Джефри Дивър
Невидимия (48)

48.

Убиецът въздъхна, облегна се на крака на един стол и затвори очи.

— Не е Уиър? — повтори Селито.

— Точно това е смисълът на всичко, което стори тази седмица — обясни Райм. — Искал е да си отмъсти на Кадески и цирка „Хасбро“, сега „Сирк фантастик“. Отмъщението е по-лесно, ако не се тревожиш за последствията. — Паралитикът извърна очи към Фокусника: — Той обаче се е интересувал. Искал е да избегне затвора, да продължи да дава представления. Затова се преобрази. Превърна се в Ерик Уиър, набута се в ръцете на полицията, даде отпечатъци и се измъкна.

Селито кимна:

— За да ни заблуди и след убийството на Кадески и изгарянето на цирка да търсим Уиър, а не него. — Детективът се намръщи. — Добре де, кой е той, по дяволите?

— Артър Лосър, асистентът на Уиър.

Убиецът издиша шумно при това пълно сриване на прикритието му — и унищожаването на последното зрънце надежда, че ще се измъкне.

— Ама Лосър ни се обади — изтъкна Селито. — От западните щати. От Невада.

— Нищо подобно. Проверих телефонната си сметка. Обаждането е записано като „неизвестен номер“, защото е предплатен разговор на далечно разстояние. Обадил се е от телефонен автомат на Западна 87-а улица. Той няма съпруга. Съобщението на телефонния му секретар в Лас Вегас е измама.

— И по същия начин се е обадил на другия асистент, Китинг, и се е представил за Уиър, така ли? — досети се Селито.

— Да. Питал е за пожара в Охайо и го е заплашил със странни намеци. За по-голяма достоверност. За да излезе, че Уиър отново се е появил. По същата причина е поръчал белезниците „Дарби“ от името на Уиър. Също и пистолета.

Райм се обърна към убиеца:

— Как е гласът? Белите ти дробове по-добре ли са?

— Знаеш, че нищо им няма — сопна се Лосър.

Вече нито шепнеше, нито хриптеше. Белите му дробове не бяха увредени. Това бе поредната хитрост, за да ги накара да повярват, че той е Уиър.

Райм кимна към спалнята:

— Видях няколко скици на плакати. Предполагам, че ти си ги рисувал. На тях се споменава името „Малерик“. Това си ти, нали?

Убиецът кимна:

— Онова, което ти казах тогава, е вярно. Аз мразя старото си име, мразя всичко, което съм бил преди пожара. Спомените за онова време са твърде тежки. Сега аз съм Малерик… Как се досети?

— Ръкавиците — отвърна Райм. — Те ме наведоха на мисълта, че нещо не е наред. Амелия намери гумените ръкавици, които си носил при бягството си от ареста. На теб обаче току-що са ти взели отпечатъци. Какъв е смисълът да носиш ръкавици? Единственото обяснение е, ако отпечатъците, които оставяш, са различни от онези, които са снети в досието ти. Затова се вгледах внимателно в уликите. Амелия беше намерила още леплив парафин в ареста. По него имаше полепнали влакна от бяла хартия или картон. Открих и следи от мастило, като онова по сака ти след нападението на Марстън. Е, каква хартия беше пипал наскоро? Картончетата за сваляне на отпечатъци. Мина ми през ума, че си направил фалшив картон с отпечатъци и си го скрил в картотеката на градския арест. Може би си се промъкнал преобразен като полицай и си скрил картона с отпечатъците на Уиър някъде наблизо. След това, когато са те картотекирали, някак си си ги подменил.

Лосър кимна:

— Скрих картона под бюрото в стаята за взимане на отпечатъци преди няколко дни. Когато ми взимаха отпечатъци, съборих картона на земята и го подмених с този на господин Уиър. Хвърлих моя.

„Господин Уиър“, забеляза Райм. Спомни си същия тон на страхопочитание в гласа на другия асистент, на лудия Джон Китинг.

Лосър се намръщи:

— И вие сте намерили картона, който хвърлих, и сте го дали за сваляне на отпечатъци, така ли?

— Да. Мел взе отпечатъци и от ръкавиците. Много престъпници забравят, че вътре в ръкавиците остават перфектни отпечатъци. Твоите са картотекирани в полицията от времето, когато двамата с Уиър сте били арестувани за престъпна безотговорност в Ню Джърси.

— Да, обаче той трябва да е по-млад от Уиър — изтъкна Селито.

— Той наистина е по-млад. — Райм кимна към Лосър. — Бръчките са само каучуков пълнеж. Също и белезите, фалшиви са. Уиър е роден през 1950 година. Лосър е с двайсет години по-млад. — Замисли се, сетне добави: — О, забравих още нещо. Трябваше да се досетя. Онези парченца каучук, покрити с грим, които Амелия намираше на местопрестъпленията. Предположих, че са от изкуствените накрайници на пръстите. Само че в това няма логика. Никой не носи грим по пръстите си. Не, това е от друго средство за дегизиране. — Райм се вгледа в лицето на убиеца. — С този каучук сигурно е неудобно.

— Свиква се.

— Сакс, я да видим как изглежда всъщност.

С известно затруднение тя отлепи брадата му и парчетата набръчкана изкуствена кожа от бузите и челото му. Лицето му бе възпалено от каучука, но наистина изглеждаше по-младо. Чертите му бяха коренно различни. Той почти не приличаше на предишния си образ.

— Нищо общо с онези маски от „Мисията невъзможна“. Когато искаш, ги слагаш, когато искаш, ги махаш.

— Не, истинските средства за дегизиране са съвсем различни.

— Пръстите също — добави Райм и кимна към лявата ръка на убиеца.

За да изглеждат като истински, те бяха вързани с бинт и покрити с дебел слой каучук. Така двата пръста изглеждаха сраснали, набръчкани, неподвижни и съвършено бели, но иначе не се отличаваха от истинските. Сакс ги огледа и отбеляза:

— Чудех се защо не ги развърза на панаира, след като ние търсехме човек с деформирана лява ръка.

Собствените му пръсти обаче също бяха разкривени и щяха да го издадат.

Райм изгледа убиеца и рече:

— Почти съвършено престъпление. Престъпникът прави всичко, за да обвиним съвсем друг човек. Ние щяхме да сме сигурни, че Уиър е виновникът, но нямаше да успеем да го намерим. Лосър щеше да продължи живота си, а Уиър да изчезне. „Изчезнатият човек“.

И макар че Лосър бе избрал жертвите си от предишния ден, за да заблуди полицията, психологическият профил на Тери Добинс беше съвсем верен — той търсеше отмъщение за пожара, отнел му любим човек. Само че не Уиър искаше възмездие за загубената си кариера и обичаната си съпруга, а Лосър си отмъщаваше за загубата на учителя си — самия Уиър.

— Има обаче един проблем — изтъкна Селито. — Защо смяташ, че Уиър ще изчезне? Как ще стане това?

— Защо мислиш, че накарах тези момчета да ме качат на това изключително трудно достъпно място, Лон? — Райм се огледа. — Исках сам да обходя местопрестъплението. О, извинете, да се повозя из местопрестъплението.

Той започна да обикаля стаята с инвалидната си количка. Спря пред камината и погледна нагоре.

— Мисля, че открих нашия престъпник — обяви и кимна към полицата, където стояха инкрустирана кутия и свещ. — Това е Ерик Уиър, нали? Пепелта му.

Лосър отвърна с мек глас:

— Да. Той знаеше, че не му остава много. Искаше да се махне от спешното отделение в Охайо и да се прибере в дома си в Лас Вегас, преди да умре. Аз го изведох тайно една нощ и го закарах. Той живя още една седмица. Подкупих служителите от нощната смяна в крематориума да го изгорят.

— А отпечатъците? — попита Райм. — Взел си ги, след като е умрял? За да можеш да направиш фалшивия картон.

Убиецът кимна.

— Значи планираш това от години?

Лосър отвърна възбудено:

— Да! Неговата смърт е като рана, която не спира да боли.

— И си рискувал всичко заради това отмъщение? — изненада се Бел. — Заради шефа си?

— Шеф ли? Той беше много повече от шеф! — изсъска бясно Лосър. — Вие нищо не разбирате! За баща си се сещам два пъти годишно, а той е още жив. За господин Уиър мисля всеки миг от живота си. От деня, когато дойде в магазина, където давах представления… Младия Худини, така се представях… Бях на четиринайсет. Какъв ден! Каза, че ще ми помогне да развия въображението си. На петнайсетия си рожден ден избягах от къщи и тръгнах с него.

Гласът му потрепери за миг и той замълча. След малко продължи:

— Господин Уиър можеше да ме бие, да ми крещи, да превръща живота ми в ад, но той виждаше дарбата ми. Грижеше се за мен. Учеше ме как да стана илюзионист… — По лицето на убиеца премина мрачно изражение. — И изведнъж ми го отнеха. Този Кадески. Той и шибаният му бизнес го убиха. Мен също. Артър Лосър също умря в онзи пожар.

Той погледна кутията с тъга и надежда и с такова странно изражение на обич, че Райм почувства студени тръпки по врата си.

Лосър го погледна и се изсмя хладно:

— Е, може да ме хвана, но двамата с господин Уиър получихме своето. Не успяхте да ни спрете навреме. Циркът изгоря, Кадески е мъртъв. А дори да е жив, с кариерата му е свършено.

— А, да, пожарът в цирка. — Райм поклати глава, сетне добави: — И все пак…

Лосър се намръщи, огледа стаята в опит да отгатне какво има предвид Райм.

— Какво? Какво означава това?

— Замисли се малко. Какво стана тази вечер? Ти стоеше в Сентрал Парк, гледаше пламъците, дима, разрушението, чуваше писъците… Решаваш, че е по-добре да се омиташ, защото полицията скоро ще дойде. Някой — една млада азиатка с анцуг — се блъска в теб. Разменяте няколко думи за случилото се и тръгвате в различни посоки.

— За какво, по дяволите, става дума? — изръмжа Лосър.

— Виж каишката на часовника си.

Лосър обърна ръката си. На каишката му имаше малко черно дискче. Сакс го отлепи и обясни:

— Електронен сензор. Използвахме го, за да те проследим дотук. Не се ли изненада, че нахълтахме, без дори да почукаме?

— Ама кой…? Чакай! Била е онази илюзионистка, онова момиче! Кара! Не я познах.

— Е, нали това е целият смисъл на илюзията? — изтъкна мрачно Райм. — Забелязахме те в парка, но се бояхме да те арестуваме, защото можеше отново да се измъкнеш. Ти наистина си добър в това. И предположихме, че ще се прибереш по доста заобиколен път. Затова помолих Кара да се дегизира. Тя е добра илюзионистка, да знаеш. Самият аз едва я познах. Когато се блъсна в теб, залепи сензора на часовника ти.

Сакс продължи:

— Можехме да те хванем на улицата, но ти си доста способен в измъкването. А и искахме да открием леговището ти.

— Ама това означава, че сте знаели преди пожара!

— О — рече небрежно Райм, — линейката ли? Сапьорите я откриха и обезвредиха за шейсет секунди. Откараха я и я замениха с друга, за да не усетиш, че сме те разкрили. Знаехме, че искаш да гледаш пожара. Изпратихме доста цивилни агенти в парка със задачата да търсят мъж с твоето телосложение, който ще гледа пожара, но скоро след започването му ще си тръгне. Двама от тях те забелязаха и тогава изпратихме Кара със сензора. И хоп… ето ни тук.

— Ама пожарът… Аз го видях!

Райм се обърна към Сакс:

— Сега разбираш ли защо предпочитам уликите пред свидетелските показания? Той бил видял пожара, следователно трябва да е бил истински. — Отново заговори на Лосър: — Само че той не беше истински.

Сакс обясни:

— Димът, който си видял, е от няколко димни гранати на Националната гвардия, които качихме с един кран на покрива. Пламъците ли? Те бяха от една газова горелка, която монтирахме на изхода, където беше линейката. След това запалихме още две горелки и прожектирахме пламъците върху купола.

— Чух писъци — прошепна Лосър.

— О, това беше по идея на Кара. Накарахме Кадески да каже на публиката, че ще забави за малко представлението заради снимките на филм, в който има епизод с пожар в цирк. Помоли всички да закрещят по даден сигнал. Страшно им хареса. Някои дори се престараха.

— Не — прошепна Фокусника. — Беше…

— Чиста измама. Илюзия.

„Един малък номер от Неподвижния маг.“

— Я по-добре да започвам огледа — отбеляза Сакс и кимна към стаята.

— Да, разбира се, Сакс. Точно за това си мислех. Ето, седим си тук, говорим и замърсяваме местопрестъплението.

Двама полицаи изведоха престъпника. Дребният мъж изглеждаше доста по-умърлушен, отколкото при предишното си залавяне.

Когато другите им двама колеги се канеха да изнесат Райм, телефонът на Лон Селито иззвъня. Той вдигна и заговори:

— Да, тук е… — Погледна Сакс. — Искате да говорите с нея? — Сетне поклати глава и продължи да слуша със сериозен вид. — Добре, ще й предам.

След като затвори, се обърна към Сакс и каза:

— Беше Марлоу.

Началникът на патрулния отдел. „Какво става?“, зачуди се Райм, като гледаше угрижения Селито.

Дебелият детектив продължи:

— Иска утре да се явиш в десет часа сутринта в централата. Свързано е с повишението ти. — Сетне се намръщи и добави: — Искаше да ти предам и нещо за практическия ти изпит. Ама какво беше? — Той поклати глава, загледа тавана. — Какво беше?

Сакс стоеше, без да помръдва, с ясно и спокойно лице, ала Райм забеляза как започва да чопли кожичката на единия си пръст. Усети се бързо и спря.

Детективът щракна с пръсти и обяви:

— А, да. Каза, че си изкарала третата най-висока оценка в историята на управлението. — Погледна намръщено Райм: — Знаеш какво означава това, нали? Бог да ти е на помощ, животът с нея ще стане непоносим.

* * *

Коридорът й се струваше дълъг цял километър.

Кара тичаше по сивия линолеум и само една мисъл занимаваше съзнанието й: не за покойния Ерик Уиър или за безумния му асистент Арт Лосър, не за блестящия си номер в „Сирк фантастик“. Не, единствената й мисъл бе: „Навреме ли идвам?“

Стъпките й отекваха в мрачния коридор. Чуваше говор от телевизори и музика, думи за сбогуване на закъснели посетители.

Чуваше собствените си стъпки.

Спря пред вратата. Пое си дълбоко въздух и по-нервна, отколкото преди представление, влезе.

Поколеба се, сетне каза:

— Здравей, мамо.

Майка й отмести поглед от телевизора. Примигна изненадано и се усмихна:

— О, виж кой бил тук. Здравей, миличка.

„О, Боже — помисли си Кара, втренчена в ясните очи на старицата. — Тя се върна. Тя пак е при мен.“

Приближи се, прегърна майка си и седна до нея.

— Как си?

— Добре. Тази вечер е малко хладно.

— Ще затворя прозореца.

Кара стана и го направи.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш, миличка.

— Бях много заета. Трябва да ти разкажа в какво се замесих, мамо. Няма да повярваш.

— Изгарям от любопитство.

Кара попита възбудено:

— Искаш ли чай или нещо друго за пиене?

— Не, благодаря, миличка… Защо не загасиш този телевизор? Искам да те слушам. Ето дистанционното. Никога не мога да се оправя с него. Понякога си мисля, че някой се промъква и ми сменя каналите.

— Радвам се, че успях да дойда, преди да си легнеш.

— Щях да те изчакам.

Кара се усмихна. Майка й рече:

— Тъкмо си мислех за чичо ти, миличка, за брат ми.

Кара кимна. Покойният брат на майка й бе черната овца в семейството. Още в детството на Кара беше заминал на запад и така и не се обади. Майка й и нейните родители отказваха да говорят за него, а името му бе забранена тема на семейните събирания. Ала, разбира се, слухове не липсваха: бил гей, не — бил хетеросексуален и се оженил, но имал любовница циганка, застрелял друг мъж заради жена, бил стар ерген, алкохолик и джазмузикант…

Кара винаги бе искала да научи повече за него.

— Какво за него, мамо?

— Искаш ли да ти разкажа?

— О, да. Разкажи ми някоя клюка.

Кара се наведе и постави длан върху ръката на старицата.

— Ами… да видим кога беше това… Вероятно през май седемдесета или седемдесет и първа. Не съм сигурна за годината, но съм убедена, че беше през май. Чичо ти и някои негови приятели от армията се върнаха от Виетнам.

— Бил е войник? Не знаех.

— О, какъв красавец беше с униформата си! Там бе преживял тежки неща. — Гласът на старицата стана съвършено сериозен. — Най-добрият приятел на чичо ти бил убит пред очите му. Издъхнал в ръцете му. Някакъв едър негър. Е, Том и един друг войник бяха решили да започнат бизнес и да помогнат на семейството на мъртвия си другар. Затова отидоха на юг и купиха лодка. Можеш ли да си представиш чичо си на лодка? Аз не. За мен това беше най-странното нещо на света. Започнаха да ловят скариди. Том натрупа цяло състояние.

— Мамо — рече тихо Кара.

Майка й се усмихна на някакъв спомен и поклати глава: — Лодка… Е, фирмата му печелеше доста. И всички се изненадваха, защото Том никога не е бил особено умен. — Очите й проблеснаха. — Обаче аз знам какво им казваше той.

— Какво, мамо?

— Умният човек се познава по делата.

— Мъдра мисъл — прошепна Кара.

— О, този човек щеше да ти хареса, Джени. Знаеш ли, че един път се срещна със самия президент? И че е играл пинг-понг в Китай?

Без да забелязва сълзите на дъщеря си, старицата продължи да разказва „Форест Гъмп“, филма, който беше гледала по телевизията преди броени минути. Чичото на Кара се бе казвал Джил, но във въображението на майка й името му беше Том — вероятно по името на Том Ханкс. Самата Кара бе наречена Джени — както се казваше приятелката на Форест.

„Не, не, не — мислеше си младата жена. — Пак закъснях.“ Душата на майка й се беше върнала и отлетяла, а на нейно място оставаше само илюзия.

Разказът на старицата се пренесе от лодка за скариди в Мексиканския залив през риболовен катер в Северния Атлантик, попаднал в някаква „съвършена буря“, до презокеански лайнер, който потъвал, докато брат й, облечен в смокинг, свирел на цигулка. Мисли, спомени и сюжети на десетки филми и книги се преплитаха във въображението й. Скоро старицата съвсем забрави за „чичото“ на Кара и разказът й стана несвързан.

— Някъде навън е — завърши тя накрая. — Сигурна съм, че е навън.

И затвори очи.

Кара се наведе и положи нежно ръка върху нейната, докато старицата заспа. Мислеше си все за проблясъка на майка си, за който й бе съобщила Джейнин и който тя беше пропуснала.

Но щом се бе случило веднъж, значи щеше да се повтори. Накрая Кара стана и излезе в тъмния коридор. Размишляваше, че въпреки целия си талант на илюзионистка не е в състояние да извърши единствения фокус на света, който искаше с цялото си сърце — да пренесе душата на майка си от света на забравата на онова място, където хората изживяват пълноценно годините, които им е дал Господ. Където умът запазва всички спомени от богатата история на семейството. Където пропастите между любимите хора се оказват само ефект — временни илюзии.