Джефри Дивър
Невидимия (22)

22.

Хари Худини е известен със способностите си да се самоосвобождава, но преди него и по негово време са живели много други известни илюзионисти, изпълнявали този трик.

Худини се отличава от останалите по една малка подробност в номерата му — предизвикателството. Във всеки град знаменитият илюзионист предлагал на желаещите да ограничат свободата му със собствени средства — белезниците на някой полицай или килия в шерифския арест — и той да се измъкне.

Именно духът на съревнование в представленията беше направил Худини известен. Той копнеел за тези предизвикателства.

„Аз също“ — помисли си Малерик, докато влизаше в апартамента след бягството от река Харлем и кратко разузнаване. Все още бе разтърсен от събитията този следобед. Преди пожара, когато редовно изнасяше представления, в номерата му винаги беше присъствал известен елемент на опасност. Истинска опасност. Учителят му му бе набил в главата, че ако няма риск, не можеш да заплениш публиката. За Малерик нямаше по-тежък грях от това, да отегчиш онези, които са дошли да се забавляват. В това представление обаче предизвикателствата бяха твърде големи — полицията се оказа много по-добре подготвена, отколкото беше очаквал. Как се бяха досетили, че си е набелязал ездачка? И как бяха разбрали къде смята да я удави? Устроиха му истински капан на панаира. Сетне засякоха маздата му и отново го подгониха. Толкова близо бяха, че се наложи да потопи колата, за да се измъкне. Предизвикателствата бяха едно, но сега той се чувстваше наистина застрашен. Беше се подготвил за следващия номер, но искаше да свърши още някои неща. Въпреки това реши да остане в апартамента до последната минута.

Освен това трябваше да направи още нещо. Нещо за себе си, не за почитаемата публика. Той смъкна щорите и постави една свещ върху полицата на камината до инкрустирана дървена кутийка. Взе кибрит и запали свещта. Седна върху грубия плат на евтиния диван. Задържа дъха си. Вдиша бавно и пак издиша.

Бавно, бавно, бавно…

Съсредоточи се върху пламъка и започна да медитира.

От историческа гледна точка в сферата на магията са се очертали две течения. От една страна са фокусниците, жонгльорите и илюзионистите — хора, които развличат публиката със сръчност и физически номера.

Второто течение е коренно противоположно: окултизмът. Дори в техническата епоха някои илюзионисти твърдят, че притежават свръхестествени способности да четат мисли и да местят предмети с волята си, да предвиждат бъдещето и да разговарят с духове.

В продължение на хиляди години лъжливи ясновидци и медиуми трупат богатства, като лъжат хората, че могат да извикат близките им от отвъдното. Преди властта да се разправи с тези измамници, някои илюзионисти са защитавали потърпевшите, като са издавали методите, стоящи зад тези така наречени окултни ефекти. Самият Хари Худини посветил голяма част от живота и богатството си, за да изобличава такива шарлатани. По ирония една от причините да се заеме с това било отчаяното търсене на истински медиум, който да го свърже с духа на покойната му майка, от скръбта по която никога не успял да се отърси.

Малерик се взря в свещта, в пламъка. Молеше духа на най-близкия му човек да се появи и да му даде знак. Използваше именно този начин за комуникация, защото огънят му го бе отнел.

Чакай, не потрепна ли? Да, а може би не. Не можеше да определи.

И двете школи на магията се преплитаха в него. Като опитен илюзионист Малерик, разбира се, знаеше, че номерата му са обикновена комбинация от физически, химически и психологически ефекти. Все още обаче таеше вяра, че в илюзионизма има нещо свръхестествено. Господ беше като илюзионист, изчезваше душите на грешните тела, а запазваше тези на обичаните от нас хора, превръщаше ги в други и отново ги връщаше на земята. Това бе неговата тъжна и пълна с надежда публика.

„Немислимо — рече си Малерик. — Това не…“

И изведнъж пламъкът потрепна. Да, той го видя.

Пламъкът се премести само с милиметър към инкрустираната кутийка. Вероятно това беше знак от душата на любимия човек, витаеща в стаята, извикана не по някакъв физически механизъм, а чрез тайнството на магията. И може би той щеше да я види, ако стои нащрек.

— Тук ли си? — прошепна той. — Тук ли си?

Не смееше да диша от страх, че дъхът му може да достигне свещта и да разклати пламъка. Искаше доказателство, че не е сам.

Накрая свещта изгоря и Малерик остана неподвижно, втренчен в сивата струйка дим, която се издигна към тавана и бързо изчезна.

Погледна часовника си.

Време беше да се подготви за следващия номер. Той събра костюмите и другите принадлежности, преоблече се и се гримира.

Огледалото го увери, че е готов за ролята си.

Отиде във фоайето и погледна през прозореца. Улицата беше празна.

Той излезе, за да се потопи в топлата пролетна вечер и в следващата си роля, още по-сложна от предишната.

* * *

Огънят и илюзията са брат и сестра.

Светкавица, свещи, пламъкът на газовата горелка, над който виси вързаният артист…

Огънят, почитаема публика, е играчка на дявола, а дяволът винаги е бил свързан с магията. Огънят може да осветява, но и да засенчва, той унищожава и създава.

Огънят преобразява.

Започва следващият номер, наречен „Овъгленият човек“.

* * *

Нейбърхуд Скул^[1] на Пето Авеню в Гринич Вилидж е стара каменна сграда, чийто скромен вид напълно отговаря на името й. Човек не би предположил, че тук четат, пишат и смятат децата на едни от най-богатите и влиятелни нюйоркски фамилии.

Училището е известно не само като реномирано учебно заведение, а и като важен културен център в тази част на града.

Да вземем например съботните концерти в 20:00 часа.

Точно за един от тях се бе запътил сега преподобният Ралф Суенсън.

Той като по чудо оцеля през дългия път от Китайския квартал през Малката Италия до Гринич. Бе спрял в един италиански ресторант за порция спагети (освен равиолите това бе единственото в менюто, което му звучеше познато) и тъй като жена му нямаше как да го види, си поръча чаша червено вино. Храната беше превъзходна и той остана в ресторанта доста време, като отпиваше по малко от забраненото питие и наблюдаваше със задоволство играещите на улицата деца.

Когато плащаше, изпита известна вина, че дава за алкохолната напитка от църковните пари, сетне продължи на север през Гринич Вилидж, докато стигна до Уошингтън Скуеър. Това място бе като миниатюра на Содом, но когато навлезе в градинката, отецът установи, че единствените грешници тук са младежи, пуснали силно музиката, и хора, които пиеха бира и вино от кутии и бутилки, скрити в хартиени торбички. Макар че той вярваше в ценностна система, според която някои покварени души отиваха директно в ада (например шумните хомосексуални проститутки, които не ти дават да спиш), пороците, които виждаше тук, надали водеха към казана с врял катран.

Изведнъж го обхвана неловко чувство. Отново се сети за мъжа с гащеризона и кутията за инструменти. Отецът беше сигурен, че го е забелязал втори път — на отражението в една витрина скоро след като напусна хотела. Сега отново се чувстваше, сякаш го наблюдават. Той се обърна бързо и се огледа. Е, не се виждаха работници. Забеляза обаче слаб мъж с яке, който го гледаше. Непознатият се извърна небрежно и се насочи към една обществена тоалетна.

Нима си въобразяваше?

Вероятно. Този мъж изобщо не приличаше на работника. Ала когато излезе от градинката и продължи по Пето Авеню сред стотиците минувачи, свещеникът пак почувства, че го следят. Отново се огледа. Този път видя рус мъж с очила с дебели лещи, фланелка и кафяво яке, който гледаше в неговата посока. И мина на неговия тротоар.

Сега вече беше сигурен, че го обхваща параноя. Не бе възможно тези коренно различни мъже да го следят. Спокойно, рече си той и продължи по Пето към Нейбърхуд Скул между безбройните минувачи, наслаждаващи се на прекрасната пролетна вечер.

Преподобният Суенсън стигна училището точно в 19:00, половин час преди отварянето на залата. Сложи куфарчето си на земята и скръсти ръце. Сетне реши, че не бива да оставя така вещите си, и отново го вдигна. Облегна се на желязната ограда на училището и погледна неспокойно в посоката, от която беше дошъл.

Не, нямаше никой. Никакви работници с инструменти. Никакви мъже с якета. Той просто…

— Извинете, отче?

Изненадан, той се обърна и се озова лице в лице с едър брадясал мъж.

— Ъ, да?

— За концерта ли сте?

Непознатият кимна към училището.

— Да — отвърна свещеникът, като се стараеше да не издава неудобството си.

— В колко часа започва?

— В осем. Залата отваря в седем и половина.

— Благодаря, отче.

— Няма защо.

Непознатият се усмихна и се отдалечи към училището. Преподобният Суенсън отново стисна куфарчето. Погледна часовника си — 19:15.

Накрая, след пет минути, които му се сториха цяла вечност, той видя онова, което чакаше и за което беше пропътувал толкова много километри: черен „Линкълн“ с държавни номера. Колата спря на една пряка от училището. Свещеникът присви очи и прочете номера. Това бе колата… „Благодаря ти, Боже.“

От автомобила слязоха двама младежи с тъмни костюми. Огледаха улицата (включително и него) и явно решиха, че е безопасно.

Единият се наведе и заговори през отвореното задно стъкло.

Свещеникът знаеше кой е вътре: заместник областният прокурор Чарлс Грейди, обвинителят на Андрю Констабъл. Грейди и жена му бяха дошли на концерта, в който участваше дъщеря им. Именно прокурорът бе главната причина за мисията му в Содом този уикенд. Също като апостол Павел, преподобният Суенсън беше дошъл сред неверниците, за да им покаже грешките им и да отвори очите им за истината. Възнамеряваше да го стори по доста по-решителен начин от апостола — като убие Чарлс Грейди с големия пистолет в куфарчето, което притискаше към гърдите си, сякаш беше свещеният кивот.