Джефри Дивър
Невидимия (19)

19.

— Добре ли си? — заекна Сакс. — Какво… Чакай, какво стана?

— Добре ли? Отлично се чувствам… — Кара забеляза удивения й поглед и попита: — Ама ти наистина ли не знаеше?

Оплешивяващият полицай каза:

— Опитах се да ти обясня, но ти не ми даде възможност.

— Разкажи…

Гласът на Сакс й изневери. Толкова беше сащисана — и изпълнена с облекчение, — че не можеше да говори.

— Да не би да си помисли, че наистина съм пострадала? — рече Кара. — О, Боже!

Бел се приближи и Кара му кимна:

— Тя не знаеше.

— За какво?

— За нашия план. Симулацията.

По лицето на Бел се изписа ужас:

— За Бога, помислила си си, че наистина е мъртва?

Полицаят му обясни:

— Опитах се да й кажа. Отначало не успях да я намеря, а когато я видях, тя ми нареди да отцепя района и да извикам лекар и избяга.

— С Роланд си говорехме — обясни Кара — и решихме, че Фокусника може да прибегне до насилие: да запали пожар или да застреля или наръга някого. Нали се сещаш, за да ни разсее и да се измъкне в суматохата. Затова решихме ние да го разсредоточим.

— За да изкараме заека от храстите — добави Бел. — Тя взе кетчуп от една сергия за закуски, пръсна си върху дрехите и изпищя.

Кара разтвори якето и показа червените петна върху пурпурната си блуза.

Детективът продължи:

— Някои посетители на панаира сигурно са се поуплашили…

„Меко казано…“

— … но решихме, че така е по-добре, отколкото някой наистина да пострада. Идеята беше нейна — добави гордо Бел.

— Започвам да разбирам начина му на мислене — заяви младата жена.

— Боже мили — измърмори Сакс. — Беше толкова истинско.

Бел кимна:

— Дяволски добре се справи.

Сакс прегърна силно Кара, сетне каза строго:

— Но отсега нататък не се отделяй от мен. И не ми играй повече такива номера, че ще ми докараш инфаркт.

Изчакаха известно време, но никой не докладва, че е забелязал заподозрения. Накрая Бел предложи:

— Направи оглед тук, Амелия. Аз ще разпитам жертвата. Да видим дали ще ни каже нещо интересно. Ще се срещнем на панаира.

На 88-а улица бе пристигнала една кола от криминалния отдел и Сакс отиде да вземе екипировката си за огледа. От висящата на кръста й слушалка прозвуча рязък глас и я стресна. Тя я сложи на ухото си и заговори в микрофона:

— Тук пет-осем-осем-пет. Повторете.

— Сакс, какво, по дяволите, става? Чух, че сте го заварили на местопрестъплението, но се измъкнал.

Тя разказа на Райм как бяха открили Фокусника на панаира.

— Това идея на Кара ли беше? Да се направи на умряла? Хмм.

Последният нечленоразделен звук всъщност бе истинско признание от устата на Линкълн Райм.

— Само че пак изчезна — добави Сакс. — Полицая също го няма. Може би го преследва. Но не сме сигурни. Роланд отиде да разпита жената, която спасихме. Може би тя ще ни каже нещо важно.

— Добре, заеми се с огледа на местопрестъплението, Сакс.

— Местопрестъпленията — поправи го мрачно тя. — Кафенето, блатото и уличката тук. Прекалено много.

— Изобщо не са много. Така шансът да намерим добри улики се увеличава тройно.

* * *

Райм беше прав.

От трите местопрестъпления излязоха добри улики.

Събирането им обаче се оказа трудно по една необичайна причина — духът на Фокусника присъстваше на всяко местопрестъпление. Сякаш я дебнеше. Сакс час по час докосваше приклада на глока.

„Отваряй си очите, гърбът си опази.“

Естествено нямаше никой. Но и Светлана не беше видяла убиеца си, преди да изскочи от сенките и да се нахвърли върху нея.

Тони Калвърт не го бе видял зад огледалото в уличката, когато се е приближавал към котката — играчка.

Дори Черил Марстън не беше видяла истински Фокусника, макар че той бе стоял пред нея. Тя бе видяла съвсем различен човек, без да подозира за ужасната смърт, която й е подготвил.

Сакс извърши огледите, направи снимки с цифровия апарат и остави специалистите по пръстови отпечатъци и фотографите да вършат работата си. Върна се на панаира и се срещна с Роланд Бел. Той бе разпитал Черил Марстън в болницата. Разбира се, не можеха да вярват на нищо, което й беше казал Фокусника. („Куп лъжи“ — бе обобщила мрачно Марстън.) Получиха обаче добро описание, включително подробности за някои отличителни белези. Черил си спомни и че е спирал при някаква кола. Спомняше си марката и първите няколко букви от номера. Това беше добър напредък. Съществуват стотици начини да свържеш една кола с престъпника или някой свидетел. Линкълн Райм наричаше автомобилите „фабрики за улики“.

От централата докладваха, че кола, отговаряща на описанието (тъмна „Мазда 626“, модел 2001 година), била открадната предната седмица от летище „Уайт Плейнс“. Селито обяви автомобила за общоградско издирване и изпрати неколцина души да претърсят района около мястото на нападението.

Бел тъкмо приключваше разказа си за показанията на Черил Марстън, когато един полицай, който говореше по радиостанцията си, го прекъсна:

— Детектив Бел, как казахте, че изглеждала тази кола?

— Тъмна мазда. Шестстотин двайсет и шест. Номерът е FET237.

— Това е — рече полицаят по радиостанцията — сетне се обърна към Бел и Сакс: — Току-що ми докладваха. Един патрул го засякъл в Западен Сентрал Парк. Подгонили го, но забележете, той се качил на тротоара и влязъл в самия парк. Патрулът се опитал да го последва, но колата им заседнала.

— Западен Сентрал Парк, къде по-точно? — попита Сакс.

— Около Деветдесет и втора.

— Вероятно ще я изостави и ще продължи пеша — отбеляза Бел.

— Задължително ще я изостави — съгласи се Сакс, — но преди това ще се постарае да набере дистанция. — Тя кимна към кутиите с улики. — Занесете това на Райм.

След десет секунди тя вече беше в шевролета си и мощният двигател ревеше.

— Амелия, чакай! — извика Бел. — Специалният отряд скоро ще дойде.

Вместо отговор тя натисна газта и изчезна със свистене на гуми сред облак прах.

* * *

Сакс летеше през Сентрал Парк, като се стараеше да избягва пешеходците, по-бавните коли, велосипедистите и хлапетата с ролкови кънки.

Също бебешките колички. Те бяха навсякъде. „Абе тези хора не слагат ли бебетата си да спят следобед?“

Тя извади сигналната лампа на покрива и я включи. Ярката светлина започна да се върти, а Сакс — да натиска клаксона в такт с нея.

Нещо изскочи отпред.

„Мамка му…“ Сакс натисна спирачките и се размина на една боя разстояние с другия автомобил, струващ колкото две нейни годишни заплати. Сетне отново настъпи газта и моторът й се подчини безотказно. Продължи с около осемдесет, докато движението намалее, и около Деветдесета улица отново увеличи скоростта.

От слушалките на радиостанцията й се чу пращене. Тя ги взе от съседната седалка и си ги сложи.

— Ало? — извика, пренебрегвайки всички задължителни реплики при разговорите на полицейската честота.

— Амелия? Роланд се обажда.

Бел също беше зарязал стандартните протоколи.

— Казвай.

— Изпратихме подкрепления.

— Къде е той? — изкрещя тя, за да надвика рева на двигателя.

— Чакай… Добре, излязъл е от северната страна на парка. Закачил един камион, но продължил.

— Накъде?

— Това е било… Преди по-малко от минута. На север.

— Ясно.

На север към Харлем, замисли се Сакс. В тази част на Манхатън имаше няколко изхода от града, но тя се съмняваше, че целта му е някой от тях. Излизането ставаше все през мостове или магистрали с контролиран достъп — можеха лесно да го хванат на влизане.

Най-вероятно ще остави автомобила в някой по-безлюден квартал и ще открадне нов.

От слушалките прозвуча друг глас:

— Сакс, засекли са го!

— Къде, Райм?

— Завил на запад по 125-а. Близо до Пето Авеню.

— Аз съм съвсем близо до Сто двайсет и пета и „Адам Клейтън Пауъл“. Ще се опитам да му препреча пътя. Извикай подкрепления.

— Веднага, Сакс. С колко се движиш?

— Не гледам скоростомера.

— И по-добре! Внимавай.

Сакс натисна клаксона и премина през натовареното кръстовище на 125-а улица. Спря напряко на две от платната, водещи на запад. Изскочи от колата с пистолет в ръка. В източните платна бяха спрели няколко коли. Сакс изкрещя на шофьорите:

— Полицейска акция! Излизайте от колите, скрийте се!

Мъжете се подчиниха.

Сега всички платна на 125-а улица бяха блокирани.

— Всички да се скрият! Веднага! — изкрещя Сакс.

— Мамка му.

— Ехо.

Тя се обърна и забеляза четирима чернокожи младежи, залепени на една телена ограда, които гледаха с интерес австрийския пистолет, спортната кола и червенокосата им собственичка.

Повечето хора на улицата потърсиха прикритие, но тези четиримата останаха. Сякаш бяха на кино. А и защо да бягат? Не всеки ден можеш да видиш такъв екшън в квартала си.

Сакс забеляза маздата в далечината — криволичеше бясно между другите коли и бързо приближаваше импровизираната блокада. Фокусника я забеляза едва след като мина последната пряка, по която можеше да се измъкне. Спря рязко. Зад него един боклукчийски камион също натисна спирачки. Шофьорът и боклукчиите видяха какво става и се разбягаха. Камионът препречи пътя за отстъпление на убиеца.

Сакс отново се обърна към хлапетата:

— Скрийте се бе!

Те се захилиха подигравателно.

Сакс вдигна рамене. Облегна се върху колата си и се прицели. Виждаше лицето му, синята риза с емблемата на „Харли“. Изкуствената му опашка се поклащаше под черната шапка, докато той се оглеждаше за изход.

Ала нямаше къде да избяга.

— Хей ти! В маздата! Излез от колата и легни по очи на земята.

Той не реагира.

— Сакс? — прозвуча гласът на Райм. — Можеш ли…

Тя смъкна слушалките и се прицели в главата на престъпника.

Думите на Мери Шенли прозвучаха в главата й:

„Щом имаш пистолет, използвай го…“

Сакс си пое дълбоко въздух, успокои пулса си и стисна здраво пистолета. Вдигна го малко нагоре и леко вляво, за да компенсира отклонението от приятния априлски бриз.

Когато стреля, човек трябва да забрави всичко, освен мишената. Да си представи, че е свързан с нея с невидима нишка, като тънък енергиен лъч. Успешното прицелване много зависи от произхода на тази енергия. Ако източникът й е мозъкът, вероятността да улучиш, е голяма. Ако е сърцето — успехът е почти сигурен. Жертвите на Фокусника — Светлана Расникова, Тони Калвърт, Черил Марстън и полицай Лари Бърк — й даваха сила и Сакс беше убедена, че ще улучи.

„Хайде, негоднико — помисли си. — Запали двигателя и се опитай да минеш покрай мен.

Хайде! Дай ми повод…“

Колата тръгна леко напред.

Тя сложи пръст на спусъка.

Фокусника сякаш усети това и спря.

— Хайде — прошепна тя.

Замисли се как да реагира. Ако той се опита да мине покрай нея, щеше да се прицели в радиатора или някоя гума и да се постарае да го залови жив. Ако се насочи към нея или към тротоара, при което щеше да застраши живота на пешеходците, щеше да го застреля.

— Ехо! — извика някое от хлапетата.

— Млък бе, задник!

— Пръсни му черепа, кучко!

„Няма нужда да ме убеждавате, сополанковци. Готова съм да го направя…“

Тя реши, ако той се приближи на три метра от нея, с каквато и да било скорост, да го застреля. Двигателят на колата му изрева и тя видя — или си представи, — че автомобилът потреперва.

„Три метра. Това ми стига.“

Моторът пак изрева.

„Хайде“ — подкани го тя.

Автобусът на някакво църковно училище излезе от близката пряка и застана под ъгъл между маздата и камиона, шофьорът явно не беше разбрал какво става.

„Не…“

Дори да улучи целта, куршумът й можеше да рикошира и да се забие в автобуса.

Сакс вдигна пръста си от спусъка и се взря в предното стъкло на маздата. Фокусника размърда глава, погледна настрани и забеляза автобуса в страничното огледало.

Сетне се обърна към Сакс и на нея й се стори, че се усмихва, явно се досещаше, че сега тя не може да стреля.

Предните гуми на маздата изсвистяха и колата се понесе към Сакс с пълна скорост. Той се насочи право към полицайката и шевролета й, много по-ярко жълт от църковния автобус, чието наличие сега сякаш осигуряваше някаква висша закрила на престъпника.