде идва любовта й (и пристрастеността) към илюзионизма. Вероятно очакваха да чуят достойна за сценарий история за нещастно детство, жестоки родители и учители или поне за някоя ранна забежка на иначе скромното момиченце, избягало от прозаичния училищен живот в света на фантазията. Вместо това научаваха, че тя е била едно съвсем обикновено дете — жизнерадостно момиче, ходило на летни лагери, получавало само отлични бележки, обичащо спорта и готвенето и пяло в църковния хор. Любовта й към фокусите бе дошла съвсем случайно на едно представление на „Пен и Телър“ в Кливланд, където беше отишла с баба си и дядо си, а после при едно семейно посещение на Лас Вегас при едно служебно пътуване на баща й.

Това беше всичко. Като студентка тя основа клуб на илюзиониста в университета „Кенеди“ и скоро всеки трудно изкаран цент потъваше в магазините за фокусници или отиваше за видеокасети с обяснения на най-популярните трикове. С парите, заработени от ринене на сняг, посещаваше всеки цирк, разпънал шапито в околността. Кара имаше силен стимул — блестящите от възхищение очи на зрителите. Тя изнасяше представленията си с еднакво удоволствие пред десетина роднини около семейната трапеза (макар че номерът с летящата котка й се удаваше трудно без скрития капак, който баща й забрани да изреже в пода на хола) или пред пълната зала на някое училищно тържество, когато изпълняваше по два биса пред изправената на крака публика.

Животът с Дейвид Балзак беше коренно различен от тези блестящи изпълнения. През последните години тя понякога си мислеше, че е изгубила онова, което е притежавала.

Ала точно когато й идеше да си вдигне багажа и да напусне, той кимваше леко или се усмихваше едва забележимо. На няколко пъти дори измърмори: „Добър номер.“

Тези моменти осмисляха усилията й.

Извън времето, прекарано в магазина, в подреждане на книги и различни фокуснически приспособления и поддържането на сайта на Балзак в Интернет, животът й сякаш отлиташе, без да остави следа. Тъй като не получаваше много, тя бе принудена да се занимава с неща, имащи съвсем малко общо с филологическото й образование — да оформя други илюзионистки и циркови сайтове. Преди около година обаче здравето на майка й се влоши и като единствено дете Кара прекарваше малкото си останало свободно време със старицата.

Изтощителен живот.

Засега обаче се справяше. След няколко години Балзак щеше да обяви, че е годна да дава самостоятелни представления, и тя щеше да тръгне по света с неговата благословия — и връзките му.

„Дръж се здраво на седлото — би казала Джейнин — и препускай с пълна скорост.“

Кара отново изпълни Тарбеловия трик с трите копринени кърпички. Балзак изтръска цигарата си на пода и се намръщи:

— Левият показалец да е малко по-високо.

— Видя ли връзката?

— Ако не я бях видял — сопна се той, — щях ли да те карам да си вдигаш показалеца? Опитай пак.

Още веднъж.

Малко по-високо с този проклет показалец.

Шшшш… копринените кърпички се разплетоха и се понесоха грациозно във въздуха.

— Аха — рече Балзак и кимна леко.

Не беше най-възторжената похвала, но Кара бе свикнала да се задоволява с това „аха“.

Тя прекъсна упражненията и се захвана да подрежда стоките, пристигнали в петък следобед.

Балзак се върна на компютъра, където пишеше статия за Джаспър Маскелин. През Втората световна война този британски илюзионист създал специално военно подразделение, което прилагало фокуснически похвати в борбата срещу германците в Северна Африка. Балзак пишеше, без да използва бележки или други материали. Едно бе сигурно — за сметка на сприхавия му характер познанията му в областта на илюзионизма бяха безкрайни.

— Чу ли, че „Сирк фантастик“ е в града? — попита тя. — Отваря тази вечер.

Старият илюзионист изръмжа.

— Ще отидеш ли? — настоя тя. — Аз мисля да отида.

„Сирк фантастик“, конкурентът на по-стария и по-голям „Сирк дю солей“, беше представител на цирковете на новото време. В него се комбинираха традиционни циркови номера, похвати от класическата комедия дел арте, съвременна музика и танци, новоизмислени трикове и фокуси.

Дейвид Балзак обаче бе привърженик на старата школа: Вегас, Атлантик Сити, „Вечерно шоу“.

— Защо трябва да се променя нещо, което работи добре? — тросна се той.

Кара обаче обожаваше „Сирк фантастик“ и беше решена да го завлече на някое представление. Ала преди да се захване да го убеждава, вратата се отвори и в магазина влезе красива червенокоса полицайка и попита за собственика.

— Аз съм. Дейвид Балзак. С какво мога да ви помогна?

— Разследваме случай, в който е замесен човек, имащ познания по илюзионизъм. Търсим някой фокусник, който да ни помогне.

— Пак ли някой измамник? — попита малко виновно Балзак.

Кара си помисли за същото: в миналото илюзионизмът често е бил свързан с различни престъпници — джебчии или шарлатани ясновидци например.

Полицайката обаче явно имаше друго предвид. Тя погледна Кара, сетне отново Балзак и отвърна:

— Всъщност става дума за убийство.