Джефри Дивър
Невидимия (47)

47.

С ръце, изтръпнали от тежестта на Линкълн Райм и инвалидната му количка, двама запотени полицаи качиха товара си по стълбите и го оставиха във фоайето. Райм се насочи към апартамента на Фокусника и спря до Амелия Сакс.

Докато останалите полицаи отцепваха района, Бел и Селито внимателно претърсиха удивения убиец. Райм бе предложил да повикат лекар от патоанатомичната лаборатория, за да им помогне. Той пристигна скоро и изпълни задачата си. Идеята се оказа добра. Лекарят намери няколко процепа в кожата на илюзиониста — приличаха на тънки белези, но в тях бяха скрити миниатюрни метални инструменти.

— Вижте го на рентген в лазарета на ареста — нареди Райм. — По дяволите, сканирайте го на магнитен резонанс. Всеки сантиметър от тялото му.

Когато му сложиха три чифта белезници и два чифта окови на краката, двама полицаи накараха престъпника да седне на пода. Той се втренчи шокирано в Райм. Паралитикът оглеждаше стаята, където имаше голяма колекция от костюми и инструменти. Маските, изкуствените ръце и каучуковите пълнежи придаваха зловещ вид на помещението, но Райм чувстваше най-вече тъга и самота в тези предмети, предназначени да забавляват хиляди зрители, а затворени тук, за да служат за нечовешките цели на престъпника.

— Как? — прошепна Фокусника. Прочете удивление по лицето му. Също и недоумение, достави голямо удоволствие. Всеки ловец би ви казал, че основната тръпка в лова е преследването на дивеча. Истинските ловци обаче изпитват най-върховното удоволствие при самото залавяне на жертвата.

— Как разбрахте? — повтори арестуваният с хриплив глас.

— Как сме разбрали, че истинската ти цел е циркът ли?

Райм погледна Сакс.

— Нямаше много улики — започна тя, — но те сочеха…

— „Сочеха“ ли, Сакс? Аз бих казал „щяха да ни извадят очите“.

— Сочеха — продължи тя, без да се впечатлява от забележката — точно какво смяташ да направиш. В килера в мазето на ареста намерихме сак с дрехите ти и изкуствената кръв.

— Намерили сте сака?

— По обувките и костюма имаше засъхнала червена боя. И влакна от килим.

— Помислих си, че боята е изкуствена кръв — призна Райм и поклати глава, ядосан сам на себе си. — Това бе логично предположение, но трябваше да допусна и други възможности. Оказа се, че боята е за автомобили. Цветът е оранжевочервен и се използва главно за колите за спешна помощ. Влакната също са с автомобилен произход — от постелки за под, поставяни в линейките допреди осем години.

Сакс поде:

— Затова Линкълн предположи, че наскоро си купил или откраднал стара линейка и си я преправил. Можеше да е за бягството или за нов опит за убийство на Чарлс Грейди. После си спомни месинговите стружки и си помисли дали все пак не са наистина от часовников механизъм. И тъй като ти използва кърпичка, напоена с бензин, в апартамента му, това го наведе на мисълта, че смяташ да скриеш запалителна бомба във фалшива линейка.

— Просто използвах логиката… — обясни Райм.

— Иска да каже, че е имал предчувствие — поправи го Бел.

— Глупости! — сопна се Райм. — Чиста логика си беше. Логиката е гръбнакът на науката, а криминологията е наука.

Селито и Бел се спогледаха ококорени.

Обидното им поведение обаче не сломи ентусиазма на Райм.

— Използвах, както вече уточних, чиста логика. Кара ни разказа за пренасочването на вниманието на публиката към онова, което не искаш да видят.

„Най-добрите илюзионисти така организират номерата си, че насочват публиката право към метода. Зрителите обаче не им вярват. Търсят точно в обратната посока. Когото това се случи, илюзионистът е успял. Публиката е излъгана.“

— Точно това си направил… И трябва да призная, идеята беше блестяща. А аз не съм свикнал да правя комплименти, нали, Сакс?… Искал си да отмъстиш на Кадески за пожара, който е съсипал живота ти. Затова си създал номер, който да ти позволи да го направиш и да се измъкнеш след това. Също както създаваш илюзии на сцената под няколко слоя от заблуда, нали така?

Убиецът не отговори.

Райм продължи:

— Първо ни накара да мислим, че искаш да унищожиш цирка, за да си отмъстиш. Аз обаче не повярвах, прекалено очевидно беше. Нашите подозрения ни доведоха до заблуда номер две: вестникът със статията за Грейди, касовата бележка от ресторанта и хотелският ключ, които да ни наведат на мисълта, че искаш да го убиеш… О, якето край река Хъдсън ли? Смятал си да го оставиш на местопрестъплението, нали? Това е била поредната подхвърлена улика.

Фокусника кимна:

— Така беше. Но излезе по-добре, отколкото го планирах, защото хората ти ме изненадаха и намирането му излезе естествено.

— Да продължим нататък. Ние си помислихме, че си наемен убиец и използваш илюзии, за да се добереш до Грейди и да го убиеш… Разгадаваме ходовете ти. Забравяме подозренията си… До известна степен.

Фокусника се усмихна леко и изхриптя:

— До известна степен. Да, когато използваш разсредоточаване, публиката, умната публика, продължава да се съмнява.

— Затова идва ред на заблуда номер три. За да отвлечеш напълно вниманието ни от цирка, ти нарочно се набута в ръцете ни, за да проникнеш в ареста, но не да убиеш Грейди, а уж да освободиш Констабъл. Ние вече напълно бяхме забравили за цирка и Кадески. Обаче всъщност ти не се интересуваше нито от Грейди, нито от Констабъл.

— Те бяха само за заблуда — призна убиецът.

— Момчетата от Патриотичния съюз няма да са много доволни — измърмори Селито.

Фокусника кимна към белезниците:

— Бих казал, че това е последната ми грижа, не мислите ли?

Като знаеше как се е отразило това на Констабъл и Съюза, Райм не беше много сигурен.

Бел кимна към Фокусника и попита:

— Но защо си е дал толкова труд да планира мнимото бягство на Констабъл?

Селито отговори:

— Очевидно за да отклони вниманието ни от цирка, та да му е по-лесно да вкара бомбата.

— Всъщност не, Дон — възрази бавно Райм. — Има друга причина.

Тези думи, а може би тайнственият тон, с който бяха изречени, накараха Фокусника да погледне Райм с тревога — ако не и със страх. С истинска тревога — за пръв път тази нощ.

„Пипнах те“ — помисли си Райм и каза:

— Това беше четвъртата заблуда.

— Четвърта заблуда! — изненада се Селито.

— Да… Той не е Ерик Уиър — обяви Райм — и сам трябваше да признае, че прозвуча прекалено театрално.