Джефри Дивър
Невидимия (25)

25.

Бръснарското ножче в ръката на Фокусника изчезна.

Той не го дръпна встрани, не го скри. Острието просто се изпари.

Убиецът — с кестенява коса, без брада и с полицейска униформа — се разходи из стаята, заразглежда книгите, дисковете, постерите. Видя нещо и кимна одобрително. Вгледа се в една странна вещ — малък червен олтар със статуетка на китайския бог на войната и полицията, Гуанди. Фокусника явно изобщо не смяташе такъв предмет за неуместен в спалнята на детектива.

Върна се при Райм.

— Е — изсъска убиецът, като оглеждаше леглото, — не е това, което очаквах.

— Колата — прошепна Райм. — В реката. Как?

— О, това ли? — отвърна небрежно Фокусника. — Трикът с потопената кола? Аз изобщо не бях вътре. Измъкнах се, преди да падне в реката… Обикновен фокус. Прозорецът остава затворен, та свидетелите да видят само отблясък и моята шапка на облегалката. Публиката ме е видяла само във въображението си. Худини изобщо не е стъпвал в някои от камионите, от които твърдял, че се е измъкнал.

— Не е имало следи от спиране. Само от ускоряване — изтъкна Райм, ядосан, че не се е досетил по-рано. — Затиснал си педала с тухла.

— С тухла нямаше да изглежда естествено. Използвах камък. — Фокусника се наведе и изсъска: — Обаче ти така и не повярва, че съм се удавил.

— Как влезе, без да те чуя?

— Бях тук преди теб. Промъкнах се по стълбите преди десетина минути. Бях и на долния етаж, в главния ти щаб или както там го наричаш. Никой не ме забеляза.

— Донесъл си уликите?

Райм си спомняше бегло полицая, изпратен с веществените доказателства от местопрестъплението пред Нейбърхуд Скул и хотелската стая на преподобния Суенсън.

— Точно така. Чаках отпред. Дойде едно ченге с няколко кутии и аз предложих да му помогна. Никой не се усъмнява в теб, когато си с униформа и изпълняваш някаква задача.

— И после се скри тук под парче копринен плат с цвета на стените.

— Този трик си го разгадал.

Райм погледна намръщено униформата. Изглеждаше истинска, не костюм, но противно на устава на гърдите нямаше табелка с името. Сърцето му се сви. Той знаеше кой е бил предишният собственик. Лари Бърк, полицаят, арестувал Фокусника близо до панаира.

— Ти си го убил… Убил си го и си откраднал дрехите му.

Фокусника погледна униформата и вдигна рамене:

— Обратното. Първо му откраднах униформата. Убедих го, че искам да го съблека гол, за да имам време да избягам. Така ми спести усилията да свалям дрехите от трупа му. След това го застрелях.

Отвратен, Райм си спомни, че беше допуснал възможността Фокусника да използва радиостанцията и пистолета на Бърк. Не му бе хрумнало обаче, че може да облече униформата и да нанесе удар срещу преследвачите си.

— Къде е трупът? — попита шепнешком.

— В Уестсайд.

— Къде?

— Да запазим това в тайна. След ден-два ще го намерят. Времето е топло.

— Копеле — изръмжа паралитикът.

Сега може да беше цивилен, но дълбоко в сърцето си Линкълн Райм винаги щеше да си остане полицай.

„Времето е топло…“

Той обаче се постара да запази спокойствие и попита:

— Как ме откри?

— На панаира се промъкнах до партньорката ти. Червенокосата полицайка. Много близо. Толкова близо, колкото съм сега до теб. Дишах и в нейния врат — не знам кое ми достави по-голямо удоволствие… Както и да е, чух я да говори с теб по радиостанцията. Спомена името ти. После просто поразучих и те намерих. Името ти го има във вестниците. Известен си.

— Известен ли? Инвалид като мен?

— Явно.

Райм поклати глава и каза бавно:

— Минала слава. Отдавна вече не издавам команди.

Последната дума изрече по посока на микрофона, монтиран до главата му на таблата на леглото. „Команда“ се разпознаваше от компютърната система. На монитора, обърнат към него, но с гръб към Фокусника, се отвори прозорец „Инструкции?“.

— Команди ли? — попита Фокусника. — Какъв си бил?

— Бях шеф на отдел. Сега там дойдоха млади кадри. Не получавам от тях дори телефонно обаждане.

Компютърът „реагира“ на последните две думи. На монитора се изписа: „На кого искате да се обадите?“

Райм въздъхна:

— Ще ти разкажа една случка. Вчера исках да се свържа с един човек от отдела. Лейтенант Лон Селито.

На монитора се появи: „Набиране. Лон Селито“.

— И му казах…

Изведнъж Фокусника се намръщи.

Извъртя бързо монитора. По лицето му се изписа гняв, той издърпа кабела на телефона и изключи компютъра. Екранът потъмня.

Райм притисна глава към възглавницата в очакване на ужасното бръснарско ножче, Фокусника отстъпи, дъхът му свистеше като на астматик. Изглеждаше по-скоро впечатлен, отколкото ядосан.

— Нали знаеш какво беше това? — попита с хладна усмивка. — Чист илюзионизъм. Разсея ме с бърборенето си, използва звуково разсредоточаване. Хитро. Думите ти звучаха напълно естествено… докато не спомена приятеля си. Точно това име провали номера. Това вече не беше естествено. То възбуди подозренията ми. Дотогава обаче се справи отлично.

„Неподвижният маг…“

— Аз също съм доста способен — продължи Фокусника.

Наведе се и протегна ръка. Разтвори пръсти, дланта му беше празна. Когато я прокара близо до очите на Райм, паралитикът почувства леко докосване до ухото си. Когато ръката на Фокусника отново се появи, в нея имаше четири бръснарски ножчета. Той стисна юмрук и те сякаш се сляха в едно.

„Не…“ Райм се боеше не от болката, а от това, че може да бъде лишен и от сетивата си. Убиецът приближи ножчето до очите му, премести го леко в двете посоки. Сетне се усмихна и се отдръпна.

— А сега, почитаема публика, поредният фокус. Ще ви го представя с помощта на моя асистент.

Тези думи бяха изречени със зловещ, театрален глас.

Убиецът вдигна ръка и бръснарското ножче проблесна в нея. С леко движение Фокусника дръпна панталоните на пижамата и бельото на Райм и хвърли ножчето като летяща чиния към оголените му слабини.

Паралитикът присви очи.

— Какво ли си мисли… — обърна се Фокусника към въображаемата си публика. — Знае, че бръсначът е върху кожата му, може би се забива в плътта му, прерязва гениталиите му, може би някоя вена или артерия… А той не чувства нищо!

Райм сведе поглед към слабините си в очакване да види кръв. Фокусника се усмихна:

— Но може би ножчето не е там… Може би е другаде. Може би е тук.

Той се пресегна към устата си и извади малкото метално острие оттам. Вдигна го. Намръщи се:

— Чакайте.

Извади още едно ножче от устата си. Трето. В ръката му вече имаше четири ножчета за бръснене. Той ги подреди като карти и ги хвърли над Райм, който затаи дъх в очакване да се посипят върху него. Но… те изчезнаха.

Райм усещаше ускорения пулс в слепоочията си. Погледна будилника. Струваше му се, че са минали часове, но Том беше излязъл само преди петнайсет минути.

— Защо правиш това? — попита паралитикът. — Защо убиваш тези хора? Какъв е смисълът?

— Не убих всички — изтъкна гневно убиецът. — Ти провали номера ми с ездачката при река Хъдсън.

— Добре, защо ги нападна тогава? Защо?

— Нищо лично.

— Нищо лично ли?

— Да кажем, че за мен е важно онова, което олицетворяват.

— Обясни ми.

— Не, не смятам да го правя — прошепна Фокусника и погледна към вратата. — Нямаме време. — Приближи се до леглото. — Знаеш ли какво минава през главите на зрителите? Част от тях се надяват, че илюзионистът няма да успее да се измъкне навреме, че ще се удави, ще се набучи на острите колове, ще изгори. Има един номер, който се казва „Горящото огледало“. Той е любимият ми. В началото илюзионистът се гледа суетно в огледалото. В него вижда отражението на красива жена. Тя му кимва и накрая той се поддава на изкушението и влиза в огледалото. Изведнъж се оказва, че са си сменили местата. Сега жената е пред огледалото. Обгръща я облак дим и тя се преобразява в Сатаната. Илюзионистът се озовава в ада, прикован с вериги за пода. Около него се появяват пламъци, а също и пред огледалото, единствения му път за избавление. Огънят се приближава. Точно преди да го обгърне, той се освобождава от веригите, прескача огнената завеса и излиза от огледалото. Дяволът се втурва към илюзиониста, полита и изчезва. Илюзионистът разбива огледалото с чук. После излиза напред и щраква с пръсти. Появява се ярка светлина и… може би отгатна, той се превръща в дявол. Публиката обожава този номер. Аз обаче знам, че част от тях се надяват огънят да се разпространи и илюзионистът да загине. — Той замълча, сетне добави. — И, разбира се, това понякога се случва.

— Кой си ти? — прошепна Райм.

— Аз ли? — Фокусника се наведе над него и изхриптя: — Аз съм Северният магьосник. Аз съм най-великият илюзионист на всички времена. Аз съм Худини. Аз съм човекът, който може да избяга от горящото огледало. Да се освобождава от белезници, окови, заключени стаи, вериги, въжета, всичко… — Той се вгледа внимателно в Райм. — Но не от теб… Боя се, че ти си единственото, от което не мога да избягам. Ти си прекалено способен. Трябва да те спра преди утре следобед…

— Защо? Какво ще стане утре следобед?

Фокусника не отговори. Втренчи се в мрака.

— Сега, почитаема публика, нашият коронен номер, „Овъгленият мъж“. Вижте нашия изпълнител. Няма вериги, няма белезници, няма въжета. Но той не може да избяга. Това е по-трудно, отколкото при най-първия номер със самоосвобождаване в света, този на свети Петър. Затворен в килия, окован, пазен от стражи. Разбира се, той е имал важен съюзник. Господ. Нашият изпълнител е съвсем сам.

В ръката на Фокусника се появи малък сив предмет. Той бързо се наведе и преди Райм да успее да извърне глава, залепи парче тиксо на устата му.

Загаси всички светлини, с изключение на една малка нощна лампа. Върна се при леглото на Райм и щракна с пръсти. На показалеца му се появи пламъче, Фокусника размаха леко пръст пред очите му.

— Нашият приятел май се изпоти. — Приближи пламъчето до лицето на Райм. — Огън… Не е ли вълнуващо? Това са може би най-ефектните фокуси. Огънят е съвършено средство за разсредоточаване. Той привлича всички погледи. Публиката не може да отмести очи от него. Мога да направя каквото си поискам с другата ръка и ти да не забележиш. Например…

Бутилката с уиски на Райм се появи в другата му ръка. Убиецът отпи глътка от течността и вдигна горящия пръст пред устата си — Райм потрепна, Фокусника обаче се усмихна, обърна се настрани и избълва пламък към тавана.

Райм хвърли поглед към единия ъгъл на стаята, Фокусника се засмя:

— Димен детектор? Досетих се за това. Батерията му се е изтощила.

Той избълва нов пламък към тавана и остави бутилката.

Неочаквано в ръката му се появи бяла кърпичка. Той я размаха пред носа на Райм. Беше напоена с бензин. Очите и носът на Райм го заболяха от силните изпарения, Фокусника усука кърпичката, разтвори горнището на пижамата на паралитика и я уви около врата му.

Сетне се приближи до вратата, дръпна резето и отвори. Надникна навън.

Райм усети друга миризма. Какво беше? Силен аромат… О, уискито. Убиецът сигурно беше оставил бутилката отворена.

Скоро обаче ароматът на уиски стана по-силен от миризмата на бензин. Сега Райм разбра какво става. Убиецът беше разлял уиски около леглото, Фокусника щракна с пръсти и от ръката му към локвата от алкохолното питие изхвърча бяла искра.

Течността се запали и по пода плъзнаха синкави пламъци. Скоро те се пренесоха върху купчината списания до леглото и един кашон. Един от плетените столове също пламна.

Скоро пламъците щяха да запълзят по завивките към тялото му, но той щеше да усети болка едва когато достигнат врата и лицето му. Райм погледна към Фокусника, но него вече го нямаше. Вратата беше затворена. Димът щипеше очите и носа на Райм. Огънят се приближаваше, кутиите и книгите пламваха една след друга, компактдисковете се топяха.

След по-малко от минута пламъците затанцуваха по завивките в краката на Райм.