Джефри Дивър
Невидимия (42)

42.

Амелия Сакс остави спрея на масата.

Сержантът в нея малко се замисли, преди да впръска втора струя газ в лицето на Констабъл.

Когато обаче забеляза златния автоматичен молив в ръката му, Сакс патрулиращият полицай със задоволство чу жалното квичене на негодника след повторната употреба на спрея. Тя се отдръпна и двамата надзиратели сграбчиха затворника и го извлякоха навън.

— Лекар! Извикайте лекар. Очите ми! Имам право на лекар!

— Я млъквай бе.

Надзирателите го повлякоха по коридора. Констабъл започна да рита. Те спряха, сложиха му окови на краката и отново го помъкнаха.

Сакс и други двама надзиратели, които бяха притичали, прегледаха Джоузеф Рот. Той дишаше, но беше в безсъзнание и тежко ранен. Сакс реши, че е по-добре да не го местят. Скоро пристигна Бърза помощ и след като тя провери документите им, санитарите се заеха с адвоката. Освободиха дихателните му пътища, обездвижиха врата му, сложиха го на носилка и го изнесоха.

Сакс огледа стаята и преддверието, за да се увери, че Уиър не се е промъкнал незабелязано. Не, сигурна беше, че го нямаше. Излезе и едва след като получи пистолета си от охраната, се почувства по-спокойна. Обади се на Райм и му разказа какво се е случило, сетне добави:

— Констабъл го очакваше, Райм.

— Очаквал е Уиър?

— Така мисля. Беше изненадан, опита да се овладее, но личеше, че чака някого.

— Значи това е замислил Уиър, да освободи Констабъл.

— Така мисля.

— Как ни заблуди. Отвлече вниманието ни към покушението срещу Грейди. Изобщо не си помислих, че ще се опитат да измъкнат Констабъл — измърмори Райм — сетне добави: — Освен ако бягството не е заблуда и истинската задача на Уиър да е убийството.

Тя се замисли:

— Има и такава възможност.

— От Уиър няма и следа, така ли?

— Никаква.

— Добре, отново ще прегледам уликите от ареста, Сакс. Връщай се да ми помагаш.

— Не мога, Райм. — Тя погледна коридора, където се бяха събрали десетина любопитни. — Тук някъде трябва да е. Ще продължа издирването.

* * *

Уроците по пиано за деца на „Сузуки“ включват серия от учебници с десетина произведения с нарастваща трудност. Когато ученикът завърши успешно някой от учебниците, родителите обикновено организират малко тържество с приятели, роднини и учителя по музика, на което детето дава кратък рецитал.

Тържеството за „Сузуки: Том трети“ на Кристин Грейди бе предвидено за следващата неделя и тя се упражняваше усилено за малкия си концерт. Седеше в музикалната стая у дома и тъкмо завършваше „Дива река“ на Шуман.

Стаичката беше тъмна и тясна, но Криси обичаше да стои тук. Обзавеждането се състоеше само от няколко стола, етажерка с учебници по музика и лъскаво пиано.

С известно усилие тя изсвири андантето от „Сонатина в до мажор“ от Клементи, сетне започна сонатината на Моцарт, любимото й парче. Изобщо не смяташе, че свири добре. Полицаите в апартамента я разсейваха. Те бяха много мили, усмихваха се и говореха весело за „Междузвездни войни“, „Хари Потър“ и видеоигри, но Криси знаеше, че всъщност никак не им е до смях. Правеха го, за да я успокоят. Престорените им усмивки обаче я плашеха още повече.

Защото, въпреки че не й го казваха, присъствието на полицията в къщата означаваше, че някой иска да направи нещо лошо на татко й. Тя не се тревожеше, че могат да навредят на нея. Боеше се да не би някой лош човек да й отнеме бащата. Искаше й се той да зареже тази работа в съда. Веднъж се беше престрашила да му го каже, но той й отвърна:

— Нали обичаш да свириш на пиано, миличко?

— Да, много.

— Е, и аз много обичам работата си.

— О, добре — отговори тя.

Само че не беше добре. Защото свиренето на пиано не кара хората да те мразят и да искат да те убият. Сега тя се намръщи и се съсредоточи. Повтори един пасаж, после — пак.

Бе научила, че сега трябва да се преместят в друга къща. Само за ден-два, както я увери майка й. Ами ако беше за повече? Ако се наложи да отменят тържеството? Разтревожена, тя се отказа да свири, затвори учебника и понечи да го прибере в чантата си.

„Хей, я виж!“

На пюпитъра бе сложено шоколадче с ментов пълнеж „Йорк“. Не от малките, а голямо, от онези, които се продаваха на касата в супермаркета. Тя се почуди кой го е оставил. Майка й не обичаше някой да яде в музикалната стая и не разрешаваше на Криси да внася никакви сладки или лепливи неща.

Може би беше баща й. Той се чувстваше виновен заради всички полицаи наоколо и защото се наложи да пропуснат рецитала в Нейбърхуд Скул.

Сигурно това беше — тайно лакомство от баща й.

Криси погледна назад към открехнатата врата. По коридора минаваха хора. Тя чуваше как говорят — спокойния глас на милия полицай от Северна Каролина, с чиито двама синове някой ден щеше да се запознае. Майка й изнесе един куфар от спалнята. Мърмореше недоволно:

— Това е лудост. Как не можете да го намерите? Той е само един. А вие сте стотици. Не разбирам.

Криси се облегна на стола, разопакова шоколадчето и бавно го изяде. Когато свърши, внимателно разгледа пръстите си. Да, по тях бе останал шоколад. Трябваше да отиде в банята и да ги измие. Щеше да хвърли обвивката в тоалетната и да пусне водата, за да не разбере майка й. Това се нарича „заличаване на следите“, беше го научила от едно детективско предаване, което родителите й не позволяваха да гледа, но тя от време на време успяваше да се промъкне.

* * *

Роланд Бел бе завел без проблеми Чарлс Грейди в апартамента, където жена му вече събираше багажа за преместването в тайната квартира на полицията в Мъри Хил. Детективът спусна щорите и каза на семейството да не се приближават до прозорците. Това увеличи тревогата им, но неговата цел не беше да ги успокоява. Задачата му бе да ги пази от убиеца.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше Райм:

— Наред ли е всичко?

— Тип-топ — отвърна Бел.

— Констабъл е поставен под строга охрана.

— И сме сигурни в надзирателите, нали?

— Амелия каза, че Уиър може да е способен, но надали чак толкова, че да се преобрази в двойник на Шакил О’Нийл.

— Добре. Как е адвокатът?

— Рот ли? Жив е. Пребит е лошо. Още…

Райм замълча — при него някой заговори. На Бел му се стори, че чува тихия глас на Мел Купър.

След секунда Райм отново заговори по телефона:

— Още преглеждам уликите от градския арест. Засега нямам конкретни предположения. Имаме обаче развитие. Бединг и Сол са намерили стаята в „Ланам армс“, от която е ключът.

— На кого е регистрирана?

— Фалшиво име и адрес, но служителката на рецепцията каза, че гостът отговарял напълно на описанието на Уиър. При огледа са намерили използвана спринцовка зад шкафчето. Не сме сигурни, че е оставена от Уиър, но предполагаме, че е от него. Мел откри следи от шоколад и захароза по иглата.

— Захароза — това захар ли е?

— Да. А в самата спринцовка има следи от арсеник.

— Значи е инжектирал отровата в нещо сладко.

— Така изглежда. Попитай Грейди дали напоследък не са получавали бонбони или шоколад.

Бел предаде въпроса на прокурора и съпругата му и те поклатиха глави, удивени от въпроса.

— Не, не държим сладко в къщата — отвърна жената.

Райм попита:

— Каза, че ви изненадал, като проникнал в апартамента на Грейди този следобед, нали?

— Да. Очаквахме да го заловим във фоайето, мазето или на покрива. Не сме очаквали да влезе през главния вход.

— Къде отиде, след като влезе?

— Направо в хола. Изненада всички.

— Значи е имал време да остави шоколада в кухнята.

— Не, не и в кухнята. Двамата с Лон бяха там.

— В коя друга стая може да е влизал?

Бел зададе въпроса на Грейди и жена му.

— Какво става, Роланд? — попита прокурорът.

— Линкълн е открил нови улики и смята, че Уиър може би се е опитал да внесе отрова в дома ви. Инжектирал я е в някакво шоколадче. Не сме сигурни, но…

— Шоколадче ли? — попита тих глас.

Всички се обърнаха към момиченцето, взряло се в детектива с разширени от страх очи.

— Криси? — попита майка й. — Какво има?

— Шоколадче ли? — прошепна отново детето.

От ръката й падна хартиена обвивка — и тя заплака.

* * *

Бел стоеше пред сградата, в която се намираше апартаментът на Чарлс Грейди, и се вглеждаше в лицата на минувачите.

По тротоара вървяха десетки хора.

Дали един от тях не беше Уиър?

Или някой друг от проклетия Патриотичен съюз?

Линейката пристигна и от нея скочиха двама санитари. Преди обаче да ги допусне вътре, детективът провери документите им.

— За какво е всичко това? — попита обидено единият.

Бел не му отговори, а извика:

— Добре, изнесете я.

Огледа колите на улицата, минувачите, прозорците на близките сгради. Когато се увери, че е чисто, изсвири на Луис Мартинес и едрият полицай изведе детето и го качи в линейката заедно с майка му.

Криси още не показваше симптоми на отравяне, но беше пребледняла и плачеше. Бе изяла някакво шоколадче с ментов крем, което се беше появило по неизвестен начин в музикалната стая. Бел бе сигурен, че е оставено от Уиър. За детектива това беше най-голямото злодеяние — убийството на деца — и макар че за момент се бе поддал на сладките приказки на Констабъл, сега ясно си даваше сметка за пълната безскрупулност на хората от Патриотичния съюз.

Културни различия ли? Расово разделение? Не. Хората се деляха само по един признак — на добри и злодеи.

Ако момиченцето умре, Бел лично щеше да се погрижи и Уиър, и Констабъл да получат заслуженото наказание за делата си — смъртоносна инжекция.

— Не се бой, миличка — каза той на Криси, докато един от санитарите измерваше кръвното й налягане. — Всичко ще се оправи.

Момиченцето изхлипа. Той погледна майката, чието загрижено изражение не можеше да скрие ужасяващата тревога.

Детективът се свърза с болницата, към която ги караха.

— Пристигаме след две минути — каза на главната лекарка. — Слушайте внимателно. Искам кабинетът за лечение на отравяния и пътят към него да бъдат разчистени. Не искам никой да се мотае наоколо, ако няма служебен пропуск.

— Не е възможно, детективе. Това е много оживено крило на болницата.

— По този въпрос съм бетон, госпожо.

— Какво сте?

— Непоклатим. Един въоръжен престъпник се опитва да убие момичето и родителите му. Ако видя някого без служебен пропуск, моментално ще го арестувам.

— Това е спешно отделение, детективе — отвърна упорито жената. — Знаете ли колко хора има пред мен сега?

— Не знам, госпожо, но си представете всички тези хора легнали на земята и с белезници. Такава ще бъде гледката, ако не се разкарат, преди да се появим. А това ще бъде след две минути.