Джефри Дивър
Невидимия (36)

36.

— Трябваше да ме видиш, мамо. Бяха като омагьосани.

Кара седеше на крайчеца на стола с чаша кафе в ръце.

— Цялата сцена беше само моя за четирийсет и пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Какво…?

Тази дума не беше част от въображаемия й диалог. Майка й бе в съзнание и й беше задала въпрос с ясен глас.

„Какво.“

Но Кара нямаше представа какво има предвид майка й.

Може би искаше да попита: „Какво каза преди малко?“

Или: „Какво правиш в стаята ми? Коя си изобщо?“

Или: „Чух да споменават думата «какво», но не знам значението й, а ме беше срам да попитам. Важно е, но не си я спомням. Какво, какво, какво…“

Сетне майка й се загледа през прозореца към бръшляна и добави:

— Всичко мина добре. Отлично се справихме.

Кара знаеше, че само ще се обърка повече, ако се опита да води разговор, когато майка й е в такова състояние. Изреченията й нямаха никаква връзка едно с друго. Понякога старата жена забравяше мисълта си дори в рамките на едно и също изречение и изпадаше в объркано мълчание.

Затова Кара продължи да говори, да разказва за представлението. И сетне, още по-възбудено, обясни на майка си как е помогнала на полицията да залови един убиец.

За момент майка й се намръщи, сякаш се е сетила за нещо отдавна забравено, и сърцето на Кара се разтуптя силно. Старицата се надигна.

— Намерих кутията. Не съм мислила, че ще я видя отново.

И пак отпусна глава на възглавницата.

Кара стисна юмруци. Издиша шумно.

— Аз съм, мамо! Аз! Галената принцеса. Не ме ли виждаш?

— Кой?

„Мамка ти! — изкрещя наум Кара на демона, обладал бедната парица и измъчващ душата й. — Остави я на мира! Върни ми я!“

— Здрасти — стресна я женски глас откъм вратата.

Кара бързо изтри няколко сълзи от очите си, сякаш изпълняваше някакъв фокус с изчезване, сетне се обърна.

— Здравей. Май си ме проследила.

— Нали съм полицай. Това ми е работата — отвърна Амелия Сакс. Носеше две чаши кафе и подаде едната на Кара. — Извинявай. Малко тъп подарък.

Кара разклати чашката, която държеше. Беше празна. Хвърли я и взе новата.

— Кофеинът никога не ми идва в повече — отбеляза тя и отпи. — Благодаря. Как беше обядът?

— Забавен. Тази Джейнин е голяма сладурана. Том направо е влюбен в нея. Дори успя да разсмее Линкълн.

— Да, такава си е. Добра душа — съгласи се Кара.

— Балзак те привика доста бързо след представлението — отбеляза Амелия. — Дойдох, за да ти благодаря отново. И да те попитам колко ти дължим за помощта.

— Не съм мислила за пари. Благодарение на теб опитах кубинско кафе. Мисля, че това е достатъчно възнаграждение.

— Не, изпрати ни някаква сметка. Дай я на мен, аз ще се погрижа да ти я осребрят.

— Да си играя на частен детектив? Ще имам какво да разказвам на внуците си… Хей, свободна ли си тази вечер? Господин Балзак излезе с приятеля си. Аз ще се видя с някои мои приятели в Сохо. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие. Може… — Сакс замълча и погледна над рамото на Кара. — Здравейте.

Кара се обърна. Майка й гледаше изпитателно полицайката.

— Тя всъщност не разбира нищо — обясни младата жена.

— Беше през лятото — рече старицата. — През юни, сигурна съм.

Затвори очи и се отпусна в леглото.

— Добре ли е?

— Временно е така. Скоро ще се оправи. Понякога приказва смешни неща. — Кара погали старицата по ръката и попита Сакс: — А твоите родители?

— И моето положение е като твоето. Баща ми почина. Майка ми живее близо до мен в Бруклин. Може би твърде близо, за да съм спокойна. Но сме постигнали… разбирателство.

Кара знаеше, че разбирателството между майка и дъщеря е сложно като международен договор, и затова не полюбопитства. Щеше да има време за това по-късно.

В стаята прозвуча силно пиукане и двете жени посегнаха едновременно към пейджърите си. Беше пейджърът на Амелия.

— Изключих си мобилния, когато дойдох — обясни тя. — На входа имаше знак, че са забранени. Може ли да се обадя?

— Разбира се.

Сакс вдигна слушалката и набра — Кара се зае да оправя завивките на майка си.

— Помниш ли онова пансионче в Уоруик, мамо? Близо до замъка.

„Помниш ли? Кажи ми, че си спомняш!“

— Райм. Аз съм — заговори Амелия.

След няколко секунди попита стреснато:

— Какво? Кога?

Кара се обърна към полицайката. Амелия я гледаше и клатеше глава.

— Веднага идвам… С нея съм. Ще й кажа.

Сетне затвори.

— Какво има? — попита Кара.

— Явно няма да мога да дойда с теб и приятелите ти. Пропуснали сме някакво ключе или телчица. Уиър се освободил от белезниците в ареста и се опитал да вземе пистолета на един от надзирателите. Убит е.

— О, Боже!

Амелия тръгна към вратата.

— Трябва да извърша огледа. — Спря и погледна Кара. — Знаеш ли, тревожех се, че ще избяга преди процеса. Този човек беше прекалено способен. Сега обаче мисля, че си получи възмездието. О, а за сметката… Каквото решиш, че трябва да ни вземеш, можеш да го удвоиш.

* * *

— Констабъл иска да ви даде информация — каза адвокатът по телефона.

— Провел е малко разследване, а? — попита мрачно Чарлс Грейди.

Мрачно, но не саркастично. Прокурорът нямаше нищо против Джоузеф Рот, който (макар че защитаваше един боклук) беше опитен адвокат и се отнасяше с уважение към прокурорите и полицията. В замяна на това Грейди също го зачиташе.

— Да, проведе няколко телефонни разговора с Кантон фолс и посплаши двама от „патриотите“ си. Те поразпитаха. Изглежда, някои от членовете действат на своя глава.

— Кой? Стемпъл? Барнс?

— Не стигна до такива подробности. Знам само, че е много ядосан. Все повтаря: „Предатели, предатели…“

Грейди не изпитваше особено съчувствие към арестанта. „И ти ще изгниеш с другите…“ — помисли си. На адвоката каза:

— Нали знае, че няма да го оставя толкова лесно?

— Много добре го разбира, Чарлс.

— Знаеш ли, че Уиър е мъртъв?

— Да… Трябва да ти кажа, че Андрю посрещна с радост тази новина. Наистина вярвам, че няма нищо общо с опита за покушение срещу теб, Чарлс.

Грейди не споделяше мнението си по делата с никого от защитата, дори с най-почтените адвокати. Затова само попита:

— Информация му е сигурна, нали?

— Да, сигурна е.

Грейди му вярваше. Рот не се оставяше да го заблуждават лесно. Щом смяташе, че Констабъл е на път да издаде някои от другарите си, значи така щеше да стане. Колко успешно ще премине процесът след това, беше друг въпрос. Ако обаче информацията на Констабъл бе добра и щатската полиция си свърши работата, той бе убеден, че ще пъхне престъпниците зад решетките. Освен това щеше да се погрижи уликите да бъдат анализирани от Линкълн Райм.

Грейди изпитваше смесени чувства за смъртта на Уиър. Макар официално да бе заявил, че е загрижен от разстрела на арестанта и че ще проведе сериозно разследване, той тайно се радваше, че негодникът си го е получил. Все още беше потресен от мисълта, че един убиец може да проникне с такава лекота в апартамента му и да убие него и семейството му.

Грейди изгледа жадно чашата с вино, от която тъкмо се канеше да отпие, но последствията от този телефонен разговор изключваха употребата на алкохол в близките часове. Случаят „Констабъл“ беше важен и той трябваше да е със съвършено бистър ум.

— Иска да се срещнете лично — добави Рот.

Виното беше скъпо „Каберне Совиньон“ от Гаргич Хилс, 1997 година. Превъзходна винарна и превъзходна реколта.

— За колко време можеш да стигнеш до ареста? — попита адвокатът.

— За половин час. Тръгвам веднага.

Грейди затвори телефона и обяви на жена си:

— Добри новини.

Луис, едрият полицай, каза:

— Идвам с вас.

След залавянето на Уиър Лон Селито беше намалил охраната на прокурора на един човек.

— Не, остани със семейството ми, Луис. Така ще съм по-спокоен.

Жена му попита предпазливо:

— Ако това е добрата новина, скъпи, коя е лошата?

— Че се налага да пропусна вечерята — отвърна прокурорът.

Лапна няколко дребни бисквити, отпи голяма глътка от превъзходното вино и си помисли: „По дяволите, хайде да празнуваме.“

* * *

Сакс спря очукания си „Шевролет Камаро“ пред Сентър Стрийт 100. Остави полицейския си пропуск на таблото и слезе. Кимна на полицаите, чакащи отпред, и попита:

— Къде е местопроизшествието?

— На първия етаж, отзад. Коридорът на отдела за картотекиране.

— Районът отцепен ли е?

— Да.

— С чие оръжие е убит?

— На надзирател Линда Уелс. Доста е разстроена. Негодникът й счупил носа.

Сакс взе един от куфарите, закрепи го на количка за багаж и го повлече към входа на съда. Останалите техници я последваха.

Нещата бяха ясни. Случайна стрелба при опит за бягство на арестант. Въпреки това, тъй като беше загинал човек, трябваше да се направи оглед. Амелия Сакс щеше да свърши работата си не по-малко съвестно от всеки друг път.

Един надзирател провери документите им и ги поведе по лабиринта от коридори. Накрая стигнаха до затворена врата, преградена с жълта лента. В помещението завариха детектив, разговарящ с една униформена надзирателка с разкървавен нос.

Сакс се представи и обясни, че тя ще извърши огледа. Детективът се отдръпна и полицайката попита другата жена какво се е случило.

Със запъване надзирателката обясни, че арестантът успял някак да разкопчае белезниците си.

— За две-три секунди го направи. Всичките белезници. Ей така, просто се отвориха. Не е пипал ключа ми. — Тя посочи към джоба на блузата си, където явно го държеше. — Имал е ключе или някаква тел в крака си.

— В джоба ли? — намръщи се Сакс, като си спомни колко внимателно го бяха претърсили.

— Не, в крака си. Ще видите. — Надзирателката кимна към коридора, където лежеше трупът на Уиър. — Има процеп в кожата. Под една лепенка. Случи се толкова бързо!

Сакс предположи, че сам се е наранил, за да скрие инструментите си. Мисълта я отврати.

— После хвана служебното ми оръжие и се сборичкахме. И той просто стреля. Не исках да натискам спусъка. Наистина не исках, но… Опитах се да установя контрол, но не успях. И той просто стреля.

Установявам контрол… Служебно оръжие… Тези официални термини вероятно бяха опит да се отърси от вината, която чувстваше. За нея не беше важно, че един убиец е мъртъв, че животът й е бил в опасност, че този човек е изиграл десетки други полицаи — не, важното бе, че тя е сбъркала. За жените в нюйоркската полиция летвата беше вдигната твърде високо. И грешките им се наказваха много по-строго, отколкото при мъжете.

— Ние го арестувахме и претърсихме — успокои я Сакс. — И сме пропуснали да видим ключето.

— Да — измърмори надзирателката, — но пак ще го водят.

Имаше предвид разследването по случая. Да, така щеше да стане.

Е, Сакс смяташе да извърши огледа колкото можеше по-пълно, за да осигури максимална подкрепа на тази жена.

Уелс опипа внимателно носа си.

— Ох, как боли. — От очите й течаха сълзи. — Какво ще кажат сега децата? Винаги ме питат дали се занимавам с нещо опасно. Аз им казвам, че не. А вижте сега това…

Сакс си сложи гумени ръкавици и поиска пистолета на надзирателката. Извади пълнителя и патрона от зарядната камера. Прибра ги в едно найлоново пликче.

— Можете да си вземете кратка отпуска — посъветва жената, като влезе в ролята на бъдещ сержант.

Уелс дори не я чу.

— Той просто стреля — каза глухо. — Не съм искала да става така. Не съм искала да убивам никого.

— Линда. Можете да си вземете отпуска. Седмица, десет дни.

— Мога ли?

— Говорете с началника си.

— Да. Добре. Може.

Уелс стана и се приближи до лекаря, разговарящ с партньора й, който имаше оток на врата, но иначе изглеждаше добре.

Техниците разположиха нещата си пред вратата на коридора, където бе станал инцидентът, отвориха куфарчетата си и подредиха екипировката за съхранение на уликите, за взимане на отпечатъци и за снимане. Сакс облече белия си гащеризон за огледи и сложи гумени ленти на обувките си.

Закрепи микрофона на главата си и поиска от централата връзка с Линкълн Райм. Скъса полицейската лента и отвори вратата, като си мислеше: „Процеп в кожата. От всички престъпници, с които сме се сблъсквали, Фокусника е най-…“

— О, мамка му! — избухна.

— И аз се радвам да те чуя, Сакс — прозвуча гласът на Райм в слушалките. — Поне мисля, че си ти. Има много смущения.

— Не мога да повярвам, Райм. Изнесли са трупа преди огледа.

Коридорът беше целият в кръв, но празен.

— Какво? — изкрещя той. — Кой е позволил такова нещо?

В криминологията основно правило е, че медиците могат да влязат на мястото на престъплението, за да спасят пострадал, но при убийство трупът не може да се пипа от никого преди огледа, дори от съдебния лекар. Кариерата на онзи, който бе допуснал изнасянето на Фокусника, беше сериозно застрашена.

— Има ли проблем, Амелия? — попита един от техниците зад нея.

— Виж! — изсъска тя и кимна към коридора. — Хората на съдебния лекар са го изнесли преди огледа. Какво е станало?

Младият техник се намръщи. Спогледаха се с колегата си, сетне измърмори:

— Ъ, съдебният лекар е навън. Говорехме с него, когато пристигна ти. Онзи, който хранеше гълъбите. Канеше се да чака, докато приключиш с огледа.

— Какво става? — изръмжа Райм. — Чувам някакъв говор, Сакс.

— Медиците са навън, Райм. Явно не те са изкарали трупа. Какво…?

— О, мамка му! Не!

Побиха я тръпки.

— Райм, да не мислиш…?

— Какво виждаш, Сакс? — изрева той. — Как изглежда кръвта?

Тя изтича до кървавото петно на стената и го разгледа.

— О, не, не изглежда нормално за изстрел, Райм.

— Мозъчно вещество, кости?

— Има някакво сиво вещество, но и то не изглежда нормално. Има парченца от кости.

— Направи полеви кръвен тест.

Тя изтича при вратата.

— Какво? — попита един от техниците, но видя лицето й и млъкна.

Сакс разрови трескаво съдържанието на един от куфарите.

Грабна Касъл-Майеровия комплект за изследване на кръв и се върна при петното. Взе проба от стената. Капна й фенолфталеин и след секунда вече знаеше резултата:

— Нямам идея какво е, но определено не е кръв.

Погледна към едно червено петно на пода. То вече изглеждаше истинска кръв. Направи му проба и се оказа, че предположението й е вярно. Сетне забеляза кърваво ножче за бръснене в ъгъла.

— Мамка му, Райм, само е имитирал стрелба. Порязал се е някъде, за да кърви наистина и да заблуди надзирателите.

Тя присви очи при тази противна мисъл.

— Предупреди охраната. Да затворят всички изходи.

Детективът дотича и се втренчи в пода. Линда Уелс също се появи. Краткото облекчение, което почувства, когато разбра, че не е убила никого, бързо премина и тя си даде сметка за далеч по-тежките последствия от случилото се.

— Не! Той беше там. Очите му бяха отворени. Изглеждаше умрял — запищя отчаяно тя. — Главата му… цялата беше в кръв. Виждаше се… Виждаше се дупка!

„Виждала се е илюзия за дупка“ — помисли си мрачно Сакс.

— Изходите са блокирани — извика детективът, — но, по дяволите, този коридор не е със специална охрана. Може вече да е навсякъде. Да е откраднал кола или да пътува с метрото към Куинс.

Амелия Сакс започна да раздава заповеди. Какъвто и да беше чинът на детектива, той бе толкова потресен от бягството, че не прояви претенции за спазване на йерархията.

— Веднага да се подаде сигнал за издирване — нареди тя. — До всички служби в града, федерални и щатски. Името е Ерик Уиър.

Бял мъж. Около петдесетте. Имате снимка от картотекирането.

— С какво беше облечен? — обърна се детективът към Уелс и партньора й.

Те дадоха грубо описание.

Сакс обаче знаеше, че надали има значение. Сигурно вече беше облечен по друг начин. Можеше да изглежда всякак. Тя погледна четирите разклонения на коридора, които се виждаха от мястото й. Различи силуетите на десетина души. Надзиратели, чистачи, полицаи…

А може би и Фокусника, предрешен като един от тях…

За момента обаче тя остави преследването в ръцете на детектива и се зае със своята работа — с огледа, който бе очаквала да бъде кратка формалност, а се оказваше въпрос на живот и смърт.