Джефри Дивър
Невидимия (11)

11.

— Лоша работа, Райм.

Амелия Сакс стоеше на вратата на апартамент 1J в сърцето на Алфабет Сити и говореше в микрофона.

Сутринта Лон Селито беше разпоредил диспечерската служба да го известява за всяко убийство на територията на Ню Йорк. Когато научиха за това, те веднага решиха, че е дело на Фокусника. Мистериозният начин на проникване в апартамента на жертвата бе една от уликите, които ги навеждаха на тази мисъл. Освен това убиецът беше счупил часовника на жертвата — точно както при убийството на студентката.

Разликата бе в начина на причиняване на смъртта. Точно това накара Сакс да отправи горната реплика към Райм. Докато Селито даваше заповеди на детективите и патрулните полицаи в коридора, тя заоглежда злощастната жертва — млад мъж на име Антъни Калвърт. Той беше проснат по гръб на масичката в хола, крайниците му бяха вързани за краката й. Тялото му бе прерязано с трион през корема до самия гръбначен стълб.

Сакс описа това на Райм.

— Е — отбеляза спокойно той, — логично.

— Логично ли?

— Нашият човек остава верен на илюзионистката тематика. При първото убийство — въжета. Сега срязва жертвата. — Той извика на някого в стаята, вероятно на Кара: — Това е илюзионен номер, нали? Да срежеш някого наполовина? — След кратка пауза отново заговори на Сакс: — Казва, че е класически трик.

Той имаше право. Гледката я беше потресла и затова в първия момент не бе направила връзка между двете убийства.

„Класически трик…“

По-точно определение беше „гавра“.

„Запази обективност — каза си Сакс. — Един сержант не може да изпитва чувства.“

Изведнъж й хрумна нещо:

— Райм, мислиш ли…?

— Какво?

— Мислиш ли, че е бил жив, когато убиецът е започнал да го реже? Ръцете му са вързани за краката на масата.

— О, искаш да кажеш, че може да е останала някаква улика? Нещо, което да ни насочи към самоличността на убиеца? Добре.

— Не — обясни тихо тя. — Мислех за болката.

— О, това ли?

„О, това ли…“

— Аутопсията ще покаже.

Тогава тя забеляза тежка травма от удар с тъп предмет на слепоочието на Калвърт. Раната не беше кървила много, което показваше, че сърцето е спряло скоро след счупването на черепа.

— Не, Райм, изглежда, когато са го рязали, е бил вече мъртъв.

Тя долови слабо гласа на криминолога, който казваше на Том да впише това при останалите улики. Добави и още нещо, но тя вече не слушаше. Сърцето й се свиваше при вида на жертвата. Трябваше обаче да преодолее чувствата. Трябваше да забрави мъртвите — това бе едно от правилата на Райм — и след малко щеше да го стори. Чувстваше обаче, че е редно да запази кратко мълчание пред такова зрелище. Не го правеше от някакво приличие — не, правеше го заради себе си, за да не остане сърцето й безчувствено към страданието, както се получаваше често в тяхната професия.

Райм й говореше нещо.

— Какво? — попита тя.

— Чудех се има ли някакво оръжие?

— Не виждам, но още не съм започнала огледа.

Двама полицаи се приближиха до Селито на прага, единият беше сержант.

— Разпитахме съседите — рече той — кимна към жертвата и се сепна, явно още не беше видял кръвопролитието отблизо. — Убитият бил възпитан, кротък младеж. Всички го харесвали. Гей, но не парадирал с това. От известно време нямал приятел.

Сакс кимна и заговори по микрофона:

— Не изглежда да е познавал убиеца, Райм.

— Не сме допускали тази възможност, нали? Фокусника има друг план… какъвто и да е той.

— Какво е работил? — попита тя единия от полицаите.

— Театрален гримьор. Работи на Бродуей. Намерихме куфарчето му в задната уличка. Нали знаеш — лак за коса, гримове, четки. Тръгвал за работа.

Сакс се почуди дали Калвърт е работил за комерсиални фотографски фирми и ако беше така, дали я е гримирал, когато се беше снимала за модната агенция „Шантел“ на Медисън Авеню. За разлика от много фотографи (а и от счетоводителите на агенциите) гримьорите се отнасяха към фотомоделите като към човешки същества. Някой от началниците например можеше да каже: „Добре, хайде, боядисвай я“, а гримьорът измърморваше под носа си: „Не ми прилича на дървена ограда.“

Един детектив азиатец от Пети участък, към който бе тази част на града, се приближи до вратата, като затваряше телефона си.

— Какво е положението? — попита високо.

— Какво било положението! — измърмори мрачно Селито. — Някаква идея как се е измъкнал? Жертвата сама е повикала полиция. Патрулът трябва да е пристигнал за десетина минути.

— За шест.

Сержантът обясни:

— Пристигнахме без сирена и сложихме хора на двата входа на сградата. Когато влязохме, тялото беше още топло. Около 37 градуса. Проверихме всички околни апартаменти, но не видяхме нито следа от убиеца.

— Свидетели?

Сержантът кимна:

— Единственият човек в коридора беше една възрастна жена. Тъкмо излизаше и ни отвори. Когато се върне, можем да я разпитаме. Може би го е видяла.

— Излизаше ли? — попита Селито.

— Да.

Райм се обади по радиостанцията:

— Досещаме се вече кой точно е излизал, нали?

— Мамка му! — възкликна Сакс.

Детективът я успокои:

— Няма проблем, оставихме бележки под всички врати. Една от тях трябва да е на нейния апартамент. Когато се върне, ще ни се обади.

— Не, няма — въздъхна Сакс. — Тя е извършителят.

— Тя? — удиви се сержантът и се изсмя.

— Не е „тя“ — обясни Сакс. — Само е приличал на старица.

— Добре, полицай — намеси се Селито, — да не изпадаме в параноя. Този човек не може да си смени пола.

— Напротив. Спомни си какво ни разказа Кара. Това е бил той, лейтенанте. Искаш ли да се обзаложим?

В ухото й прозвуча гласът на Райм:

— Аз лично не бих заложил срещу теб, Сакс.

Сержантът се оправда:

— Беше около седемдесетгодишна. И носеше голяма чанта с покупки. Ананас…

— Вижте — рече Сакс и посочи плота в кухнята.

Там имаше две бодливи листа. До тях лежеше картонче, рекламиращо вкусни рецепти с пресен ананас.

„По дяволите! Бил е в ръцете им.“

— И вероятно оръжието на убийството е било в чантата — отбеляза Райм.

Сакс повтори думите му на умърлушения детектив от Пети участък.

— Не видяхте лицето й, нали? — обърна се към сержанта.

— Не. Погледнах я съвсем за кратко. Цялата беше, нали знаете, изрисувана. Омазана с онова чудо, как се казваше? Баба ми го използва.

— Руж?

— Да. И веждите й бяха изписани… Е, бързо ще я… го заловим. Не може да стигне много далеч.

— Сигурно вече си е сменил дрехите — намеси се Райм. — Може би ги е хвърлил някъде наблизо.

Сакс се обърна към детектива азиатец:

— Вероятно вече е с други дрехи. Сержантът може да ви опише облеклото му преди. Изпратете хора да претърсят контейнерите за смет и страничните улички наоколо. Най-вероятно ще се отърве от дрехите колкото може по-бързо.

Детективът се намръщи и изгледа Сакс от глава до пети. Един предупредителен поглед от Селито й подсказа, че ако иска да стане сержант, човек не бива да се държи като такъв, преди да го повишат. Сетне той нареди да се извърши претърсване на квартала и другият детектив вдигна радиостанцията си, за да даде заповеди.

Сакс облече белия си гащеризон и се зае с огледа на местопрестъпленията: апартамента, коридора и задната уличка (където намери най-странна улика в цялата си практика — черна котка играчка). За накрая остави страховитата сцена в апартамента на младежа, огледа трупа и събра веществените доказателства.

Тъкмо тръгваше към колата, когато Селито я спря:

— Чакай малко, полицай. — Той затвори телефона (ако се съди по намръщеното му лице — бе провел труден разговор). — Трябва да се срещна с капитана и началника на отдела. Искам една услуга от теб. Към разследването ще бъде прикрепен още един човек. Искам да минеш да го вземеш.

— Добре. Но защо още хора?

— Защото в рамките на четири часа имаме два трупа, а още нямаме заподозрян — сопна се той. — А това означава, че шефовете не са на кеф. Ето ти първото правило на сержанта: когато шефовете не са на кеф, трябва сериозно да си размърдаш задника.

* * *

Мостът на въздишките.

Така наричаха топлата връзка между съда и мъжкия арест на Сентър Стрийт в Долен Манхатън.

Мостът на въздишките — по него бяха крачили най-знаменитите мафиоти, виновни за стотици поръчкови убийства. Бяха пристъпвали сковани от страх младежи, ударили в изблик на ярост изнасилвача на сестра си или приятелката си. Бяха се влачили замаяни хлапета, убили някой турист за няколко долара заради нетърпимия глад за поредната доза наркотик…

Амелия Сакс мина по моста на път към ареста — известен още като Гробницата по името на стария затвор, намирал се от другата страна на улицата. Идентифицира се пред охраната, предаде пистолета си (беше оставила неофициалното си оръжие, ножа, в колата) и влезе в охраняваното фоайе през автоматичната врата. Вратата се затвори с жужене зад гърба й.

След няколко минути мъжът, когото бе дошла да вземе, излезе от близката стая за разпити. Строен, към четирийсетте, с оредяла кестенява коса и леко усмихнато, добродушно лице. Носеше черно яке, синя риза и дънки.

— Здравей, Амелия. Ти ли ще ме закараш у Линкълн?

— Здравей, Рол.

Детектив Роланд Бел разкопча якето си и тя хвърли поглед на колана му. Той също не носеше оръжие, но Сакс забеляза два кобура на хълбоците му. Когато работеха заедно, двамата често разговаряха за общото си хоби — стрелбата.

От стаята за разпити излязоха други двама мъже. Единият носеше костюм и й бе познат — Луис Мартинес, спокоен и бдителен детектив.

Вторият беше по памучни панталони, черна риза и избелял шлифер. Чарлс Грейди. Сакс го познаваше по лице — беше заместник областен прокурор и се ползваше с голяма известност в правозащитните среди. Бе останал в прокуратурата твърде дълго — на неговата възраст повечето му колеги вече се подвизаваха на доста по-доходни поприща. „Питбул“ и „инат“ бяха две от многото определения, които му бяха лепнали. Имаше добри връзки с Рудолф Джулиани, но за разлика от бившия кмет Грейди нямаше политически амбиции. Сегашната му длъжност напълно го задоволяваше, защото му позволяваше да върши любимата си работа — а именно, както сам се изразяваше, „да тика лошите в пандиза“.

В това беше дяволски способен. Успеваемостта му бе една от най-високите в цялата история на града.

Бел беше тук за последния случай на Грейди. Щатът съдеше един четирийсет и пет годишен застрахователен агент, живеещ в малко провинциално градче. Андрю Констабъл бе известен не толкова със застрахователните си полици, колкото с военизираната си групировка „Патриотичен съюз“. Срещу него бяха повдигнати обвинения за организиране на убийства и подклаждане на омраза.

С наближаване датата на делото Грейди бе започнал да получава заплахи. Преди няколко дни беше говорил по телефона с Фред Делрей — агент на ФБР, който често работеше с Райм и Селито. Делрей работеше под прикритие по тайна антитерористична задача, но някои негови колеги бяха научили за замисляно покушение срещу Грейди. В четвъртък срещу петък кабинетът му беше разбит. Тогава прокурорът бе решил да се обърне към Роланд Бел.

Роденият в Северна Каролина детектив често разследваше убийства, понякога съвместно с Лон Селито. Освен това ръководеше Специалния отдел на Нюйоркското полицейско управление, осигуряващ и защитата на свидетели.

Както самият Бел се изразяваше, „има голяма тръпка в охраняването на хора, които други хора с удоволствие биха опаткали“.

Сега обаче Грейди имаше други телохранители, а шефовете — недоволните шефове — бяха решили да хвърлят допълнителни усилия в залавянето на Фокусника. Екипът се нуждаеше от подкрепления и Бел беше логичното решение на проблема.

— Ето що за птица е Андрю Констабъл — рече Грейди на Бел и кимна към прашния прозорец на стаята за разпити.

Сакс се приближи и погледна слабия, доста добре изглеждащ мъж с оранжев затворнически гащеризон, който седеше с наведена глава и кимаше леко.

— Такъв ли си го представяше? — попита Грейди.

— Не съвсем — отвърна Бел. — Очаквах да има по-провинциален вид. Да е по-простоват, ако ме разбираш. Този се чувства в свои води тук. Всъщност, Чарлс, бих казал, че изобщо не се мисли за виновен.

— Това е сигурно. — Грейди се намуси. — Трудно ще го осъдим. — Засмя се мрачно. — Ама нали точно за това ми плащат големите пари.

Заплатата на Грейди беше по-малка, отколкото на стажант в адвокатска кантора на Уолстрийт.

— Нещо ново за грабежа в кабинета ти? — поинтересува се Бел. — Готов ли е предварителният доклад от огледа? Искам да го видя.

— Получи се. Ще ти изпратя копие.

— Трябва да се заема с друг проблем. Ще оставя охрана за теб и семейството ти, но можеш винаги да ми се обадиш.

— Благодаря, детектив — рече Грейди, после допълни: — Много поздрави от дъщеря ми. Трябва да я запознаем с момчетата ти. А аз да видя най-после тази твоя приятелка. Къде каза, че живеела?

— Люси е в Северна Каролина.

— И тя е полицайка, нали?

— Да, главен шериф на Танърс Корнър.

Грейди тръгна към вратата, но Луис побърза да го спре:

— Би ли изчакал за малко, Чарлс?

Той излезе и взе пистолета си от охраната. Огледа внимателно коридора и моста.

В този момент Сакс чу тих глас зад гърба си:

— Здравейте, госпожице.

Глас, който свидетелстваше за дългогодишна практика в служба на обществото и голям опит в публичните речи. Тя се обърна — Андрю Констабъл бе застанал до един едър надзирател. Затворникът беше доста висок, стоеше изпънат. Прошарената му коса бе чуплива и гъста. Ниският му, закръглен адвокат бе до него.

— И вие ли сте от отряда, който охранява господин Грейди? — продължи той.

— Андрю — предупреди го адвокатът.

Затворникът кимна, но продължи да гледа въпросително Сакс.

— Не — отвърна тя.

— О, така ли? Просто исках да ви кажа онова, в което уверих детектив Бел. Не знам за никакви заплахи срещу господин Грейди.

Той се обърна към Бел, който го изгледа хладно.

— Вие си вършите работата, разбирам, но повярвайте ми, не бих сторил нищо лошо на господин Грейди. Едно от хубавите неща в тази страна е законността. — Констабъл се засмя. — Ще го победя в съдебната зала. Това ще стане благодарение на изключително способния ми приятел. — Той кимна към адвоката си, сетне погледна странно Бел. — Исках да спомена само едно нещо, детектив. Чудех се дали не проявявате интерес към дейността на Патриотите в Кантон фолс.

— Аз ли?

— О, нямам предвид тези глупости за някакви заговори. Говоря за онова, което наистина правим.

— Андрю, много говориш — намеси се адвокатът.

— Искам просто да си побъбря с този човек, Джо. — Затворникът отново се обърна към Бел: — Е?

— За какво по-точно става дума?

Макар да произхождаше от известните с расистките си предубеждения южни щати, Бел не реагира по очаквания начин. Констабъл продължи:

— За правата на отделните щати, на работническата класа, по-големи правомощия на местните власти пред федералните. Посетете някой път уебстраницата ни, детективе. — Той се засмя. — Хората очакват да видят пречупени кръстове. Вместо това виждат въжделенията на Томас Джеферсън и Джордж Мейсън.

Бел не коментира — в помещението настъпи неловко мълчание. Затворникът поклати глава, сетне се усмихна смутено:

— За Бога, извинете ме… Понякога просто не мога да се спра… с тези смешни проповеди. Да видя малко хора, и гледайте какво става: започвам да ставам досаден.

— Хайде — подкани го надзирателят.

— Добре — отвърна затворникът.

Кимна на Сакс и Бел и тръгна по коридора. Веригите му подрънкваха. Адвокатът кимна на прокурора — двама противници, които се уважаваха, но въпреки това се пазеха един от друг — и излезе.

След малко Грейди, Бел и Сакс го последваха.

— Не ми прилича на чудовище — отбеляза полицайката. — В какво е обвинен?

— Неколцина агенти от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, работещи под прикритие, надушиха за заговора, организиран от Констабъл — обясни Грейди. — Хората му трябвало да подмамват щатската полиция в отдалечени райони на окръга с фалшиви сигнали на спешния телефон. Ако се появят чернокожи полицаи, щели да ги отвлекат, да ги съблекат и да ги линчуват. О, имало предложения и за кастрация.

Сакс, която се беше занимавала с не едно зловещо престъпление, примигна удивено:

— Сериозно?

Грейди кимна:

— И това — за начало. Изглежда, линчуването е само част от много по-голям план. Надявали са се, че ако убият достатъчно полицаи и обесените бъдат показани по телевизията, чернокожите ще се вдигнат на бунт. Това щяло да даде на белите в цялата страна шанс да вземат нещата в свои ръце и да ги избият. Надявали се латиноамериканците и азиатците да се присъединят към безредиците, за да унищожат и тях.

— През двайсет и първи век?

— Невероятно, но факт.

Бел кимна на Луис:

— Оставям го на теб. Дръж си очите отворени.

— Имай ми доверие — отвърна другият детектив.

Грейди и едрият му телохранител излязоха. Бел и Сакс взеха оръжията си от охраната. Докато минаваха по Моста на въздишките към съда, Сакс разказа на детектива за Фокусника и жертвите му.

При вестта за жестоката смърт на Антъни Калвърт Бел присви очи.

— Мотив?

— Не знаем.

— Обща схема?

— Също.

— Как изглежда престъпникът?

— Нищо определено.

— Нищо ли?

— Мислим, че е бял мъж, среден на ръст.

— Значи никой не го е видял добре?

— Всъщност много хора са го видели. Само че първият път е бил тъмнокос мъж с брада, около петдесетте. След това се появил като плешив чистач около шейсетте. А третия път бил седемдесетгодишна жена.

Бел очакваше тя да се засмее, мислеше, че се шегува. Тъй като Сакс запази сериозно изражение, той попита:

— Без майтап?

— За съжаление говоря напълно сериозно, Роланд.

— Аз съм добър стрелец — рече той — поклати глава и потупа пистолета на десния си хълбок. — Но се нуждая от мишена.

„Да се надяваме, че скоро ще я имаш“ — помисли си Сакс.