Джефри Дивър
Невидимия (24)

24.

„Това ли наричат музика?“

С хола на Райм прозвуча думкане на барабани, сетне нестроен звук от духови инструменти, репетиращи някаква мелодия. Шумът идваше от цирка в парка от другата страна на улицата. Мелодията беше фалшива, а инструментите звучаха зле. Той се опита да не се разсейва и продължи телефонния си разговор с Чарлс Грейди, който му благодареше за залавянето на свещеника, дошъл да го убие.

Бел тъкмо бе разпитал Констабъл в градския арест. Затворникът каза, че познавал Суенсън, но го бил изхвърлил от Патриотичния съюз заради „нездравия му интерес“ към дъщерите на енориашите му. Констабъл нямал нищо общо с него и отричаше да е знаел каквото и да било за опита за убийство.

Въпреки това Грейди изпрати на Райм кутия с веществените доказателства, намерени около Нейбърхуд Скул и в хотелската стая на преподобния Суенсън. Райм ги прегледа набързо и не откри ясни улики срещу Констабъл. Той обясни това на Грейди и добави:

— Трябва да изпратим хора във… как беше онова градче?

— Кантон фолс.

— Да съберат проби за сравнение. Възможно да има връзка между Суенсън и Констабъл, но нямам никакви контролни проби оттам.

— Благодаря за помощта, Линкълн. Веднага ще изпратя някого.

— С удоволствие ще напиша експертното си становище, ако искаш — увери го Райм, но думите му бяха заглушени от едно особено фалшиво соло на английски рог.

„По дяволите, аз мога да композирам по-добра музика“ — помисли си.

Том обяви, че трябва да премери кръвното му. Показанията му се сториха високи.

— Никак не ми харесва — измърмори болногледачът.

— Аз също не харесвам много неща — сопна се Райм — тревожеше го бавният напредък по случая.

Обади се един техник от лабораторията на ФБР във Вашингтон и той го уведоми, че резултатите от изследването на металните стружки от сака на Фокусника ще излязат най-рано на следващата сутрин. Бединг и Сол се бяха обадили в повече от петдесет хотела в Манхатън, но не бяха открили нито един, в който да се използват електронни карти като намерената в якето на убиеца. Селито беше извикал полицаите, стоящи на пост пред цирка, но и те не бяха видели нищо подозрително.

Най-обезпокоителното от всичко бе, че още не бяха открили Лари Бърк. Десетки полицаи претърсваха Уестсайд, но не намираха нито свидетели, нито улики, които да подскажат къде може да е. Имаше поне нещо окуражително — трупът не беше в маздата. Колата още не бе извадена, но един водолаз се беше спуснал до нея и бе проверил багажника.

— Къде се бави яденето? — попита Селито и погледна през прозореца.

Сакс и Кара бяха излезли да купят храна за вкъщи от близкия кубински ресторант. (Младата илюзионистка не се вълнуваше толкова от храната, колкото от възможността да опита кубинско кафе, което, както го описа Том, се състояло от една част кафе, една част кондензирано мляко и една част захар.)

Дебелият детектив се обърна към Райм:

— Опитвал ли си някога кубински сандвич? Те са върхът.

Том обаче не се интересуваше нито от храна, нито от разследвания.

— Време е за сън — обяви той.

— Часът е едва девет и трийсет и осем, Том — изтъкна Райм. — На практика е още следобед. Така че изобщо не е време за лягане. — Гласът му прозвуча едновременно капризно и заплашително. — Проклетият убиец е на свобода и постоянно променя интервала, през който отвлича жертвите си. На четири часа, на два часа. — Той погледна часовника. — В момента може би подготвя поредното си убийство. Разбирам, че не ти харесва, но аз имам работа.

— Не, нямаш. Ако не желаеш да наречеш това време от денонощието нощ, добре. Сега обаче ще се качим горе, ще свършим някоя и друга работа и ти ще си легнеш. За два часа.

— Ха. Надяваш се да заспя и да откарам до сутринта. Не, няма да стане. Ще остана буден цяла нощ.

Болногледачът завъртя очи, сетне заяви непреклонно:

— Линкълн, качваш се горе за няколко часа.

— Ти да не си просиш уволнението? — сопна се Райм.

— А ти да не си просиш изпадането в кома?

— Това е тормоз над беззащитен инвалид — измърмори Райм, но се предаде.

Разбираше опасността. Когато паралитикът седи в едно положение твърде дълго или когато не е изпълнявал физиологичните си функции, съществува риск от дисрефлексия — повишаване на кръвното налягане, което може да доведе до удар, допълнителна парализа или смърт. Дисрефлексия се получава рядко, но може бързо да те изпрати в болницата или в гроба. Затова Райм се съгласи да го качат горе, за да задоволи физиологичните си нужди и да си почине. Точно такива моменти — смущения в „нормалния начин на живот“ — бяха най-противното в сегашното му здравословно състояние. Те го вбесяваха и депресираха.

В спалнята на горния етаж Том се погрижи за физиологичните му нужди.

— Добре. Два часа почивка. Дремни малко.

— Един час — тросна се Райм.

Болногледачът понечи да възрази, но се вгледа в очите на инвалида и освен гнева (който изобщо не му правеше впечатление) видя загриженост за следващите жертви на Фокусника.

— Един час — склони той. — Ако поспиш.

— Добре — съгласи се Райм — сетне добави смръщено: — Едно питие ще бъде добро приспивателно.

Болногледачът подръпна червената си вратовръзка — признак на колебание, което Райм надуши като акула — капка кръв в морето.

— Само една чашка — замоли паралитикът.

— Добре.

Том наля от стария „Макалън“ в една чашка и я нагласи със сламка до главата на Райм.

Криминологът отпи жадно.

— О, какво блаженство… — Погледна празната чаша. — Някой ден ще те науча да цениш истинските напитки.

— Ще се върна след час.

— Команда, будилник — нареди Райм на компютърната система.

На плоския монитор се появи циферблат. Райм нагласи електронния будилник за след час.

— Аз щях да те събудя — рече болногледачът.

— О, правя го, в случай че си зает или си забравил. Така със сигурност ще се събудя, нали?

Болногледачът излезе и затвори вратата. Райм се загледа към прозореца, където гнездяха двойка соколи, властелини на небето над града. Женската (по-способният ловец) се обърна към него за миг, сякаш усетила погледа му. Накокошини се, сетне отново се зае да наблюдава суматохата около цирка.

Райм затвори очи и се замисли за уликите. Какъв ли бе мотивът на Фокусника? Какво ли показваха месинговите стружки, хотелската електронна карта, журналистическият пропуск, мастилото. Мистерия след мистерия… Накрая отвори очи. Това бе абсурдно. Той изобщо не беше изморен. Искаше час по-скоро да се върне на работа. И дума не можеше да става за сън.

Почувства течение и се ядоса на Том, че е оставил климатичната инсталация. Когато на паралитика му потече носът, непрекъснато трябва някой да му го бърше. Той извика контролната програма на климатика на монитора и се замисли дали да не каже на Том, че не е могъл да заспи, защото е било прекалено студено. Един поглед към екрана обаче му бе достатъчен, за да разбере, че климатичната инсталация не е включена.

От какво беше това течение? Вратата бе затворена.

Ето! Той отново го почувства. Лек полъх край дясната му буза. Извърна очи. Дали не беше от прозорците? Не, те също бяха затворени. Е, вероятно…

Тогава обаче забеляза вратата.

Кръвта му се смрази. Вратата му имаше резе отвътре.

И то беше дръпнато.

Той почувства нов полъх. Този път топъл. Много близо. Чу и леко свистене.

— Къде си? — прошепна Райм.

Пред лицето му неочаквано се появи ръка с два сраснали пръста. Държеше бръснарско ножче с острие, насочено към очите на Райм.

— Ако гъкнеш, ще те ослепя — изсъска Фокусника. — Ясно ли е?

Линкълн Райм кимна.