Джефри Дивър
Невидимия (31)

31.

„Илюзията, почитаема публика, върви в крачка с техническия прогрес.“

„Часовниковите механизми, магнитите и барутът се използват в представления от самото начало на масовото им производство и дори преди това. Великият илюзионист Робер-Худен използвал електрически крушки във фокусите си, преди Томас Едисън да усъвършенства изобретението си.“

„Скоро след създаването на огнестрелните оръжия илюзионистите започнали да ги използват. Най-популярен — и най-вълнуващ — от тези номера е оня, при който асистентът стреля срещу илюзиониста, а той трябва да улови куршума с ръка или с устата си.“

„Този трик бил много разпространен в цяла Европа и претърпял много вариации — с използване на няколко пистолета и на доброволци от публиката, които да стрелят по изпълнителя.“

„И така, следващият номер в нашата програма е създаден от Уилям Елсуърт Робинсън, световноизвестен илюзионист от далечното минало, който се представял като китаец под псевдонима Чун Лин Су. Той спечелил славата си именно с трика с улавяне на куршуми.“

„Съществуват много методи за убеждаване на публиката в автентичността на трика. Някои по-смели илюзионисти използват истински пистолети и куршуми и след като ги покажат на зрителите, тайно сменят истинския пълнител с празен, фокусниците от индиански произход през деветнайсети век използвали истински пистолети, но куршумите им били от глина, оцветена със сребриста боя. Елсуърт предпочитал «предварително подготвени» двуцевки с цевно зареждане. В едната цев се слагал истински куршум, но той не можел да бъде изстрелян. Пушката имала скрита зарядна камера, в която предварително се слагал халосен патрон.“

„О, почитаема публика, нима виждам загриженост по лицата ви? Нима си мислите, че съм ви «издал чалъма», както се изразяваме в бранша? Аз ви разказах как действа трикът на Робинсън, какъв е бил неговият метод.“

„Добре тогава, къде е тръпката в нашия номер?“

„Къде е мистерията?“

„Така, на 23 март 1918 година, в апогея на представлението, асистентът на Робинсън насочил два мускета към илюзиониста и стрелял. Илюзионистът се хванал за гърдите и паднал на сцената. Скоро издъхнал. Оказало се, че в истинската цев на едно от оръжията бил сипан барут и дори възпламеняването на халосния патрон било достатъчно за изстрелването на куршума.“

„Виждате един от най-вълнуващите моменти в нашата професия, почитаема публика.“

„Дори илюзионистът не знае изхода на собственото си представление.“

* * *

С униформа на пиколо, подобна на носените от персонала на „Ланам армс“ в Манхатън, Малерик мина по коридора на петнайсетия етаж на хотела. Носеше тежък поднос с куполообразен похлупак и ваза с огромно червено лале.

Всичко в него беше в хармония с обстановката, така че да не събуди подозрения. Самият Малерик имаше вид на услужлив пиколо. Свеждаше скромно поглед, когато се разминаваше с някого, усмихваше се любезно и пристъпваше леко.

Само едно го отличаваше от другите пикола в „Ланам“ — под металния поднос имаше не чиния с яйца на очи или сандвич, а инструменти за отваряне на ключалки и зареден автоматичен пистолет „Берета“ с наподобяващ салам заглушител.

— Харесва ли ви нашият хотел? — попита той една двойка.

Да, харесвал им и те му пожелаха приятен ден.

Той продължи, като кимаше и се усмихваше на малкото гости, прибиращи се по стаите си след обяда или излизащи да разглеждат забележителности в приятния пролетен следобед.

Мина покрай един прозорец, през който се виждаше Сентрал Парк. Почуди се какво ли става в момента под белия купол на „Сирк фантастик“, към който бе насочил вниманието на полицията с уликите, оставени на местата на убийствата.

Или по-скоро беше отклонил вниманието им натам.

Разсредоточаването е ключът към успеха на всеки фокус, а никой не беше толкова способен в това отношение, колкото Малерик, човека с милион лица, мъжа, който умееше да изниква от нищото и да изчезва като пламъка на духната свещичка.

Мъжът, който сам караше себе си да изчезне.

Полицията сигурно усилено търсеше бензинова бомба, защото очакваха циркът да се взриви всеки момент. Бомба обаче нямаше, за хилядите хора в цирка не съществуваше никаква опасност (освен риска да се изпотъпчат в безумната си паника).

В дъното на коридора Малерик погледна назад и се увери, че е сам. Бързо остави подноса на земята пред една врата и вдигна похлупака. Прибра пистолета в затварящия се с цип джоб на униформата си. Взе една отвертка, останалите сложи в джоба си.

Бързо развинти металната релса, позволяваща на прозореца да се отвори само на няколко сантиметра (хората използват всяка възможност да се самоубият), и го вдигна. Внимателно прибра отвертката в джоба си и затвори ципа. Излезе безшумно на перваза, на петдесет метра над земята.

Первазът беше широк петдесетина сантиметра. Макар че бе изпълнявал съвсем малко акробатически номера, Малерик имаше отлично чувство за равновесие. Запристъпя по тесния каменен ръб с лекотата, с която вървеше по улицата. След пет метра стигна до ъгъла на хотела и спря, загледа се към съседната сграда.

Това беше жилищна постройка, обърната към Източна Седемдесет и пета, нямаше первази, но имаше аварийна стълба на два метра от сегашното му място. Малерик хвърли малка кука към ръждясалата стълба и завърза въже около кръста си. Сетне скочи над бездънната пропаст. Приземи се на самата площадка на аварийния изход на крака, като котка.

Развърза въжето, изкачи се два етажа по-нагоре и спря до един прозорец на седемнайсетия етаж. Надникна вътре. Коридорът беше празен. Той остави пистолета и кесийката с инструменти на перваза и смъкна униформата на пиколо с едно движение. Остана по обикновен сив костюм, с бяла риза и вратовръзка. Закрепи пистолета на колана си и отново използва инструментите, за да отвори прозореца. Прескочи вътре.

Остана неподвижен за момент, за да си поеме въздух. Сетне тръгна по коридора към избрания апартамент. Спря до вратата, коленичи и отново извади инструментите. За три секунди отвори ключалката. След още пет — резето. Открехна вратата само толкова, колкото да види пантите, сетне им капна малко машинно масло, за да не скърцат. След броени секунди вече беше в дългия, тъмен коридор на апартамента. Бавно затвори вратата.

Огледа се.

На стената имаше няколко репродукции на Салвадор Дали, семейни снимки и най-впечатляващото — нескопосана детска рисунка на Ню Йорк с водни бои (отдолу беше написано името на художничката: Криси). До вратата имаше евтина масичка, под единия й крак бе пъхната нагъната хартийка. В ъгъла на коридора стоеше ска със счупен автомат. Тапетите бяха стари и мръсни.

Малерик се ориентира по звука от телевизора в хола, сетне се вмъкна в една странична стаичка, чието основно обзавеждане се състоеше от детско пиано. Върху него стоеше отворен учебник, също носещ името „Криси“. Малерик имаше съвсем общи познания по музика, но когато разгърна учебника, забеляза, че произведението е доста трудно.

Реши, че макар и да не ставаше за художничка, момичето сигурно бе талантлива млада музикантка — Кристин Грейди, дъщерята на заместник областния прокурор на Ню Йорк Чарлс Грейди.

Този дом беше негов. А Малерик беше получил сто хиляди долара, за да го убие.

* * *

Амелия Сакс седеше на тревата пред цирка с присвити очи — десният й бъбрек пулсираше от болка. Беше спасила десетки души от смачкване и сега се бе оттеглила встрани, за да си поеме въздух.

От огромното, плющящо на вятъра черно-бяло знаме отгоре я наблюдаваше Арлекин. Предишния ден й се беше видял зловещ, но сега, след паниката (причинена от него), изглеждаше отвратителен и грозен.

Тя не беше паднала — коляното и обувката, които я бяха ударили, принадлежаха на някакъв мъж, решил да пропълзи по главите на останалите, за да ги изпревари на изхода. Гърбът, гърдите и лицето още я боляха. Седеше тук вече петнайсетина минути, изтощена и замаяна — отчасти от притискането, отчасти от ужасяващата клаустрофобия. Тя по принцип издържаше да стои в малки стаи, дори в асансьори. Когато не беше в състояние да се движи обаче, започваше да й се повдига и тя изпадаше в паника.

Ранените получаваха първа помощ. Нямаше сериозни травми — главно навяхвания и ожулвания. Няколко изкълчвания, една счупена ръка.

Тълпата, повлякла Сакс, се бе изсипала през южния изход на цирка. Навън полицайката падна на колене и побърза да изпълзи встрани от множеството. Вече излезли от помещението с бомбата, зрителите се превърнаха в добри самаряни и се захванаха да помагат на пострадалите.

Тя махна на един полицай от сапьорния отряд и просната на тревата, му показа значката си и му каза за покрития с платнище предмет близо до южния изход. Той влезе заедно с колегите си под купола.

Сетне музиката вътре спря и Едуард Кадески излезе.

Като гледаха как сапьорите се залавят за работа, някои от публиката си дадоха сметка, че наистина има опасност и че с досетливостта си Кадески ги е спасил от много по-сериозна паника. Посрещнаха го с ръкопляскания и той кимна скромно. Други от зрителите — ранени и не — не бяха толкова благосклонни, мръщеха се и искаха да знаят какво е станало, дори се оплакваха, че е можело да се организира по-добре евакуацията.

Междувременно сапьорите и десетина пожарникари претърсиха цирка и не откриха никакво взривно устройство. Под платнището се оказа, че имало кашони с тоалетна хартия. Полицията започна да претърсва фургоните и камионите на цирка, но и там не се намери нищо.

Сакс се намръщи. Нима бяха сгрешили? Как беше възможно? Уликите бяха толкова ясни. Райм имаше навик да прави смели предположения и понякога грешеше. Но в случая с Фокусника уликите се допълваха и ясно сочеха към цирка.

Дали Райм бе научил вече, че не са намерили бомба? Тя се надигна несигурно и се зае да търси радиостанция, за да се обади. Нейната лежеше счупена близо до изхода за щастие това бе единствената жертва.

* * *

Малерик излезе тихо от музикалния кабинет в апартамента на Чарлс Грейди и спря в коридора. Заслуша се в гласовете, идващи откъм хола и кухнята.

Питаше се дали е опасно.

Беше се погрижил да намали риска бодигардовете на Грейди да се уплашат и да го застрелят. При срещата в Бедфорд Джънкшън преди две седмици с Джеди Барнс и другите членове на въоръжената група той бе предложил някой друг да направи опит за покушение преди него. Изборът за изкупителна жертва се падна на един извратен свещеник от Кантон фолс. Барнс имаше как да принуди Ралф Суенсън да им съдейства, но му нямаше пълно доверие. Затова след бягството си край река Харлем предишния ден Малерик се беше преоблякъл като чистач и бе проследил отчето до училището — просто да се увери, че няма да се огъне в последната минута.

Според плана на Малерик Суенсън задължително трябваше да се провали (Барнс му беше дал повреден пистолет). Залавянето на един атентатор би трябвало да притъпи вниманието на охранителите и сега те да са по-малко склонни да стрелят по втория извършител.

Е, поне на теория беше така.

Малерик мина безшумно покрай още няколко лоши картини, покрай още няколко семейни снимки, покрай купчина списания (последни броеве на „Вог“ и „Нюйоркър“), покрай имитации на антикварни вещи, които Грейди явно смяташе да подреди из жилището си, но засега само свидетелстваха, че денят просто не е достатъчно дълъг, за да успее да свърши всичко.

Малерик знаеше разположението на стаите в апартамента. Беше идвал веднъж за кратко, предрешен като служител от поддръжката на блока, но тогава си беше набелязал само в общи линии възможностите за бягство. Не бе отделил достатъчно време за по-интимни подробности от живота на прокурора. Сега разглеждаше с интерес дипломите на Грейди и жена му, която бе адвокатка, снимките на роднини и рисунките на дъщеря им, с които можеше да се напълни цяла галерия.

Малерик си спомни срещата с Барнс и приятелите му в „Ривърсайд ин“.

Между бандитите бе избухнал разгорещен спор дали да убие и съпругата и дъщерята на прокурора. В плана на Малерик жертването на свещеника имаше смисъл. Но защо да убива и семейството на Грейди? Той зададе този въпрос, докато дъвчеше превъзходното пуешко.

— Добър въпрос, господин Уиър — отвърна Джеди Барнс. — Отговорът ми е „просто така“.

Малерик кимна замислено — не беше свикнал да се съгласява лесно — нито с публиката, нито с колегите си.

— Е, за мен не е проблем да ги убия — обясни, — но няма ли повече смисъл да ги оставя живи, освен ако не представляват заплаха — например да ме разпознаят? Или, да речем, ако момичето се опита да извика полиция? Вероятно не всички ваши хора одобряват убийствата на жени и малки деца.

— Е, вие сте главният изпълнител, господин Уиър. Правете каквото сметнете за добре — отвърна Барнс, леко недоволен от мисълта за такова милосърдие.

Сега Малерик спря пред хола на Грейди и си закачи фалшива полицейска значка. Погледна се в старото олющено огледало.

Да, той изглеждаше готов за ролята си — като детектив, дошъл да защити прокурора от убийците.

Пое си дълбоко въздух. Успокои се.

„А сега, почитаема публика, прожекторите светят, завесата се вдига.“

„Истинското представление започва…“

С небрежно отпуснати ръце Малерик зави зад ъгъла на коридора и влезе в хола.