Джефри Дивър
Невидимия (17)

17.

Те бяха навсякъде…

Десетки полицаи.

Търсеха го.

Задъхан, разкъсван от болка, Малерик се облегна на хладната стена на една от сградите на колежа.

Пред него, в просторния двор бяха наредени павилионите на панаира — между тях сновеше тълпа. Той погледна на запад, откъдето беше дошъл. Полицията вече бе блокирала този изход. От северната и южната страна на двора се издигаха високи сгради. Прозорците бяха затворени и нямаше врати. Единственият път за бягство беше на изток, от другата страна на големия двор с павилиони и стотици хора.

Той се насочи натам, но не посмя да се затича.

Защото всеки илюзионист знае, че бързото движение привлича вниманието.

Ако си бавен, ставаш невидим.

Той погледна стоките на една сергия, кимна одобрително на един китарист, засмя се на един клоун с балони. Правеше това, което правеха всички останали.

Защото различното привлича вниманието.

Еднаквото не се забелязва.

Продължи бавно на изток. Чудеше се как ли го е открила полицията. Той, разбира се, очакваше да намерят трупа на удавената адвокатка по някое време през деня, но те бяха дошли толкова бързо. Сякаш знаеха, че ще отвлече някого в тази част на града, може би дори от самия хиподрум.

Как?

Покрай павилионите и сергиите, покрай куклената трупа върху една сцена с червени, бели и сини платнища. Изходът беше пред него — източните стълби на двора, водещи към Бродуей. Само петдесетина крачки към свободата.

Трийсет…

Тогава обаче той забеляза примигващи светлини. Изглеждаха почти толкова ярки като блясъка от светкавицата, който бе използвал, за да се измъкне от червенокосата полицайка. Пред стълбището спряха четири патрулни коли. Междувременно пристигаха още полицаи, цивилни. Идваха по стълбите и се смесваха с тълпата. Оглеждаха посетителите.

Малерик си даде сметка, че е обкръжен. Обърна се спокойно и се върна сред тълпата. Цивилните се движеха бавно на запад. Започнаха да спират мъже около петдесетте, гладко избръснати и носещи светли ризи и тъмни панталони. Точно както беше облечен той.

Спираха обаче и петдесетгодишни мъже с бради и друго облекло. Това означаваше, че знаят за преобразяването му.

Той видя и още нещо, което го ужаси. Полицайката с хладните очи и яркочервената коса, която се опита да го арестува край реката, се появи откъм западното стълбище и тръгна през тълпата.

Малерик се извърна, наведе се и се направи, че разглежда някаква бездарна керамична статуетка.

Какво да предприеме? Оставаше му само един костюм за бързо преобличане, но ако го използваше, щеше да се окаже без друго прикритие.

Червенокосата забеляза някакъв човек със сходна фигура и облекло. Бързо се приближи до него и го огледа внимателно. Сетне се обърна и продължи сред тълпата.

Стройният, кестеняв полицай, който беше оказал първа помощ на Черил Марстън, също се качи по стълбите и двамата с полицайката размениха няколко думи. С него имаше друга жена — тя не приличаше на полицайка. Имаше къса червеникава коса и беше много слаба. Тя огледа тълпата и прошепна нещо на полицайката, която се насочи в друга посока. Момичето с късата коса и полицаят останаха заедно.

Малерик знаеше, че рано или късно ще го забележат. Трябваше да се измъкне сега, преди да са се появили още ченгета. Той се приближи до една редица преносими тоалетни, влезе в една кабинка и се преобрази. Излезе след трийсет секунди, като учтиво задържа вратата за една възрастна дама. Тя се поколеба и се отдръпна — явно реши да не използва тоалетната след такъв подозрителен субект — рокер с опашка, бирено коремче, намачкана шапка, изпъстрена с петна дънкова риза с емблемата на „Харли Дейвидсън“ и мръсни черни дънки.

Той взе един изхвърлен вестник и го нави на руло, хвана го с лявата ръка, за да прикрие пръстите си. Сетне продължи към източния изход на панаира, като разглеждаше изрисуваните чаши, ръчно изработените играчки, кристалните украшения, компактдисковете. Един полицай го погледна за кратко, но бързо отмести очи.

Той се приближи към изхода.

Стълбището към Бродуей беше широко трийсетина метра и полицаите бяха преградили по-голямата му част. Спираха както мъжете, така и жените, излизащи от панаира, и им искаха документи.

Той видя детектива и момичето с късата коса наблизо. Стояха до една сергия. Тя шепнеше нещо в ухото на полицая. Дали го беше забелязала?

Необуздан гняв обхвана Малерик. Така беше изпипал представлението — всеки номер, всеки трик водеше плавно към утрешния финал. Този уикенд той щеше да изпълни най-съвършената илюзия в историята. А сега всичко бе застрашено от провал. Той се замисли за разочарованието на учителя си. За разочарованието на почитаемата публика… Ръката му, стиснала малка картина на Статуята на свободата, затрепери.

Не можеше да го позволи!

Той остави картината и се обърна.

Ала застина на място.

Червенокосата полицайка стоеше само на няколко крачки от него и гледаше в друга посока. Той бързо насочи вниманието си към една сергия с украшения и попита продавача с изразен бруклински акцент за цената на чифт обеци.

С ъгълчето на окото си забеляза, че полицайката го поглежда, ала тя бързо се обърна, вдигна радиостанцията си и каза:

— Пет-осем-осем-пет. Искам кабелна връзка с Линкълн Райм.

— След малко продължи: — На панаира сме, Райм. Трябва да е тук… Няма начин да се е измъкнал, преди да затворим изходите.

Ще го хванем. Дори да се наложи да претърсим всички, ще го хванем.

Малерик бавно се отдалечи. Какво можеше да направи?

Разсредоточаване, само това му оставаше. Нещо, което да разсее полицията и да му спечели само пет секунди, през които да се измъкне покрай кордона и да се слее с тълпата на Бродуей.

Ала как да им отвлече вниманието?

Нямаше повече бомбички, за да симулира изстрели. Да запали някой павилион? Не, това щеше да причини неконтролируема паника, от каквато нямаше нужда.

Отново го обхванаха гняв и страх.

В този момент обаче чу гласа на учителя си отпреди много години — тогава момчето бе допуснало грешка, която едва не провали номера на илюзиониста. След представлението наставникът му го дръпна настрани. Готово да избухне в сълзи, момчето сведе поглед към земята.

„Какво е илюзия?“ — попита учителят му.

„Наука и логика“ — дойде моментално отговорът (наставникът му набиваше стотици подобни сентенции в главите на питомците си).

„Наука и логика, да. Ако се допусне грешка — заради теб, заради асистента или заради самия Господ, — трябва веднага да използваш науката и логиката, за да спасиш положението. Действай незабавно. Бъди смел. Преценявай реакциите на публиката. Превърни провала в аплодисменти.“

Този спомен успокои Малерик. Той тръсна опашката си и се огледа.

„Бъди смел. Превърни провала в аплодисменти.“

* * *

Сакс отново огледа хората наоколо — мъж и жена с две изнервени деца, рокер с риза на „Харли Дейвидсън“, две млади европейки, пазарящи се за някакво бижу.

Забеляза Бел близо до павилионите със закуски. Но къде беше Кара? Тя понечи да махне на детектива, но пред нея се изправиха няколко души и тя го изгуби от поглед. Тръгна към него, без да спира да се оглежда. Чувстваше се неловко като в консерваторията тази сутрин, въпреки че небето беше ясно и слънцето грееше.

„Зловещо…“

Знаеше какъв е проблемът. Когато патрулира, полицаят трябва да се чувства в свои води. Тоест — не само да познава района си, обитателите му, а да знае какви сили действат там, какви престъпници може да очаква, колко са опасни, как биха нападнали жертвите си… и теб.

В случая с Фокусника Сакс не се чувстваше в свои води. В момента той можеше да е в метрото и да пътува към центъра. Или да е на един метър от нея. Тя просто нямаше представа.

Точно в този момент почувства как някой минава много близо до нея. Усети дъха му или течението от дрехите му. Извъртя се бързо, стисна ръкохватката на пистолета си (спомни си колко лесно й го бе измъкнала Кара).

Около нея имаше пет-шест души и никой не изглеждаше да е причината за внезапния полъх.

А дали не се лъжеше?

Някакъв мъж се отдалечаваше с накуцване. Не можеше той да е Фокусника. Не можеше ли?

„Той може да се преобразява за секунди.“

Около нея: възрастна двойка, рокер с опашка, трима юноши, едър мъж с униформа на продавач в закусвалня. Тя се намираше сред море от хора, уплашена за себе си и за всички около нея.

Внезапно отекна женски писък.

— Там! Гледайте! Господи, има ранен!

Сакс извади пистолета си и се насочи към скупчилите се хора.

— Извикайте лекар!

— Какво има?

— О, Боже, не гледай, миличко!

В източния край, недалеч от сергиите със закуски, се събираше тълпа. Някой лежеше на земята.

Сакс вдигна радиостанцията си, за да извика медицинския екип, и започна да си проправя път сред тълпата.

— Пуснете ме да мина, пуснете…

Тя спря в кръга от зяпачи и застина.

— Не. О, не…

Пред нея лежеше поредната жертва на Фокусника.

Пурпурната блуза на Кара и плочите наоколо бяха покрити с кръв. Главата й беше извита назад, а безжизнените й очи гледаха втренчено лазурното небе.