Джефри Дивър
Невидимия (13)

13.

През 1900 година в Манхатън имало над 100 000 коня и понеже и тогава пространството в града било малко, много животни живеели в „небостъргачи“ — или поне така наричали тогава дву- и триетажните им жилища.

Един подобен многоетажен обор е останал и до наши дни — реномираната Хамърстедска конна академия в Горен Уестсайд. Тя се помещава в първоначалната си сграда от 1855 година, разполага, със стотици отделения за коне над разположената на приземното ниво арена и организира както курсове по езда, така и представления. Такова струпване на животни може да изглежда неуместно за голям град от двайсет и първи век, какъвто е Ню Йорк, но ако имаме предвид, че огромните зелени площи на Сентрал Парк са само на няколко преки, това няма да е чак толкова странно.

Академията разполага с деветдесет коня, частна собственост или за даване под наем.

Червенокосо момиче водеше по стръмната рампа расов жребец, за да го предаде на чакащата ездачка.

Черил Марстън изпита познатото усещане, което чувстваше всяка събота по това време при вида на високия, охранен жребец.

— Здравей, Дончо Кончо — поздрави тя животното, чието пълно име беше Дон Жуан Мидълбъргски.

Жребец женкар, шегуваше се често тя. Това бе съвършено вярно, защото конят не понасяше мъже ездачи. На Марстън обаче се подчиняваше безропотно.

— Ще се видим след час — викна тя на момичето.

Сетне възседна Дончо Кончо, хвана юздите, почувства яките мускули под себе си. Стисна колене и животното тръгна. Поеха бавно по 86-а улица към Сентрал Парк. Тропотът на копита караше минувачите да спират и да гледат с възхищение красивото животно и стройната му ездачка с облекло на жокей и дълга руса плитка.

Когато навлязоха в парка, Марстън погледна на юг към небостъргача, в който прекарваше по петдесет часа на седмица като юрист в една фирма за корпоративно право. В работата имаше достатъчно проблеми, например многобройните „прецакани проекти“, както се изразяваше един от колегите й. Сега обаче съзнанието й бе свободно от такива мисли. Нищо не можеше да помрачи тези мигове. Тук, възседнала едно от най-прекрасните Божии чеда, понесена в галоп в топлия следобед сред ранните пролетни цветя, тя беше неуязвима за проблемите на ежедневието.

Това бе първият хубав пролетен ден.

Половин час обикаля езерото бавно, омагьосана от това уникално сливане между две допълващи се живи същества, всяко от тях — силно и интелигентно по свой собствен начин. Носеха се в галоп, като на завоите преминаваха в тръс. След няколко минути навлязоха в по-безлюдната част на парка, близо до Харлем.

Тук цареше пълен покой.

Докато не се случи най-лошото.

Тя не разбра как точно стана. Забави, за да вземе един завой през тясната пролука между два храста, и точно в този момент един гълъб се блъсна в муцуната на коня. Животното изцвили и спря толкова рязко, че Марстън едва не се преметна през главата му. Сетне конят се изправи на задни крака и тя политна назад.

Младата жена се вкопчи за гривата и седлото и се задържа.

— О, Дони! — извика тя и опита да го потупа по врата. — Дончо Кончо, няма нищо. О, о!

Жребецът пак се изправи на задните си крака, беше като обезумял. Дали при сблъсъка с птицата не бяха пострадали очите му? Страхът за собствената й безопасност бе не по-малък от загрижеността й за коня. Земята беше покрита с остри камъни. Ако животното продължеше да беснее, можеше да загуби равновесие и да падне — и вероятно да я притисне под себе си. Почти всички сериозни наранявания сред ездачите се получават не от самото падане от коня, а от притискането под тялото му.

— Дони! — извика задъхано тя.

Конят отново се изправи на задните си крака, олюля се.

— Господи! Не, не…

Съзнаваше, че не може да го удържи. Копитата му тропаха по камъните, тя усещаше как мускулите му потрепват в отчаяния опит да запази равновесие.

Ако паднеше, кракът й сигурно щеше да се счупи на десетина места. Може би и някое ребро.

Тя сякаш чувстваше болката. Също и неговата болка.

— О, Дони…

Неочаквано от храстите се появи мъж по анцуг. Втренчи се изненадано в коня. Скочи напред и се опита да хване юздите.

— Дръпнете се! — изкрещя Марстън. — Не можете да го спрете!

„Ще го ритне в главата!“

— Махнете се…

„Но… Какво става?“

Слабият мъж се взираше в кафявите очи на животното. Говореше нещо. Като по чудо конят се усмири. Отпусна се на четири крака. Беше неспокоен и още трепереше (като самата нея), но най-лошото, изглежда, бе преминало. Мъжът доближи главата си до неговата и му прошепна още нещо.

Накрая се отдръпна, огледа одобрително животното и се обърна към нея:

— Добре ли сте?

— Струва ми се, че да — отвърна задъхано Марстън и сложи длан на сърцето си. — Просто… стана толкова неочаквано.

— Какво се случи?

— Някаква птица го подплаши. Блъсна се в муцуната му. Сигурно го е ударила в очите.

Мъжът погледна внимателно животното и отбеляза:

— На мен ми изглежда добре. Може би не е зле да го види и ветеринар, но не забелязвам рани.

— Как го направихте? — попита тя. — Да не сте…?

— Конеукротител? — засмя се той — отмести смутено поглед (явно му бе по-комфортно да гледа коня). — Не. Просто яздя често. Имам таланта да успокоявам животните.

— Мислех, че ще паднем.

Той се усмихна скромно:

— Иска ми се да можех да успокоя и вас по някакъв начин.

— Това, което е добре за коня ми, е добре и за мен. Не знам как да ви се отблагодаря.

Приближи се друг ездач и брадатият мъж изкара Дончо Кончо встрани от пътеката, за да направи път на кафявата кобила. Загледа изпитателно коня.

— Как се казва?

— Дон Жуан.

— Под наем от „Хамърстед“ ли е, или е ваш?

— От „Хамърстед“. Чувствам го обаче като свой. Яздя го всяка седмица.

— И аз понякога взимам коне оттам. Красиво животно.

Вече поуспокоена, Марстън огледа по-внимателно мъжа. Беше с хубави черти, около петдесетте. Имаше къса брада и рунтави вежди, които се събираха над носа. На врата му се виждаше голям белег, едната му ръка беше деформирана. За нея обаче това нямаше значение. Мъжът имаше една привлекателна черта — обичаше коне. Черил Марстън, 38-годишна и разведена от четири години, усети някакво привличане. Той се засмя и отмести поглед.

— Аз…

Не се доизказа — потупа коня по хълбока, за да разсее неловкото мълчание.

Марстън вдигна вежди:

— Какво?

— Ами, като се има предвид, че след тази случайна среща може никога повече да не се видим… — Той изведнъж преодоля смущението си и добави смело: — Чудех се дали ще е прекалено нахално, ако ви поканя на кафе.

— Изобщо няма да е нахално — отвърна тя, радостна от прямотата му. — Остават ми още двайсет минути езда… Трябва да върна коня. Вие как сте с времето?

— След двайсет минути е идеално. Ще ви чакам пред хиподрума.

— Добре. О, така и не попитах, как яздите? В английски или в западен стил?

— Без седло. Бях професионалист.

— Наистина ли? Къде?

— Ако щете, вярвайте. Яздил съм в цирка.