Джефри Дивър
Невидимия (20)

20.

С приближаването на маздата Сакс изтича към тротоара и се опита да се прицели странично.

Вдигна пистолета и го насочи към главата на Фокусника. От другата страна обаче бяха прозорците на съседните магазини и десетки приклекнали на земята хора. Изстрелването дори на един куршум не беше безопасно.

Феновете й обаче не даваха пукната пара.

— Хей, кучко, пръсни мозъка на тоя нещастник.

— К’во чакаш, ма?

Тя свали пистолета. Маздата летеше към шевролета й.

„О, само не колата!“

Тя си спомни как баща й бе купил тази развалина и как двамата заедно ремонтираха двигателя, как сменяха амортисьорите… Колата и полицейския занаят бяха нейното наследство.

На десетина метра от шевролета Фокусника направи остър завой към Сакс. Тя отскочи. Маздата се извъртя напряко на тротоара. Блъсна се от дясната страна на шевролета, той се завъртя и отскочи към отсрещния тротоар, където четирите хлапета най-после показаха известна загриженост за живота си и се разбягаха.

Сакс се приземи на колене, силна болка прониза ставите й. Шевролетът спря на няколко крачки от нея, задницата му стърчеше във въздуха, подпряна на една катурната оранжева кофа за боклук.

Маздата излезе на отсрещния тротоар, сетне се върна на улицата, зави и продължи на север. Сакс скочи на крака, но не си направи труда да вдига пистолета си. Погледна шевролета. Дясната врата беше хлътнала, но откачената предна броня не пречеше на гумите. Да, може би щеше да го настигне. Тя влезе в колата и запали. Натисна газта. Първа. Двигателят изрева, но автомобилът не помръдна. Сакс се обърна.

Задницата на колата все още бе върху кофата за боклук. Сакс изръмжа гневно, удари с длан по волана. По дяволите! Маздата още се виждаше, Фокусника не напредваше много бързо — сблъсъкът беше повредил и неговата кола. Имаше шанс да го настигне.

Само че не с кола, която виси във въздуха.

Трябваше…

Шевролетът се заклати напред-назад.

Тя погледна в огледалото — три от хлапетата бяха съблекли кожените си якета и се опитваха да свалят колата на земята. Четвъртият, най-едрият, главатарят на бандата, се приближи важно до прозореца. Наведе се и се ухили, в устата му проблесна златен зъб.

— Здрасти бе.

Сакс кимна, без да сваля поглед от лицето му.

— Хей, черни маймуни, бутайте по-силно, мамка ви! Клатите я, сякаш си правите чекии.

— Майната ти — отговори един от останалите.

Той отново се наведе:

— Хей, маце, ще те смъкнем. К’во е т’ва, с което ще пръснеш черепа на онзи задник?

— „Глок“. Четирийсети калибър.

— Сладур. Олекотеният ли е?

— Не, бойният модел.

— Хубав патлак. Аз имам „Смит“. — Той вдигна горнището на анцуга си и със смес от гордост и страхопочитание й показа приклада на автоматичния си „Смит и Уесън“. — Ама ще си взема като твоя.

Въоръжен непълнолетен. Как би постъпил един сержант в подобна ситуация?

Колата се разтърси и задните й колела отново стъпиха на земята.

Сакс реши, че в случая няма никакво значение как би реагирал един сержант. Тя кимна на хлапето:

— Благодаря, пич. — Сетне добави заплашително: — И гледай да не застреляш някого, че пак ще дойда. Ясно ли е?

Той се усмихна широко. Златният му зъб пак проблесна.

Амелия Сакс натисна педала на газта и задните колела се завъртяха бясно, заплашвайки да изкопаят дупки в асфалта. За осем секунди автомобилът й вдигна деветдесет километра в час.

— Хайде, хайде, хайде — прошепна тя, вперила поглед в тъмната кола далеч отпред.

Като се стараеше да кара внимателно, Сакс отново си сложи слушалките на радиостанцията и поиска подкрепления.

Бързо ускоряваше, после натискаше рязко спирачки — оживените улици на Харлем не са подходящи за преследване с коли. Но Фокусника срещаше същите препятствия, а като шофьор изобщо не можеше да се мери с нея. Изведнъж се насочи към един училищен двор, където децата играеха баскетбол и бейзбол. На игрището нямаше много хора и вратата му бе заключена с катинар. Ако някой поиска да играе, трябваше или да се промъкне през решетките, или да прескочи седемметровата ограда.

Фокусника просто форсира двигателя и разби вратата. Децата се разбягаха. Той прекоси игрището, като едва не блъсна няколко хлапета, и изхвърча през вратата от другата страна.

Сакс се поколеба, но реши да не го последва — не можеше да си го позволи при толкова деца наоколо. Тя обиколи сградата с надеждата да го пресрещне от другата страна. Когато зави зад ъгъла, спря.

От него нямаше и следа.

Не можеше да разбере как се е измъкнал. Беше останал извън полезрението й само десетина секунди. В другата посока уличката зад училището свършваше в гъсти храсти и млади дръвчета. Отзад се виждаше издигнатото Крайречно шосе на Харлем, а зад него бяха калните брегове на реката.

„Измъкна се… А аз си докарах ремонт за пет бона. За нищо.“

От радиостанцията прозвуча глас:

— До всички коли в близост до „Адам Клейтън Пауъл“ и Сто петдесет и трета. Имаме тежко пътно произшествие. Кола паднала в река Харлем. Повтарям, има паднал автомобил в реката.

Възможно ли беше да е той?

— Криминален отдел, пет-осем-осем-пет. Дайте подробности за колата.

— Мазда или тойота. Нов модел. Бежова. Край.

— Добре, централа, предполагам, че това е преследваният от Сентрал Парк. На местопроизшествието съм. Край.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Край.

Сакс спря шевролета си в края на задънената улица. Докато слизаше, се приближиха една линейка и кола на Специалния отряд. Продължиха бавно през храстите, изпочупени от летящата с пълна скорост мазда. Сакс ги последва, като стъпваше внимателно по чакъла. Когато излезе от храсталака, забеляза скупчени порутени колиби и навеси. Наоколо се мотаеха бездомници, главно мъже. Брегът беше тинест и засипан от боклуци, стари електроуреди и ръждясали останки от разглобени коли.

Фокусника явно бе очаквал от другата страна на храстите да има шосе, затова беше минал с пълна скорост. Тя видя следите от гуми в калта. При опита си да спре той бе съборил една колиба, сетне беше излетял от един прогнил кей във водата. Двама полицаи помогнаха на обитателите на колибата да излязат — нямаше ранени. Останалите заоглеждаха реката за шофьора. Сакс се обади на Райм и Селито и им разказа за случилото се, поиска веднага да й бъде изпратена кола с екипировка за оглед.

— Хванаха ли го, Амелия? — попита Селито. — Кажи ми, че са го хванали.

Тя се вгледа в мазните петна по водната повърхност.

— Не се вижда никъде.

Мина покрай един разбит нужник и вонящ найлонов чувал и се приближи до неколцина мъже с въдици в ръце — мястото беше добро за риболов, а и на брега гъмжеше от червеи за стръв. Мъжете бяха пили, но достатъчно трезви, за да й дадат смислено описание на случилото се. Колата прелетяла през храстите и паднала в реката. Всички видели мъж с шапка зад кормилото и той със сигурност не бил излязъл от водата.

Сакс разпита набързо Карлос и приятеля му, клошарите, обитавали съборената колиба. И двамата бяха дрогирани и тъй като се бяха намирали вътре при сблъсъка, не бяха видели нищо. Карлос беше ядосан и явно смяташе, че градската управа е длъжна да възстанови загубите му. Други двама свидетели, които по времето на инцидента търсели в боклука бутилки и кутии за вторични суровини, повториха разказа на въдичарите.

Пристигнаха още полицейски коли, също и телевизионни екипи — операторите насочиха камерите си към останките от колибата и към полицейския катер.

Докато вниманието на всички беше насочено към реката, Амелия Сакс се зае с огледа на сушата. В колата й имаше малко апаратура за събиране на улики, но достатъчно жълта найлонова лента. Тя огради доста голям участък от брега. Докато свърши, колата от Криминалния отдел дойде. Тя сложи слушалките си и се свърза с Райм.

— Следим внимателно развоя на нещата, Сакс. Водолазите откриха ли нещо?

— Не мисля.

— Успял ли е да скочи?

— Според свидетелите — не. Започвам огледа на брега, Райм. Това ще ни донесе късмет.

— Късмет ли?

— Да. Така умилостивявам съдбата и водолазите ще намерят труп.

— Пак ще има разследване и ще се наложи…

— Шегувам се, Райм.

— А, виж какво, точно този престъпник не ме предразполага към шеги. Действай сега.

Тя тъкмо отваряше една от чантите си, когато чу загрижен глас:

— О, Боже, какво е станало? Добре ли са всички?

Близо до телевизионните екипи един латиноамериканец с хубава прическа, дънки и яке си проправяше път през тълпата. Той погледна разтревожено съборената колиба и се насочи към нея.

— Хей, вие — извика Сакс, но той не я чу.

Мъжът се провря под жълтата лента и се запъти към сринатата колиба, като тъпчеше следите от гумите на маздата и вероятно унищожаваше уликите, хвърлени или паднали от Фокусника — може би дори заличаваше следите на самия убиец, ако все пак беше скочил.

Подозрителна към всички, Сакс се вгледа в лявата му ръка, за да се увери, че няма сраснали пръсти. „Ако не бе Фокусника, кой беше?“, почуди се тя. И какво правеше на нейното местопрестъпление?

Мъжът се приближи до останките на колибата и започна да вади дъски, дървени плоскости и ръждясали ламарини и да ги хвърля зад гърба си.

— Хей, вие! — извика тя. — Махайте се оттам, по дяволите!

— Може да има затрупани! — отвърна през рамо мъжът.

— Това е местопрестъпление! — изкрещя яростно тя. — Не можете да влизате.

— Може да има някой затрупан! — повтори той.

— Не, няма никой. Всички са добре. Хей, чувате ли ме? Чувате ли какво говоря?

Дали чуваше, или не, явно нямаше значение. Той продължи да рови трескаво из развалините. Какво целеше? Мъжът бе добре облечен, носеше златен „Ролекс“ — наркоманът Карлос очевидно не му беше роднина.

Сакс си спомни знаменитата полицейска молитва: „Боже, пази ни от будни граждани.“ Сетне махна на двама униформени наблизо:

— Разкарайте го оттам.

— Извикайте Бърза помощ! — крещеше мъжът. — Вътре може да има деца.

Пред отвратения поглед на Сакс следите от стъпките на двамата полицаи се добавиха към замърсяванията на местопрестъплението. Те хванаха натрапника за ръцете и го вдигнаха. Той се освободи от тях и извика към Сакс:

— Вижте какво, полицай, аз съм Виктор Рамос. Това е моят квартал. На вас може изобщо да не ви пука, но…

— Сложете му белезници — нареди тя. — След това го махнете от очите ми.

Добрите отношения с обществеността определено бяха по-маловажни от криминалното разследване.

Полицаите сложиха белезници на почервенелия от гняв мъж и го изведоха.

— Да го откараме ли в участъка? — попита единият.

— Не, само го задръжте да си почине малко — извика тя — някои от зяпачите наоколо се изсмяха.

Сакс изчака да го вкарат в една патрулна кола. След това облече работния си гащеризон и въоръжена с фотоапарат и найлонови пликчета, се зае с огледа, като започна от разрушеното „имение“ на Карлос. Търсеше внимателно, без да бърза. След задъханото преследване през този ден Амелия Сакс не приемаше нищо на доверие. Наистина Фокусника можеше да лежи на десет метра под повърхността, но можеше и да е изпълзял на брега.

Тя не би се учудила, ако е вече на километри от това място, преобразен с нови дрехи и дегизировка в търсене на поредната си жертва.

* * *

Преподобният Ралф Суенсън беше в града от няколко дни — това бе първото му посещение на Ню Йорк — и реши, че никога няма да свикне с това място.

Слаб мъж, леко оплешивял и стеснителен, той се грижеше за душите на жителите в едно градче на много километри оттук, хиляди пъти по-малко и с десетки години по-изостанало от Манхатън.

Докато от църквицата му се откриваше гледка към тучни пасбища с кротки животни, от олющения прозорец на евтиния му хотел близо до Китайския квартал се виждаше гола тухлена стена с мацаница от ярък спрей, изобразяваща полов орган.

Докато по улиците на родния му град хората го срещаха с думи като „Здравейте, отче“ или „Прекрасна проповед“, тук му крещяха „Дай кинти“, „Имам СПИН“ или пък „Духай“.

Преподобният Суенсън щеше да остане тук съвсем за кратко и предполагаше, че ще преживее културния шок след известно време.

През последните няколко часа се опитваше да чете старата, полуразпаднала се Библия в хотелската си стая. Евангелието от Матея не му помагаше да се абстрахира от шума, издаван от един проституиращ гей и клиента му, които тресяха кревата в съседното помещение и виеха от болка или удоволствие, а най-вероятно и от двете.

Отецът знаеше, че би трябвало да изпитва гордост, че именно той е избран за тази мисия в Ню Йорк, но се чувстваше като апостол Павел при едно от пътешествията му сред неверниците в Гърция и Мала Азия, където бил посрещан с насмешка и презрение.

— Ох, ох, ох… По-дълбоко, по-дълбоко… Ох, да, да, да, това е, това е…

Да, това беше. Дори апостол Павел не се бе сблъскал с такава поквара. Концертът започваше след седем часа, но преподобният Суенсън реши да излезе по-рано. Той се среса, намери очилата си и прибра Библията, една карта на града и проповедта, върху която работеше, в куфарчето си. Слезе във фоайето, където седеше друга проститутка. Тази беше… или поне изглеждаше като жена.

„Отче наш, който си на небето…“

Със свито сърце и сведена глава той я подмина, като очакваше да му направи предложение. Ала тя… или той, каквото и да беше, просто се усмихна и каза:

— Хубава вечер, нали, отче?

Преподобният Суенсън примигна и също се усмихна:

— Да, така е.

Едва се сдържа да не добави „чадо мое“, въпреки че не беше използвал този израз нито веднъж през целия си живот. Задоволи се само да каже:

— Приятен ден.

И излезе на негостоприемната улица на Долен Ийстсайд.

Спря на тротоара пред хотела. По улицата профучаваха таксита, млади азиатци и латиноамериканци бързаха нанякъде, автобуси изпускаха горещи, задушливи газове, доставчици на китайска храна се провираха с велосипедите си сред тълпата. Всичко бе толкова изтощително. Напрегнат и разтревожен, свещеникът реши, че разходката до училището, където щеше да се състои концертът, ще го разсее. Беше проверил на картата и знаеше, че пътят е дълъг, но се нуждаеше от нещо, което да го освободи от безумния страх, който изпитваше. Можеше да погледа витрините, да спре да закуси, да поработи върху проповедта си.

Тръгна и се почувства, сякаш някой го наблюдаваше. Погледна наляво, в тясната уличка до хотела. Полускрит до един контейнер, стоеше мъж с кестенява коса и гащеризон, държеше малка кутия с инструменти. Оглеждаше изпитателно свещеника. Сетне, сякаш имаше някакви нечисти помисли, се обърна и се оттегли.

Преподобният Суенсън стисна дръжката на куфарчето си, почуди се дали не е направил грешка, като не е останал в безопасната — макар и воняща и шумна — стая до началото на концерта. Сетне се засмя сам на себе си.

„Я по-спокойно — рече си. — Този човек сигурно е някой чистач или общ работник, може би дори служител на хотела, изненадан да види свещеник на такова отвратително място.“

Освен това, продължи да размишлява, докато вървеше на север, той беше Божи служител и това го правеше до известна степен неуязвим дори тук, в съвременния Содом.