Джефри Дивър
Невидимия (44)

44.

Семейства, групи приятели, влюбени двойки, деца спокойно влизаха под купола на цирка, намираха местата си, заемаха партера и ложите, бавно се превръщаха от индивиди в онова странно същество, наречено публика, различаващо се коренно от съставните си части.

„Метаморфоза…“

Кара се обърна към един пазач:

— Чакам тук от известно време. Имате ли представа къде може да е господин Кадески? Много е важно.

Не, той нямаше представа. Другите двама, които попита — също.

Тя хвърли поглед на часовника си. Сърцето й се свиваше. Представи си майка си, легнала в стаята в старческия дом — как се оглежда, осенена от моментна яснота на мислите, и се чуди къде е дъщеря й. На Кара й се плачеше. Знаеше, че трябва да остане, да направи всичко, което бе по силите й, за да спре Уиър, но в същото време отчаяно копнееше да седи до леглото на майка си.

Тя отново погледна ярко осветената зала. Артистите чакаха отстрани, готвеха се за откриване на представлението, преобразени със зловещите си средновековни маски. Децата в публиката също държаха такива маски — скъпи сувенири от будките отвън. С дебели и криви носове. Хлапетата се оглеждаха, възбудени и радостни. Но в движенията на някои се четеше тревога. Маските и необичайните декори вероятно създаваха впечатление за сцена от филм на ужасите. Кара обожаваше да играе пред деца, но знаеше, че трябва да се внимава. Те живеят в различна действителност от тази на възрастните и актьорът може лесно да разруши чувството им за спокойствие. В представленията пред деца тя изпълняваше само смешни трикове и често събираше малчуганите след това, за да им издаде някой чалъм.

Гледаше омагьосаните лица на зрителите, чувстваше възбудата, очакването… Дланите й се потяха, сякаш самата тя щеше да излезе на сцената. О, какво не би дала да седи в този момент в гримьорната! Радостна, уверена, но неспокойна, с разтуптяно сърце в очакване на последната минута преди началото. Нищо не можеше да сравни с това усещане.

Тя се засмя тъжно. Ето, беше влязла в „Сирк фантастик“.

Но като вестоносец.

Чудеше се: „Достатъчно ли съм добра?“ Въпреки думите на Дейвид Балзак понякога тя си мислеше, че е. Поне толкова добра, колкото, да речем, Хари Худини в началото на кариерата си — единствените измъквания по време на първите му представления влизали в репертоара на зрителите, които напускали залите отегчени или ядосани, че им показват такива изтъркани фокуси. Робер-Худен се чувствал толкова неловко на своите първи представления, че вместо да забавлява публиката с трикове, показвал механични играчки.

Но докато гледаше пространството зад сцената, към стотиците артисти, които играеха от деца, в ушите й отново прозвуча строгият глас на Балзак: „Рано е, рано е, рано е…“ Тя намираше в тези думи както разочарование, така и успокоение. Накрая реши, че той има право. Той беше майсторът, тя — чиракът. Трябваше да му има доверие. Още година-две. Чакането си струваше.

Освен това трябваше да се погрижи за майка си…

Която в момента може би седеше в леглото и си бъбреше с Джейнин, чудеше се къде е дъщеря й — дъщерята, която я беше изоставила в тази съдбовна нощ, когато е трябвало да бъде до нея.

Помощничката на Кадески се появи на стълбите и й махна.

Дали Кадески бе дошъл? Дано да беше…

Младата жена обаче каза:

— Той току-що се обади. Дава интервю за някаква радиостанция и ще закъснее. Скоро ще дойде. Онази е неговата ложа. Изчакайте го там.

Кара кимна и обезкуражена, отиде, където й беше посочила жената. Отново огледа публиката. Магическото превръщане бе завършило. Всички места бяха заети. Децата, мъжете и жените се бяха превърнали в публика.

Дум.

Кара подскочи от силното, глухо кънтене, което прозвуча под купола.

Светлините угаснаха, залата потъна в пълен мрак, нарушен само от червеното сияние на аварийните изходи.

Дум.

Тълпата утихна.

Дум… дум… дум.

Тъпанът биеше бавно. Кара чувстваше вибрациите на звука с тялото си.

Дум… Дум…

Един ярък прожектор освети центъра на арената, където стоеше Арлекин с костюм на черни и бели карета и маска със същия рисунък. Държеше дълъг жезъл високо над главата си, огледа се злобно.

Дум.

Той излезе напред, закрачи по края на арената и зад него се образува дълга процесия. Други герои от комедия дел арте, а също призраци, феи, принцеси и принцове, магьосници. Някои вървяха, други танцуваха, трети се въртяха бавно, четвърти стъпваха на високи кокили с лекотата, с която други хора вървят по улицата, пети се возеха в каруци и колесници, украсени с тюл, пера, дантели и мънички светещи крушки. Всички стъпваха в такт с тъпана.

Дум… дум…

Лицата им бяха закрити с маски, боядисани в бяло, черно, сребристо или златисто, изпъстрени с блестящи петънца. Жонглираха с топки, носеха сфери, бенгалски огън, свещи, фенери, разпръскваха бели конфети като снежинки.

Тържествени, царствени, игриви, зловещи.

Дум…

Едновременно средновековен и футуристичен, парадът хипнотизираше. И ясно показваше едно: каквото и да съществуваше навън, тук то не беше реално. Зрителят можеше да забрави всичко, което знае за живота, за човешката природа, за самите закони на физиката. Сърцата биеха не в собствения си ритъм, а в такт с тъпана, душата вече не принадлежеше на тялото — тя маршируваше в неземния парад към света на илюзорното.