Джефри Дивър
Невидимия (2)

2.

— Я, той слушал музика.

— Не, не слушам музика. Просто някой е пуснал уредбата. Това е.

— Музика, виж ти — измърмори Лон Селито, като влизаше в спалнята на Райм. — Какво съвпадение.

— Напоследък си пада по джаз — обясни Том на едрия детектив. — Честно да ти кажа, дори аз се изненадах.

— Както вече споменах — настоя на своето Райм, — работя и уредбата просто свири за фон. Какво съвпадение имаш предвид?

Младият болногледач, с бяла риза, черни панталони и голяма пурпурна вратовръзка, кимна към плоскоекранния монитор пред леглото:

— Със сигурност не работи. Освен ако взирането в една и съща страница в продължение на цял час може да се нарече работа. Защо на мен не ми възложи такава работа?

— Команда, обърни страницата.

Компютърът разпозна гласа на Райм и изпълни заповедта му. На монитора се показа следващата страница на „Форензик сайънс ревю“. Райм се обърна предизвикателно към Том:

— Да не би да искаш да ме изпиташ върху петте най-силни екзотични отрови, намерени наскоро в лабораториите на една терористична група в Европа? И какво ще кажеш да заложим малко пари?

— Не, имаме по-важни занимания — отвърна Том.

Така намекваше за физиологичните нужди, за които болногледачите трябва да се грижат по няколко пъти на ден, когато пациентите им са напълно парализирани като Линкълн Райм.

— Ще се заемем с това по-късно — рече криминологът, заслушан в една особено възторжена тромпетна партия.

— Ще се заемем с това веднага. Моля да ни извиниш за момент, Лон.

— Да, разбира се.

Непохватният Селито излезе в коридора пред спалнята на Райм, намираща се на втория етаж на къщата му в Западен Сентрал Парк, и затвори вратата.

Докато Том умело изпълняваше задълженията си, Линкълн Райм слушаше музиката и се питаше: „За какво съвпадение става дума?“

След пет минути Том отново пусна Селито в спалнята.

— Кафе?

— Да. Няма да ми се отрази зле. Твърде рано ми е да работя в събота.

Болногледачът излезе.

— Е, как изглеждам, Линк? — попита застаряващият детектив и се завъртя, за да покаже типичния за гардероба си сив костюм (явно изработен от постоянно намачкан плат).

— На модно ревю ли отиваш?

„Какво е това съвпадение?“

Сетне мислите му се насочиха към музиката. Как, по дяволите, бе възможно човек да свири на тромпет с такава лекота? Как бе възможно да изкараш такъв звук от един метален инструмент?

— Отслабнал съм с осем килограма — обясни детективът. — Рейчъл ме накара да спазвам диета. Тлъстините са основният проблем. Няма да повярваш колко килограми се губят, когато се освободиш от тлъстините.

— Тлъстините, да. Мисля, че това отдавна е известно, Лон. И така…?

С това Райм искаше да каже, че е крайно време да говорят по същество.

— Имам странен случай. Преди половин час са намерили труп в едно музикално училище недалеч оттук. Аз водя разследването и не бих се отказал от малко помощ.

„Музикално училище. А аз слушам музика. Ама че съвпадение.“

Селито изложи някои факти. Убитата била студентка. Престъпникът почти бил заловен, но се измъкнал през някакъв неведом таен изход.

В музиката има математическа точност. Поне това разбираше ученият Райм. Тя е логична, със съвършена структура. Освен това е безкрайна, размишляваше той. Могат да се напишат неограничен брой мелодии. На човек никога не може да му омръзне да композира. Чудеше се как се прави това. Райм смяташе, че няма никакъв творчески талант. Като единайсет-дванайсетгодишен бе взимал уроци по пиано, но макар че се беше влюбил в госпожица Блейкли, той така и не се научи да свири. Най-щастливите му спомени от инструмента бяха, когато направи стробоскопски снимки^[1] на трептящите струни за една курсова работа по физика.

— Следиш ли мисълта ми, Линк?

— Разследване, казваш. Странно.

Селито заизброява подробности, които незабавно приковаха вниманието на Райм.

— Трябва да има някакъв изход от залата. Обаче никой не може да го намери.

— Как е местопрестъплението?

— Все още почти непокътнато. Амелия може ли да направи огледа?

Райм погледна часовника и отвърна:

— Ще се освободи след двайсетина минути.

— Няма проблем — успокои го Селито и опипа корема си, сякаш търсеше загубените тлъстини. — Ще й изпратя съобщение.

— Да не я притесняваме.

— Защо, какво прави?

— О, сигурно нещо опасно — отговори Райм и отново се съсредоточи върху нежните звуци на тромпета. — Какво друго може да прави?

* * *

Тухлената стена, о която бе опряла лицето си, миришеше на влага.

Дланите й се потяха, а под огненочервената й коса, събрана под униформената шапка, кожата на главата я сърбеше ужасно.

Тя остана напълно неподвижна. Униформеният полицай се приближи и също се облегна на стената.

— Така, ето какво е положението — рече той.

Обясни, че непосредствено зад ъгъла има пуст паркинг и в средата му е изоставена крадена кола, която се повредила преди няколко минути след преследване с висока скорост.

— В движение ли е? — попита Амелия Сакс.

— Не. Блъснала се е в един контейнер и е невъзвратимо повредена. Извършителите са трима. Единия го заловихме. Другият е в колата и има огромно ловно пушкало. Ранил е полицай.

— Тежко ли?

— Не.

— В обсег ли е?

— Не. Изтеглихме го. В една съседна сграда.

— Третият престъпник?

Полицаят въздъхна:

— Мамка му, избяга на първия етаж на тази постройка. — Кимна към сградата, на чиято стена се бяха облегнали. — Барикадирал се е. Има заложник. Бременна жена.

Сакс обмисли информацията. Пренесе тежестта си на другия крак, за да облекчи болката от артрита. Болеше я зверски. Прочете името на другия полицай на значката му.

— Какво оръжие има третият, Уилкинс?

— Пистолет или револвер. Неизвестен модел.

— Къде са подкрепленията?

Младежът посочи двама полицаи в края на паркинга.

— Има още двама пред сградата.

— Някой извика ли Бърза помощ?

— Не знам. Загубих си радиостанцията, когато положението стана напечено.

— Имаш ли бронежилетка?

— Не. Регулирах движението… Какво, по дяволите, смяташ да правиш?

Тя включи радиостанцията си на определена честота и докладва:

— Полицай пет-осем-осем-пет до началника.

След малко от устройството прозвуча:

— Капитан седем-четири. Казвай.

— Десет-тринайсет на един паркинг източно от Деланси Стрийт шест-нула-пет. Ранен полицай. Изпратете подкрепления и линейка. Двама въоръжени мъже. Единият държи заложник. Трябва ни някой, който да преговаря.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Хеликоптер?

— Не, седем-четири. Единият от престъпниците има мощна пушка. И явно не го е страх да стреля по униформени.

— Ще ви изпратим подкрепления веднага, но Тайните служби са затворили половината център, защото вицепрезидентът идва от летището. Ще се забавим. Действай по твоя преценка. Край.

— Разбрано. Край.

„Вицепрезидентът — помисли си тя. — Току-що изгуби един гласоподавател.“

Уилкинс поклати глава:

— Не можем да вкараме преговарящия в сградата. Поне докато онзи с пушката е в колата.

— Мисля по въпроса — отвърна Сакс.

Тя отново се показа зад ъгъла и погледна колата — евтина таратайка, забита челно в контейнера, с отворени врати. Вътре се виждаше хилав мъж с пушка.

„Мисля по въпроса…“

— Хей, ти, в колата — изкрещя Сакс. — Обграден си. Ако не хвърлиш оръжието, ще открием огън. Хвърли го, веднага!

Той се извъртя и насочи пушката към нея. Тя се отдръпна. По радиостанцията се обърна към двамата полицаи, залегнали в другия край на паркинга:

— Има ли заложници в колата?

— Не.

— Сигурни ли сте?

— Да. Успяхме добре да го огледаме, преди да започне да стреля.

— Добре. Имате ли пряка видимост към престъпника?

— Вероятно през вратата.

— Не, не стреляйте на сляпо. Заемете по-добра позиция. Но само ако имате прикритие през цялото време.

— Разбрано.

Полицаите се запромъкваха към по-удобно място за стрелба. След малко единият отново се обади по радиостанцията:

— Мога да го убия оттук. Да стрелям ли?

— Чакай — спря го тя и пак изкрещя: — Хей, ти, в колата. С пушката. Давам ти десет секунди, преди да открием огън. Хвърли оръжието. Разбра ли?

Сетне повтори същото на испански.

— Майната ти!

Сакс прие репликата за утвърдителен отговор.

— Десет секунди — изкрещя. — Започвам да броя.

Заговори на двамата полицаи по радиостанцията:

— Дайте му двайсет. След това можете да стреляте.

Малко преди изтичането на десетте секунди мъжът хвърли пушката, изправи се и вдигна ръце.

— Не стреляйте, не стреляйте!

— Дръж ръцете си високо. Ела тук. Ако ги свалиш, ще стрелям.

Когато престъпникът дойде зад ъгъла, Уилкинс го претърси.

Сакс приклекна, обърна се към задържания:

— Онзи вътре. Кой е?

— Няма да кажа…

— Напротив, ще ми кажеш. Защото, когато го пипнем, ще отидеш зад решетките заедно с него за предумишлено убийство. Струва ли си заради този човек да гниеш четирийсет и пет години в затвора?

Арестантът въздъхна.

— Хайде — сопна се тя. — Име, адрес, роднини, какво яде за вечеря, моминското име на майка му… сигурна съм, че ще се сетиш доста полезни подробности.

Мъжът заговори и тя започна да записва в бележника си.

Радиостанцията изпращя. Преговарящият от Отдела за освобождаване на заложници и спецотрядът бяха пристигнали пред сградата. Тя даде бележника си на Уилкинс:

— Занеси това на преговарящия.

После прочете на арестанта правата му. Чудеше се дали постъпва по най-правилния начин. Дали не поставя под заплаха нечий живот? Трябваше ли лично да провери състоянието на ранения полицай?

След пет минути капитанът се появи усмихнат и обяви:

— Жената е освободена. Не е пострадала. Тримата са арестувани. Раненият полицай е добре. Има само драскотина.

До тях приближи полицайка с къса руса коса, стърчаща под униформената шапка.

— Хей, я вижте. Имаме още един подарък — рече тя и им показа голям плик с бял прах и един със спринцовки и други предмети, свързани с наркотиците.

Докато капитанът оглеждаше доволно находката, Сакс попита:

— Това в колата ли беше?

— Не, намерих го в един автомобил от другата страна на улицата. Разпитвах собственика, а той стана нервен и взе да се поти. Затова реших да претърся колата му.

— Къде беше спряна? — попита Сакс.

— В гаража му.

— Поиска ли разрешение за обиск?

— Не. Както казах, изглеждаше нервен и едното ъгълче на плика се виждаше от тротоара. Това е достатъчно основание за обиск.

— Не — поклати глава Сакс. — Това е незаконно претърсване.

— Незаконно? Миналата седмица спряхме един за превишена скорост и намерихме половин кило дрога в багажника му. Тогава беше законно.

— На улицата е друго. Там законите за защита на личната неприкосновеност не са толкова строги. Тогава можем да арестуваме и само по подозрения. Когато колата е в частен имот обаче, трябва да имаш разрешение за обиск — дори да си видяла наркотика.

— Това е глупаво — възрази полицайката. — Тук има поне триста грама чист кокаин. Този е крупен дилър. Отделът по наркотиците работи с месеци, за да залови такъв.

Капитанът се обърна към Сакс:

— Сигурна ли сте за това, полицай?

— Напълно.

— Какво препоръчвате?

— Да конфискуваме кокаина, да сплашим заподозрения и да дадем номера на колата му на „Наркотици“. — Тя погледна другата полицайка: — А ти по-добре вземи опреснителен курс по обиски и арести.

Другата жена понечи да спори, но Сакс не й обърна внимание. Отново заоглежда празния паркинг и забитата в контейнера кола.

— Полицай… — започна капитанът.

Тя се обърна към Уилкинс:

— Нали каза трима извършители?

— Да.

— Откъде знаеш?

— От бижутерийния магазин, който са обрали.

Тя излезе на паркинга и извади пистолета си.

— Виж колата — извика.

— Господи! — възкликна Уилкинс.

Всички врати бяха отворени. Отвътре бяха излезли четирима души.

Сакс приклекна, огледа паркинга и насочи пистолета си към единственото възможно скривалище — глухата уличка зад контейнера.

— Залегни! — изкрещя малко преди да види тичащия мъж.

Всички наоколо залегнаха. На паркинга изскочи едър мъж с пушка в ръце и се втурна към главната улица.

Сакс насочи пистолета си към гърдите му и заповяда:

— Хвърли оръжието!

Той се поколеба за миг, сетне се усмихна и бавно завъртя пушката към полицаите.

Тя вдигна глока си…

… и бодро извика:

— Бум, бум… Пипнах те.

Престъпникът спря и се засмя. Поклати възхитено глава:

— Отлично. Тъкмо си мислех, че съм те заблудил.

Той свали пушката и се приближи до колегите си при сградата. Другият „заподозрян“, онзи, който беше стоял в колата, се обърна, за да му свалят белезниците. Уилкинс го освободи.

Ролята на „заложничката“ (която даже нямаше намерение да забременява) се играеше от друга полицайка, позната на Сакс. Тя също се приближи към тях. Потупа Сакс по гърба:

— Браво, Амелия, спаси ми задника.

Макар че беше изключително доволна от представянето си, Сакс запази сериозно изражение, като студентка, която току-що е взела труден изпит.

Всъщност точно такъв беше случаят.

Амелия Сакс преследваше нова цел. Баща й, Хърман, бе работил цял живот като патрулиращ полицай. Сега Сакс имаше същия чин като него и можеше да остане на тази длъжност още няколко години, преди да получи повишение. След атентатите на 11 септември обаче беше решила да направи нещо повече за града си. Затова кандидатстваше за повишение в сержант и детективска длъжност.

Никоя друга правозащитна организация в Ню Йорк не се бори с престъпността толкова активно, колкото детективският отдел на градското полицейско управление. Тази традиция бе започнала с неуморния и изключително способен инспектор Томас Бърнс, оглавил Детективското бюро през осемдесетте години на деветнайсети век. Той не се въздържал от заплахи и насилие и често разгадавал случаите по най-оскъдни улики — веднъж разбил верига за препродажба на крадени предмети с помощта на конец от панделка, намерен на едно местопрестъпление. Под ръководството на Бърнс детективите от бюрото станали известни като Безсмъртните и значително намалили нивото на престъпността в града.

Хърман Сакс колекционираше исторически реликви от полицейското управление и малко преди смъртта си беше дал една от тях на дъщеря си — опърпан бележник, използван от Бърнс при разследванията му. Той бе чел на малката Амелия (в отсъствие на майка й) най-вълнуващите пасажи от тази книжка и двамата си бяха фантазирали какво се е случило при съответните разследвания.

„12 октомври 1883 г. Откриха и другия крак! В склада за въглища на Слагарди. Очаквам Котън Уилямс да направи самопризнания.“

Като се има предвид високият му престиж (и съответстващото възнаграждение), цяло чудо бе, че жените намираха повече място за изява в Детективското бюро, отколкото в кой да е друг отдел на Нюйоркското полицейско управление. Ако Томас Бърнс беше неговият герой сред мъжете, Мери Шенли бе най-митичната личност сред жените — и личен пример за Сакс. През трийсетте години на двайсети век Шенли се беше борила безкомпромисно с престъпността. Нейна бе сентенцията: „Щом имаш пистолет, използвай го.“ И тя го правела доста често. След дългогодишна служба в полза на обществото Шенли се пенсионирала като детектив първи ранг.

Сакс обаче искаше да бъде нещо повече от детектив — искаше да расте и в чин. В Нюйоркското полицейско управление, както в повечето полицейски подразделения, човек става детектив благодарение на способностите и опита си. За повишаване в чин сержант обаче кандидатите преминават през три жестоки изпита: писмен, устен и практически (който Сакс току-що издържа). При последния се оценяват практическите умения и способностите за съобразяване с опасностите и взимане на решения в критични ситуации.

Капитанът, дългогодишен началник в бюрото, беше главният изпитващ при този тест и през цялото време си бе водил бележки.

— Добре, полицай — рече той. — Ще приложим резултатите към досието ти. Нека обаче да ти кажа нещо неофициално. — Той погледна бележника си. — Преценката ти за опасностите за цивилните и другите полицаи е отлична. Искането за изпращане на подкрепления беше навременно и оправдано. Разположението на останалите членове на екипа не даде възможност на престъпниците да избягат, като в същото време сведе опасностите за подчинените ти до минимум. Реакцията ти при незаконното претърсване беше правилна. А изтръгването на лична информация за единия заподозрян от съучастника му бе добро хрумване. Когато измисляхме теста, не се бяхме сетили за това. И накрая, признавам, не очаквахме да се досетиш, че има четвърти престъпник. Бяхме планирали да простреля полицай Уилкинс, за да видим как ще се справиш със залавянето, когато колегата ти е ранен.

Той изостави официалния тон и се усмихна:

— Ти обаче навреме разкри мръсника.

„Бум, бум.“

— Минала си вече писмения и устния, нали? — осведоми се капитанът.

— Тъй вярно. Резултатите трябва скоро да излязат.

— Ще подготвим становището си за този изпит и ще го изпратим на комисията. Свободна си.

— Слушам.

Полицаят, който бе играл ролята на скрития престъпник (онзи с пушката), се приближи. Беше красив италианец с мускули като на боксьор. Бе леко брадясал и носеше голямата хромирана автоматична пушка до бедрото си така, сякаш се канеше да я използва за огледало, за да се избръсне. А и нищо чудно да го направи, ако се съди по глуповатата му усмивка.

— Да ти кажа, участвал съм в десетина изпита и ти се справи най-добре досега, гадже.

Тя се засмя, изненадана от това обръщение. В управлението наистина имаше мъже от каменната ера (от патрулния отдел до главната централа на Полис Плаза), но обикновено не изразяваха толкова открито пренебрежението си към жените. Поне от година никой не беше наричал Сакс „гадже“ или „маце“.

— Предпочитам „полицай“, ако нямаш нищо против.

— Не, не — засмя се той. — Отпусни се. Изпитът свърши.

— В какъв смисъл?

— Кат ти викам „гадже“, не го правя като част от изпита. Не се налага, нъл’ се сещаш, да официалничим. Казвам го, щото съм впечатлен. И щото ти си… нъл’ се сещаш? — Той се усмихна чаровно. — Ня’ам навика да правя комплименти. От мойта уста това е нещо сериозно.

„Щото ти си… нъл’ се сещаш?“

— Ехо, да не се обиди нещо?

— Изобщо не съм се обидила. Но все пак предпочитам „полицай“. Това обръщение ще използваме.

— Хайде, не съм искал да те обидя. Ти си готино маце. А аз съм пич. Нъл’ се сещаш… Това е.

— Това е — отсече тя и си тръгна.

Той й препречи пътя и се намръщи:

— Хей, чакай малко. Така не е добре. Дай да те черпя една бира. Ще ме харесаш, кат’ ме опознаеш.

— Не бъди толкова сигурен — изсмя се един от колегите му.

Свалячът му показа среден пръст и отново се обърна към Сакс.

В този момент пейджърът й изпиука и тя видя номера на Линкълн Райм на дисплея. След него се появи думата „СПЕШНО“.

— Трябва да вървя — рече Сакс.

— Нямаш ли време за бира? — попита полицаят и се нацупи като малко дете.

— Не.

— Амиии… що не ми дадеш номера си?

Тя насочи показалец към него:

— Бум, бум.

И се затича към жълтия си „Шевролет Камаро“.