Джефри Дивър
Невидимия (1)

1.

Добър ден, почитаема публика, добре дошли.

Добре дошли на нашето представление.

През следващите няколко дни ще видите вълнуващи номера. Нашите илюзионисти, нашите вълшебници, нашите майстори на заблудата ще ви омаят с магиите си и ще ви доставят незабравимо удоволствие.

Първият ни номер е от репертоара на един световноизвестен илюзионист — Хари Худини, най-великия майстор на самоизмъкването в Америка, а може би и в целия свят, гастролирал пред короновани глави и американски президенти. Някои от номерата му са толкова трудни, че още никой не се е осмелил да ги пробва през всичките тези години след ненавременната му смърт.

Днес ще пресъздадем един номер с измъкване, при който той е рискувал да умре от задушаване. Нарича се „Мързеливият палач“.

При него изпълняващият го лежи по корем и ръцете му са стегнати зад гърба с класическите белезници „Дарби“. Глезените му се връзват, а друго въже се увива около врата като примка и се завързва за глезените. Още първото помръдване на краката затяга примката и дава начало на смъртоносния процес на задушаване.

Защо номерът се нарича „Мързеливият палач“? Защото осъденият се екзекутира сам.

При много от по-опасните номера на господин Худини са присъствали асистенти с ножове и ключове, готови да го освободят, ако не успее да се измъкне сам. Често бил викан и лекар.

Днес ние няма да вземем такива предохранителни мерки. Ако не успее да се измъкне за четири минути, изпълнителят ще умре.

Започваме веднага… но първо един съвет: Не забравяйте, че по време на нашето представление вие се отделяте от действителността.

Онова, което сте напълно убедени, че виждате, може изобщо да не съществува. Онова, което мислите за илюзия, може да се окаже жестока реалност.

Приятелят, седящ до вас, може да се окаже напълно непознат. Някой чужд човек сред зрителите може да ви познава неподозирано добре.

Онова, което ви се струва безопасно, може да се окаже смъртоносно. А опасностите, от които се пазите — само примамки, тласкащи ви към нещо още по-фатално.

В какво да вярвате? На кого да се доверите?

Е, уважаеми зрители, ето го отговора:

Не вярвайте на нищо.

Не се доверявайте на никого.

На абсолютно никого.

Завесата се вдига, лампите угасват, музиката заглъхва и в залата остава да звучи само напрегнатото туптене на стаени в очакване сърца.

Представлението започва…

* * *

Сградата бе като обитавана от духове.

Стара, прашна, мрачна. Притисната между небостъргачите на Горен Уестсайд, с много затворени с капаци прозорци. Беше строена през колониалната епоха и бе изпълнявала функцията на пансион, а по-късно — на лудница за криминално проявени.

Манхатънското музикално и театрално училище беше убежище на десетки призраци.

Най-новият от тях сигурно още витаеше над топлото тяло на младата жена, просната по корем в сумрачното фоайе пред една малка зрителна зала. Очите й бяха неподвижни, но не бяха потъмнели — кръвта по бузата й още не беше покафеняла.

Кожата й бе светла, но лицето й бе станало мораво, вратът й бе стегнат със здраво въже, опънато до глезените.

Около нея бяха разпръснати калъф за флейта, нотни листове и голяма пластмасова чаша — кафето бе изцапало дънките и зелената й риза и образуваше петно с формата на запетая върху мраморния под.

Убиецът й стоеше наведен над нея и я наблюдаваше внимателно. Не бързаше. Беше събота, още бе рано. В празничните дни в консерваторията нямаше занятия. Студентите използваха залите за репетиции, но те се намираха в друго крило. Той се наведе още, присви очи, помъчи се да забележи някаква ефирна следа от духа, напускащ тялото. Не видя нищо.

Изправи се и се замисли какво още може да направи с безжизненото момиче.

* * *

— Сигурен ли сте, че бяха писъци?

— Да… не — отвърна пазачът. — Може би не точно писъци. По-скоро викове. На уплаха. Продължиха само секунда-две.

Даян Франсискович, патрулиращ полицай от Двайсети участък, продължи да разпитва:

— Някой друг да е чул нещо?

Задъханият едър мъж погледна високата кестенява полицайка, поклати глава и стисна и отпусна юмруци. Избърса тъмните си длани в сините си панталони.

— Подкрепления? — попита Нанси Аусонио, също наскоро приета в патрулния отдел, тя бе по-ниска от партньорката си и руса.

Франсискович не мислеше, че се налага, но не беше сигурна. Патрулиращите полицаи в тази част на Горен Уестсайд се занимаваха главно с катастрофи, разбивания на магазини и кражби на коли, да не споменаваме утешаването на разстроените жертви. За пръв път се сблъскваха с такъв случай — пазачът бе забелязал двете жени на улицата и ги помоли да влязат и да проверят откъде идват писъците. Тъй де, виковете на уплаха.

— Да не викаме никого — отсече Франсискович. — Първо да проверим.

— Счу ми се, че идват оттам — рече пазачът. — Не съм сигурен.

— Зловещо място — отбеляза Аусонио.

Тя бе по-нервна от колежката си, но беше и по-решителна, дори когато се налагаше да се справя с два пъти по-едри от нея мъже.

— Звукът, такова де. Трудно е да се каже. Сещате ли се? Откъде идва.

Франсискович се замисли над думите на партньорката си. „Наистина зловещо, мамка му“ — рече си наум.

Сякаш пристъпваха цяла вечност в мрака — когато не откриха нищо необичайно, пазачът забави ход.

Франсискович кимна към една врата в дъното на коридора:

— Какво има там?

— Няма причина да има студенти. Това е само…

Полицайката отвори вратата.

Пред нея се откри малкото фоайе пред зрителна зала А. До другата врата лежеше млада жена с увито около врата въже и белезници на ръцете. Надвесен над нея стоеше кестеняв, брадат мъж около петдесетте. Той се сепна.

— Не! — извика Аусонио.

— О, Боже! — възкликна пазачът.

Полицайките измъкнаха пистолети и Франсискович се прицели в мъжа:

— Не мърдай! Изправи се бавно, отдалечи се от нея и вдигни ръце!

Гласът й беше по-несигурен от пръстите, стискащи оръжието.

Мъжът се подчини.

— Легни по корем. Да виждам ръцете ти!

Аусонио се насочи към момичето.

Тогава Франсискович забеляза, че мъжът държи едната си ръка стисната.

— Отвори…

Щрак…

Ярка светлина изпълни стаята и заслепи полицайката. Блясъкът дойде от ръката на престъпника и скоро изгасна. Аусонио застина, а Франсискович приклекна, заотстъпва, присвила очи в опит да възстанови зрението си, като местеше цевта наляво-надясно. Убиецът бе затворил клепачи преди проблясването и сега сигурно вадеше пистолет или нож, за да ги нападне.

— Къде, къде, къде? — закрещя тя.

Тогава видя (неясно, сякаш през мъгла), че убиецът влиза тичешком в залата. Затръшна вратата. Отвътре се чу тътрене — сигурно я подпираше със стол или маса.

Аусонио коленичи до момичето. Преряза въжето с ножчето си, обърна тялото и започна изкуствено дишане.

— Има ли друг изход? — попита Франсискович.

— Само един. Отзад, зад ъгъла. Вдясно — накъсано заобяснява пазачът.

— Прозорци?

— Не.

— Хей — извика тя на Аусонио, преди да се втурне в указаната посока, — пази вратата!

— Дадено — отвърна русата полицайка и допря уста до бледите устни на жертвата.

От залата отново долетя трополене, убиецът явно се барикадираше. Франсискович изтича зад ъгъла към вратата, за която й беше казал пазачът. В същото време викаше подкрепления по радиостанцията си. Вдигна поглед и забеляза някакъв човек, застанал в дъното на коридора. Франсискович бързо спря, прицели се в гърдите на мъжа и го освети с яркия си фенер.

— Боже мили! — изхриптя възрастният чистач и изпусна метлата си.

Франсискович се благодари на Господ, че държеше пръста си далеч от спусъка.

— Видяхте ли някого да излиза от тази врата?

— Какво става?

— Видяхте ли някого? — изкрещя Франсискович.

— Не.

— От колко време сте тук?

— Не знам. От десетина минути.

Отвътре се чу ново тътрене, убиецът продължаваше да се барикадира. Франсискович отпрати чистача и пазача в главния коридор, сетне се приближи предпазливо до страничната врата. Вдигна пистолета на нивото на очите си и внимателно опита бравата. Беше отключено. Тя се отдръпна встрани, в случай че престъпникът стреля през вратата. Спомняше си този трик от инструктажа в полицейското управление, макар че сигурно някой й го беше казвал и в Академията.

Отвътре се чу ново думкане.

— Нанси, там ли си? — прошепна Франсискович в радиостанцията.

— Мъртва е — прозвуча разтрепераният глас на Аусонио. — Опитах всичко, но е мъртва.

— Той не е излязъл оттук. Още е вътре. Чувам го.

— Опитах, Даян. Опитах.

— Зарежи това. Хайде. Успокой се. Спокойна ли си?

— Да, спокойна съм. Наистина. Извиках подкрепления. Да го пипнем, хайде.

— Не — отсече Франсискович. — Ще го държим вътре, докато дойде Специалният отряд. Нищо повече. Стой там. Не се приближавай до вратата. Не прави нищо.

Тогава мъжът изкрещя от стаята:

— Имам заложник. Тук има едно момиче. Ако опитате да влезете, ще я убия.

„О, Господи…“

— Хей! — извика Франсискович. — Никой няма да прави нищо. Не се бой. Не наранявай никого.

„Това ли бе правилният начин за действие в такъв случай?“, запита се. Нито филмите, нито обучението в Академията можеха да й помогнат. Чу как Аусонио се обажда на централата и докладва, че вече има и заложник.

Франсискович извика на убиеца:

— Само спокойно! Можеш…

Прозвуча изстрел, Франсискович подскочи.

— Какво стана? Това ти ли беше? — извика в радиостанцията.

— Не — отвърна партньорката й. — Помислих, че си ти.

— Добре ли си?

— Да. Той каза, че имал заложничка. Мислиш ли, че я е убил?

— Не знам. Отде да знам?

„Къде, по дяволите, са подкрепленията!“

— Даян — прошепна Аусонио по радиостанцията. — Трябва да влезем. Може да е ранена.

Сетне изкрещя:

— Хей, ти!

Не последва отговор.

— Хей, ти, вътре!

Нищо.

— Може би се е самоубил — предположи Франсискович.

„А може би е стрелял, за да си помислим, че се е самоубил, и сега ни чака.“

Представи си ужасна сцена: потъмнялата врата на залата се отваря, бледа светлина пада върху моравото лице на жертвата. Беше постъпила в полицията, за да предотвратява такива неща — или да хваща извършителите им.

— Трябва да влезем, Даян — прошепна Аусонио.

— И аз мисля така. Добре. Влизаме. Кажи на пазача да светне лампите в коридора.

Странно, но докато си припомняше как трябва да хване пистолета с две ръце, преди да стреля, тя се замисли за родителите си.

След малко Аусонио каза:

— Ключът е тук. Готов е да ги светне, когато му кажа. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Готови. Влизаме на „три“. Брой.

— Добре. Едно… Чакай. Аз ще дойда малко отдясно. Да не ме застреляш.

— Добре. Отдясно. Аз ще…

— Ти ще си ми отляво.

— Давай.

— Едно. — Франсискович стисна дръжката. — Две.

Този път пъхна пръст в скобата на спусъка, леко го докосна.

— Три!

Франсискович изкрещя последната дума толкова силно, че партньорката й със сигурност я чу и без радиостанцията. Тя нахълта в правоъгълното помещение точно когато лампите се включиха.

— Не мърдай! — викна…

… но залата беше празна.

Тя приклекна, извъртя се, цевта на пистолета й описа дъга.

Нито следа от убиеца, нито следа от заложничката.

Погледна наляво, към другата врата, където стоеше Нанси Аусонио и също се оглеждаше трескаво.

— Къде? — прошепна русата жена.

Франсискович поклати глава. Забеляза петдесетина сгъваеми дървени стола, подредени в редици. Четири-пет от тях бяха прекатурени. Не приличаха обаче на барикада. Просто бяха разбутани. От дясната й страна имаше ниска сцена. На нея се виждаше усилвател с две колони. Очукан роял. Десетина жици.

Младите полицайки виждаха на практика всичко в залата.

Освен престъпника.

— Какво стана, Нанси? Кажи ми какво стана.

Аусонио не отговори. Също като партньорката си тя се оглеждаше трескаво, взираше се във всеки ъгъл, във всяка мебел, макар че очевидно престъпникът не беше тук.

„Зловещо…“

Прозорци нямаше. Отдушниците бяха само десетина сантиметра в диаметър. Таванът бе дървен. На сцената не се виждаха капаци за подземно ниво. Двете врати, от които бяха влезли, бяха единствените изходи.

„Къде?“ — раздвижи устни Франсискович.

Партньорката й също раздвижи устни и макар че тя не успя да разбере какво иска да каже, отговорът се четеше по лицето й: „Нямам представа.“

— Ехо — прозвуча силен глас от фоайето — двете жени се извъртяха натам с насочени пистолети. — Една линейка и неколцина други полицаи току-що пристигнаха.

Беше пазачът.

С разтуптяно от страх сърце Франсискович го повика вътре.

— То, такова… — замънка той. — Заловихте ли го?

— Тук има някаква измама — рече с треперещ глас Аусонио.

— А? — Пазачът се огледа плахо.

— Има ли някакви капаци за по-долно ниво или нещо подобно?

— Не. Няма. Той не е ли тук?

Франсискович чу гласовете на полицаите и санитарите. Дрънкане на метал. Двете жени стояха като хипнотизирани в средата на залата, смутени и уплашени, и напразно се опитваха да отгатнат как убиецът е успял да се измъкне от зала без изход.