Джефри Дивър
Невидимия (3)

3.

„Това ли е училище?“

Сакс вървеше по коридора и тътреше зад себе си големия черен куфар с материалите за полицейски огледи. Подуши миризма на мухъл и стара дървесина. От тавана висяха прашни паяжини.

Как би могло да се изучава музика тук? Сградата по-скоро приличаше на декор за някой от романите на Ан Райс, които четеше майка й.

— Зловещо — промърмори една от полицайките, пристигнали първи на местопрестъплението.

Това напълно описваше обстановката.

Пред двойната врата в дъното на коридора стояха шестима полицаи (униформени и цивилни). Рошавият Лон Селито стискаше бележника си и разговаряше с един пазач. Дрехите на човека бяха в тон със стените и тавана — прашни и покрити с петна.

През отворената врата тя зърна друго мрачно помещение — в средата лежеше труп. Жертвата.

Сакс се обърна към един техник:

— Искам светлина. Два прожектора.

Младежът кимна и се забърза към автомобила за бързо реагиране — комби, превозващо необходимата за огледите екипировка. То беше спряно наполовина на тротоара след бясно каране с около 110 км/ч (доста по-спокойна скорост от тази, с която Сакс шофираше своя „Шевролет Камаро SS“, модел 1969 година).

Сакс се взря в младата русокоса жена, просната по гръб на три метра от нея. Коремът й беше изпъкнал, защото вързаните й ръце бяха под гърба й. Въпреки оскъдното осветление Сакс ясно различи дълбоките белези от въже по врата, кръвта по устните и брадичката й — вероятно защото си беше прехапала езика, както често става при задушаване.

Тя веднага направи предварителните си наблюдения: без венчална халка, обеци със зеленикави камъни, износени маратонки. Нямаше следи от грабеж, сексуално малтретиране или изтезаване.

— Кой е първият пристигнал полицай?

Беше висока жена с къса кестенява коса, на значката й пишеше „Д. Франсискович“.

— Ние — отвърна тя и кимна към русата си партньорка, „Н. Аусонио“.

Израженията им бяха тревожни, Франсискович барабанеше с пръсти по кобура си. Аусонио постоянно хвърляше погледи към трупа. Сакс се досети, че за пръв път се сблъскват с убийство.

Двете полицайки разказаха за случилото се. Как заварили престъпника, как ги заслепил, скрил се и се барикадирал. И накрая изчезнал.

— Значи каза, че имал заложник, така ли?

— Да — отвърна Аусонио. — Но никой студент не липсва. Сигурни сме, че блъфираше.

— Жертвата?

— Светлана Расникова — отвърна Аусонио. — На двайсет и четири. Студентка.

Селито се обърна към Сакс:

— Бединг и Сол разпитват всички, които са били в сградата тази сутрин.

— Кой е влизал? — кимна към залата Сакс.

— Първите пристигнали полицаи. После двама санитари и двама от спецотряда. Излезли са веднага щом са се уверили, че е чисто. Местопрестъплението е почти непокътнато.

— Пазачът също влиза — добави Аусонио. — Но съвсем за малко.

— Добре. Свидетели?

— Само един чистач.

— Не е видял нищо — добави Франсискович.

— Ще се наложи да огледам подметките на обувките му за сравнение. Ще го доведете ли?

— Разбира се — отвърна Аусонио.

От единия куфар Сакс извади запечатан найлонов плик. Отвори го и измъкна бял гащеризон „Тайвек“. Облече го и си сложи качулка и ръкавици. Това е стандартното облекло за детективите в Нюйоркското полицейско управление. Предотвратява замърсяването на местопрестъплението с различни частици (влакна, косми, епителни клетки и други) от тялото на извършващия огледа. Костюмът имаше и специални чорапи, покриващи обувките, но Сакс все пак направи онова, за което Райм винаги настояваше — сложи ластични ленти на краката си, за да не бърка отпечатъците си с тези от обувките на извършителя.

Надяна слушалки и микрофон, свързани с радиостанцията. Поиска телефонна връзка и след няколко минути гласът на Линкълн Райм вече звучеше в ушите й:

— Сакс, чуваш ли?

— Да. Точно както го описа, е станало. Обградили са престъпника и той е изчезнал.

Райм се засмя мрачно:

— И сега очакват да го намерим. Защо все ние трябва да оправяме чужди бакии? Чакай малко. Команда, намали звука…

Музиката, която се чуваше в слушалките, утихна.

Техникът се върна с два прожектора на триножници.

Тя ги сложи във фоайето и ги включи. Сетне внимателно пристъпи в помещението.

За най-подходящия начин на оглед се водят много спорове. Общото мнение е, че колкото по-малко хора участват, толкова по-добре, но повечето полицейски управления още използват екипи от криминалисти. Преди нещастния случай Линкълн Райм бе извършвал огледите си сам и сега настояваше Амелия Сакс да следва примера му. В присъствието на други колеги бдителността се притъпява, защото човек се самоуспокоява, че другите ще намерят онова, което е пропуснал.

Имаше обаче още една причина за извършването на огледи само от един човек. Райм смяташе, че детективът трябва да се вживее в ролята на престъпника, да създаде мислена връзка с него и жертвата му и да използва интуицията си за откриване на най-важните улики.

Точно в това особено състояние на духа се пренасяше сега Сакс, втренчена в трупа на младата жена, проснат до една талашитена маса.

Около тялото бяха разпилени пластмасова чашка от кафе, нотни листове и една част от сребристата флейта на момичето. То вероятно тъкмо беше сглобявало инструмента, когато убиецът е стегнал въжето около врата й. В едната си ръка още стискаше друга част от флейтата. Дали не се беше опитала да я използва за самозащита?

Или просто е искала да чувства нещо познато между пръстите си, докато умира?

— При трупа съм, Райм — каза Сакс, докато правеше снимки с цифров апарат.

— Давай!

— Лежи по гръб, но първите полицаи са я намерили по корем. Обърнали са я, за да й окажат първа помощ. Нараняванията свидетелстват за задушаване. — Сакс внимателно обърна жертвата по корем. — Ръцете й са стегнати с някакви старомодни белезници. Марката не ми е позната. Часовникът й е счупен. Спрял е точно в осем часа. Не изглежда случайно. — Тя опипа китката на жената — беше счупена. — Да, Райм, той го е счупил с крак. Хубав часовник. „Сейко“. Защо да го чупи? Защо не го открадне?

— Уместен въпрос, Сакс… Може да ни помогне, може да е без значение.

„Добър девиз за един криминолог“, каза си Сакс.

— Една от полицайките е прерязала въжето около врата й. Оставила е възела.

При освобождаване на жертви от задушаване полицаите не бива да прерязват възлите на въжето. Те могат да дадат много информация за извършителя.

Сакс извади руло тиксо, за да събере микроулики (според последните изследвания с преносимите прахосмукачки се натрупват твърде много следови улики). Сетне се зае да събира проби от косата и изпод ноктите на жертвата.

— Започвам обход по решетката — обяви след малко.

Методът на решетката — да се изследва местопрестъплението сантиметър по сантиметър първо в едната посока, после перпендикулярно в другата — бе патент на Райм.

Сакс започна огледа — търсеше изпуснати или оставени предмети, събираше микроулики, снемаше отпечатъци от обувки и правеше снимки, фотографският екип щеше да заснеме цялото местопрестъпление, но резултатите щяха да излязат късно, а Райм искаше да има снимков материал от самото начало.

— Полицай? — извика я Селито.

Тя се обърна.

— Просто се питах… След като нямаме представа къде се е дянал този негодник, не е ли разумно някой да те пази?

— Не — отвърна тя, но мислено му благодари за напомнянето, че убиецът е изчезнал от помещението, което оглеждаше.

Това й припомни и една друга сентенция на Линкълн Райм: „Отваряй си очите, гърби си опази.“ Тя опипа приклада на глока си за самочувствие и продължи огледа.

— Така, ето нещо интересно — каза на Райм след известно време. — Във фоайето. На около три метра от жертвата. Парче черен плат. Копринен. Искам да кажа — изглежда копринен. Намира се върху една част от флейтата, така че трябва да е негов или неин.

В коридора нямаше нищо интересно и тя влезе в зрителната зала, като отново докосна оръжието си. Успокои се веднага, защото в помещението нямаше място, подходящо за скривалище, нито скрити изходи. Когато започна огледа обаче, почувства тревога.

„Зловещо…“

— Райм, странна работа…

— Не те чувам, Сакс.

Тя си даде сметка, че неволно е започнала да шепне.

— Около падналите столове има следи от изгорял конец. Мирише на азотна киселина и сяра. Полицайката каза, че стрелял веднъж. Вътре обаче не мирише на бездимен барут, а на нещо друго. А, да… Някаква сива бомбичка. Може би не е имало никакъв изстрел… Чакай. Ето още нещо, под стола. Малка зелена платка с високоговорител.

— Малка ли? — попита жлъчно той. — Метърът е малък в сравнение с километъра. Един километър е малък в сравнение със сто, Сакс.

— Извинявай. Около пет на дванайсет сантиметра.

— В сравнение с монета от един цент това е голямо, не мислиш ли?

„Разбрах, благодаря за напомнянето“ — помисли си тя.

Прибра всичко и излезе през втората врата — аварийния изход. Сне отпечатъците, които намери там. Накрая събра микроулики за сравнение с тези от мястото, където бяха стояли престъпникът и жертвата.

— Прибрах всичко, Райм. Идвам след половин час.

— Ами тайният изход, за който говорят всички?

— Не намирам такъв.

— Добре, идвай, Сакс.

Тя се върна във фоайето и пусна фотографите и екипа за снемане на пръстови отпечатъци, Франсискович и Аусонио я чакаха при вратата.

— Намерихте ли чистача? — попита Сакс. — Трябва да видя обувките му.

Аусонио поклати глава:

— Наложило се да закара жена си на работа. Оставих съобщение в отдел „Човешки ресурси“ да се обади.

Партньорката й каза тържествено:

— Хей, полицай, с Нанси говорихме… Не искаме този боклук да се измъкне. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебай да ни се обадиш.

Сакс ги разбираше много добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Радиостанцията на Селито изпращя и той се обади. Вслуша се за момент, после обяви:

— Братята Харди. Приключили са с разпита на свидетелите.

Сакс и Селито завариха двамата мъже в главното фоайе. Единият беше висок, другият — нисък, единият имаше лунички, другият — не. Тези детективи се бяха специализирали в разпитването на свидетели.

— Разговаряхме със седем души.

— Плюс пазача.

— Нямаше преподаватели…

— … само студенти.

Наричаха ги Близнаците въпреки коренно различния им външен вид. Тяхна запазена марка бе „допълващото“ задаване на въпроси, което така объркваше и престъпници, и свидетели, че те преставаха да ги различават. Слушателят им можеше да ги разбере най-лесно, ако си представи, че са един човек.

— Информацията не е от най-точните.

— Най-напред — всички са наплашени.

— Обстановката също допринася. — Полицаят кимна към паяжините, висящи от потъмнелия от влага и прах таван.

— Никой не е познавал много добре жертвата. Когато дошла тук сутринта, отишла в зрителната зала с една приятелка. Тя…

— Приятелката.

— … не видяла никого вътре. Поговорили десетина минути. Приятелката излязла около осем.

— Значи — обади се Райм, който ги беше чул по радиостанцията — престъпникът е чакал вътре.

— Жертвата — рече по-ниският от двамата детективи — е дошла от Грузия…

— Това е до Русия.

— … преди около два месеца. Била доста саможива.

— От консулството ще се свържат с роднините й.

— Всички останали студенти са били в друга зала и никой не е чул или видял нищо.

— Съпруг, гадже? — попита Сакс, мислейки за правило номер едно при разследванията на убийства: извършителят обикновено познава жертвата.

— Няма, доколкото е известно на останалите студенти.

— Как е проникнал в сградата? — попита Райм и Сакс предаде въпроса.

Пазачът отговори:

— Единствената отключена врата е на главния вход. Има авариен изход, разбира се, но не може да се отвори отвън.

— Значи е трябвало да мине покрай вас, така ли?

— И да се регистрира. И да бъде заснет от камерата.

Сакс погледна нагоре.

— Има камера, Райм, но, изглежда, не е чистена от месеци.

Събраха се в кабинката на пазача. Той върна записа и го пусна. Бединг и Сол бяха разпитали седем от влезлите в сградата, но с един не бяха разговаряли — кестеняв, брадат възрастен мъж с дънки и широко яке.

— Той е — обяви Франсискович. — Той е убиецът.

Нанси Аусонио кимна.

На записа мъжът се подписа и влезе. През това време пазачът бе свел очи към книгата.

— Не го ли разгледахте? — попита Сакс.

— Не му обърнах внимание. Ако се подпишат, ги пускам. Това ми е работата. Основното ми задължение е да не им позволявам да изнасят.

— Така поне имаме подписа му, Райм. И името. Сигурно са фалшиви, но ще получим проба от почерка му. — Сакс взе книгата. — Къде се подписа?

Пуснаха отново записа. Убиецът се беше подписал четвърти. Но в четвъртата графа стоеше женско име.

— Пуснете пак записа — обади се Райм. — Пребройте колко хора са се записали.

Сакс предаде нареждането му на пазача. На записа в сградата влизаха девет души, включително жертвата и убиецът.

— Девет човека се подписват, Райм. Обаче в книгата има само осем имена.

— Как е станало? — недоумяваше Селито.

— Пазачът сигурен ли е, че престъпникът се е подписал? — попита Райм. — Може само да се е престорил.

Сакс предаде въпроса.

— Подписа се, видях го — отвърна пазачът. — Може да не гледам лицата им, но винаги следя да се подписват.

„Това ми е работата.“

Сакс поклати глава и зачопли кожата около палеца си.

— Добре, донеси ми книгата — каза Райм. — Ще я погледна тук.

В ъгъла на фоайето стоеше млада азиатка. Бе скръстила ръце на гърдите си и гледаше през матовото стъкло на прозореца, явно чакаше някой да дойде да я вземе. Тя се обърна към Сакс:

— Дочух разговора ви. Казахте, тъй де, звучеше, сякаш не знаете дали е излязъл от сградата, след като… Мислите ли, че е още тук?

— Не, не мисля — отвърна Сакс. — Просто още не знаем как се е измъкнал.

— Ама след като не знаете, значи може още да се крие някъде тук. Да дебне някого другиго. И нямате никаква представа къде е.

Сакс се усмихна окуражително:

— Докато разгадаем случая, наоколо ще има достатъчно полицаи. Не се тревожете.

В същото време си помисли: „Жената е напълно права. Да, възможно е да е тук и да дебне някого другиго.

И ние наистина нямаме представа къде може да е.“