Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (18)

Глава 17
Има ли дребни неща в съвършенството

— Гуд ивнинг, мистър Колов.

Лицето беше познато, но Дончо беше сигурен, че го среща за първи път в коридорите на „Лакапол“. Сега изглежда отскоро бяха съседи по стая.

— Добър вечер — отговори той.

— Радвам се, че ви срещам. Така прочут и известен. Винаги съм бил сигурен, че ще имате успех. Ще съм щастлив, ако вечеряте с мен.

Колов се съгласи да се разходят заедно. Вечерял бе рано, сега отиваше да спи, но не му се спеше.

— Виждал съм ви — каза той, когато влезе в стаята му, за да почака да се преоблече. Освен тях двамата вътре имаше още един сух мъж на средна възраст.

— Марго — представи се третият, — френски журналист.

В този миг на Колов просветна:

— Вие сте Донъл. Служехте на концерна „Кларк“ като специалист по подбора на сътрудници. Помня, Япония!

— Ще нарушите ли режима? — запита широко усмихнат Донъл и извади бутилка шампанско.

— Малко може.

— Деглан, разбирам — кимна със съчувствие поостарелия психолог и остави бутилката.

Колов я взе сам и напълни чашите.

— Ще се чукна с вас! — усмихна се той.

— Но аз мислех, че съвсем не пиете — изненада се журналистът. — Свръх постиженията се нуждаят и от свръхрежими.

Борецът се засмя. Той гледаше Донъл и последният също не скриваше интереса си. Американецът имаше характерно лице — ъгловато, с широки челюсти. Този тип хора приличат на булдози и са упорити като тях. Особено ако си въобразят, че служат на велика кауза.

Журналистът поиска да чуе нещо повече за режима на Дончо.

— Слушал съм, господин Колов — каза той, — че виното е стъпка към самоубийството на спортиста.

Дончо отпи малка глътка.

— Преди години познавах световен борец, „супер класа“, съчетание на мозък и сили. Бяхме добри приятели.

— Името му — помоли Марго.

— Збишко.

— Ах, Збишко.

— Сега е позабравен — продължи Колов. — Но това не е важно. Преди години, когато ми довери тайните на режима си, той ме посъветва да пия на всеки две седмици по една чаша хубаво вино.

И повдигна чашата си към светлината.

— Вие нарочно поискахте да се срещнете с мен? — неочаквано запита той Донъл.

Американецът се усмихна.

— О, йест, мистър Колов. — И поясни: — Вие сте колоритна фигура от световна величина, мистър Колов. Следя проявите ви отдавна, още от момента, когато се запознахме. Не мога да скрия възхищението си от една така ярко изявена кариера. Вие съборихте преградите, които седяха пред вас. Сам, без чужда помощ. Пречиха ви, а станахте най-известният в света. Отново без някой да ви пласира, без да сте обвързан. На ринга ви оприличават заради силата ви на горила… Не намирам определението за точно. Вие сте индивид, който показва колко много може човекът, ако сам поеме грижата за своето съвършенство. В тази област светът има твърде малко опит. Да се овладеят нервите, умът и физиката, това е утрешната задача на науката за човека. Веи сте я изпреварили. Затова чашата вино е само дреболия.

— Дреболия ли? Ако режимът не е важен — възрази Марго — тогава какво остава на спортсмена? Нищо.

— Помня онзи ден — отговори Колов, — когато ме накарахте да протегна ръка на яхтата. Тогава може би вие ме изследвахте. И аз също мислех над себе си. Не се харесвах. Бях победил Джики Хиген, а намирах себе си за слаб и все още твърде несъвършен. После случаят ми даде възможност да видя това, което ми липсваше. Намерих го в Африка при последната ми борба в Найроби…

— О, вие сте били и в Африка? — възкликна французинът.

— Да, пътувал съм много.

— Но продължавайте, продължавайте, мистър Колов — помоли Донъл и направи знак на Марго да не ги прекъсва.

— Борих се срещу един негър. В него нямаше нищо особено, освен израза и необикновено бързата реакция. Прилагах му съвършено непознати хватки, а той реагираше правилно. Реших, че съм попаднал на някаква нова, позната само на негрите система на физическо възпитание. Но втория, с когото се срещнах — съвсем дивак — победих по-лесно, макар и външно да бе съвършен — в нито едно негово мускулче природата не бе се поскъпила. Мислих много върху тези две мои срещи. Порази ме едно — движенията на двамата по време на срещата и преди нея се различаваха — в първия случай те блестяха с едно съвършенство, точност, която дори за мен, професионалният борец, изглеждаше непостижима. А и на двамата тренировките бяха по-малко от моите — ето кое ме озадачаваше. Така стигнах до извода за психическата нагласа — негърът от Найроби вече ме беше победил един път — преди да се качи на ринга. За истинската победа не му достигна едва малко познание за борбата. Вторият негър нямаше изобщо къде да стъпи — бял борец не беше виждал, докато аз очаквах точно това, което и срещнах. И така не всичко се решава от силата на ръцете.

— Изключвате мускулатурата? — възкликна Марго. — Вие, мистър Колов, за когото пишат, че сте най-силният човек в света!

— Безспорно не. Съвременното ниво на спорта е високо. Човек може да разчита на истински успех само с безупречна физика, нагодена с тренировки към специфичните изисквания на неговия спорт.

— Не е ново — предпазливо възрази Марго. — Мистър Колов, в този момент ми приличате, ако смея да употребя това сравнение, на композитора Лист, когото, след като запитали каква е тайната на успехите му, отговорил: „Всичко е много просто. Трябва само да натиснеш точно определен клавиш на пианото в точно определеното време с точно определена сила!“

— Не!

Увлякъл се, Колов излагаше без задръжки теорията си. Радваше се, че от нея се интересува и един учен, Донъл. Сам той също смяташе, че съвършенството е една от утрешните задачи на човека. И трите неща могат да се постигнат от всеки. Стига да разбере важността им.

— Как? — оживено запита американецът.

— Прескочете тренировките — помоли Марго. — Все пак те са най-ясната част.

— Разбирам интереса ви — отвърна борецът. — Как може мисълта да стане по-бърза? Как неспособният да стане способен?

Двамата нови познати се бяха превърнали в слух.

— Аз слушах репортажа ви за срещата с Кинг Кърдис, мистър Колов — умолително каза Марго. — Аз съм ваш почитател. Желая да запиша нещо, но никога няма да публикувам дори буква, с която не сте съгласен. Борбата с Кърдис ме спечели за вашето изкуство.

— Действително прекрасна среща, мистър Колов — каза Донъл.

— О, тълпата побесня от възторг!

— Вероятно мисълта ви е бърза по рождение? — запита Донъл.

— Елате! — отговори Колов и ги поведе към своята стая. Другите го последваха, очаквайки много повече от една неголяма, подвързана с кожа тетрадка.

— Тук са записани всички хватки, с които разполага кечът.

Журналистът жадно разгърна книгата и дълго я прелиства разочарован. Беше изписана с дребен почерк. Имаше и рисунки.

— В първата част са позволените, във втората — забранените хватки.

— Какво може да ви помогне това?

— От всичко петстотин хватки най-употребяванитe са сто. От тези сто първокласният борец изпълнява отлично до петдесет, а останалите владее по-посредствено. От тези петдесет изпълнява точно, до съвършенство често пъти само една — и с нея печели всички свои срещи.

— Любимата хватка — каза Марго. — За вас — „самолетът“!

— Точно! И всеки има свои движения, върху които не мисли. Те са винаги едни и същи. Например Кърдис — след прехвърлянето „през глава“ стъпва с десния си крак малко по-напред, отколкото е допустимо. С тази хватка той е спечелил две срещи — двете последни. Беше ми необходимо да потренирам падането така, че да мога веднага след него да атакувам откритото място. Това правих на тренировките в „Пале Роял“ с партньор.

— Готвите се индивидуално за всяка среща? — запита Донъл.

— Невинаги. Само за отговорните.

— А изненадите? — възкликна Марго.

— Тях получавам по няколко във всеки манш — усмихна се Колов. — И затова мисълта трябва да е по-бърза от всеки от тях.

— Но как, как го постигате?

— По два начина. Мисълта трябва да е спокойна — това идва с рутината. Първото, което преминава през главата, трябва да бъде не моментното объркване или пък пустотата, а готовността за реакция. Борецът трябва да знае без колебание — на „капана“ се противодейства с извиване, на извиването със „суплес“, на суплеса с… И така нататък. Понякога на едно действие има две, три и повече противодействия. Именно тогава най-лесно може да стане фаталното загубване на секунди. Докато мозъкът се хвърля от едно място на друго, атакуващият печели често непоправими после предимства. Именно тук е най-важното това, което казах преди малко — победата в мисълта! Винаги, когато наум си представям предстоящата среща, аз опитвам различните противодействия — на всяка негова хватка отговарям с една, после с друга, трета…

— Вършите работата на треньора.

— Да, тактиката е негова задача — каза Донъл.

— Не, това е задължително за всеки състезател. Наставленията на треньора не могат да заменят собствената мисъл. Така тя се упражнява незаменимо. Страхът изчезва.

— Аз не разбрах случая в Африка — тъжно забеляза Марго. — Все пак защо сте победили по-лесно втория път?

— Точните движения на първия негър просто ме парализираха от изненада — в началото. И ако той имаше повече опит, щеше да ме победи. А след това очаквах именно такива действия и нищо не можеше да ме смути.

— Добре, тогава защо движенията на тези ваши противници са били такива?

— Тренировката на мисълта е страшно оръжие!

— Психическата нагласа… — замислено проточи Донъл.

— Все пак, все пак това са само дребни неща — любопитството на журналиста беше останало в голяма степен разочаровано.

— Когато говорим за съвършенството, няма дребни детайли. Тренировка на спортната мисъл! Това е изключително, изключително важно нещо. Трудно е и има една особеност — никой не може да помогне.

— Вие сам сте свой треньор, нали мистър Колов?

— Да.

— А имате ли опит? Искам да кажа наблюдения върху друг, освен над себе си?

— Разбирам. Работил съм с юноши — в Америка.

— Можете ли да ни споменете някое име измежду тях?

— Стайлс.

— Стайлс! Сегашният световен шампион?

— Да, и Съненберг.

— Един от бившите?

— Да.

— Може би само аз мога да зная истинската цена на това, което чух, мистър Колов — каза развълнуван Донъл. — Признавам, че се срещнах с вас, ръководен най-вече от любопитство. Занимавам се с изследване влиянието на професията върху психиката на човека. Вие сам ми се натрапихте в очите — за вас говори цял Париж. Но идеите ви са безспорно верни. Абсолютно точни. Върнете се с мен в Америка. Не е необходимо да излизате вече на ринга — на него сте направили достатъчно. Сега пред вас стои друга кариера. Не по-малко блестяща. Събрал сте съкровище — съкровището на физическото съвършенство. Сигурен съм, че единственото място, където могат да ви оценят, е Америка. Представям си вече тази индустрия, която ще ражда шампиони. Вие можете да станете основоположник на цяла школа?

— Доскоро говорехме за спокойствието на мисълта и изключителното значение на душевното равновесие — засмя се Колов.

— И точно пред най-отговорната ми среща вие искате да нанесете удар срещу тях!

— Бих ви дал право, ако това, което казахте, имаше смисъл — внимателно се противопостави Донъл. — Концентрация, насочване на всички сили, мобилизиране на възможностите — да, но ако се прави за нещо, с цел. Празното прахосване е също така наказуемо, както и безделието. Какво ще получите от срещата си с Деглан. Вашата личност — нищо. По-добър борец от това, което сте, няма да станете, а хонорарът, дори и да е голям, е броена сума, значи, крайна като всичко земно. А аз ви предлагам най-важното, което за вас е загуба, ако останете на ринга — перспективата.

— И безвъзвратно му отнемате друго — Марго, присвил очи, претегляше думите си — славата! От момента, в който кракът му за последен път стъпи на стълбичката надолу от ринга на път към съблекалните, никога няма да чуе възторжените викове на тълпата.

— Славата може и да погубва — забеляза Донъл.

— Знаете ли какво правя през свободното си време? — запита Колов, като повдигна глава.

— Не, разбира се, не.

— Купих малка градинка в Калифорния. И най-голямото ми удоволствие са били плодовете й!

— Обичате земята?

— Нима след всичко, което сте преживял, можете да станете отново селянин? — с изненада възкликна Марго. — Наистина ли мислите така? Невъзможно!

— За бъдещето не съм мислил — с подчертано безразличие отговори борецът. — Във всеки случай не бих могъл да съм бизнесмен.

Донъл се засмя.

— Мистър Колов, ще ми позволите ли да ви задам още един, надявам се, последен въпрос — помоли Марго: — Струва ми се, че на победата срещу Деглан държите извънредно.

Дончо се позабави с отговора и Марго настоя:

— Бих искал да зная причините. Представителите на пресата са винаги добре осведомени. Ето, вие сте побеждавали всички световноизвестни борци с изключение на Джим Лондос, който бяга от вас. Тогава победата над един бивш световен и олимпийски шампион и носител на „Диамантения пояс“ не ще е достатъчен мотив. Има ли тук някакви лични причини?

— С Деглан сме само добри приятели. Познавам го още от Щатите.

— Тогава?

— Нищо.

— Нищо?

— За срещата с Деглан се готвя също така, както за всяка друга тук в Париж. Може би с по-голяма отговорност, защото такъв противник още не съм срещал на френска земя. Това е.

Марго явно не остана доволен.

— Аз ви наблюдавам, мистър Колов. Макар и от редиците на публиката. Борите се великолепно, със стил, борите се така, че винаги личи вашето съзнание за дълг. Отстрани то наистина личи ясно. Понякога нехайството се разкрива само с един жест. Обяснете ми го, моля!

— Не мога да го направя така просто, господин Марго. По-добре това да направи мистър Донъл. Аз ще набележа само мотивите: цял живот съм се борил под свое име; сега съм и български шампион.

— Благодаря! — Марго му подаде ръка. — На срещата с Деглан ще дойда непременно!

— Би било престъпление, ако не дойдете! — каза Донъл и отново се усмихна. — На вчерашния прием всред официални лица, министри се говори доста за нея…

Дончо погледна часовника си.

— Съжалявам.

— Беше ни приятно, мистър Колов — каза от името на двамата Донъл. — При мен винаги сте добре дошъл. Моля ви, настоявам да помислите над предложението ми. Приемете го като напълно сериозно, направено от човек, който може да го осъществи.

Колов избягна прекия отговор и след като поприказва още няколко минути, се оттегли в стаята си. Преди да си легне, прочете някакво глупаво писмо, изпратено му от непозната почитателка: „Вие сте звяр, също такъв, какъвто ви рисуват във вестниците — пишеше тя, — но аз ви обичам, мъжествени кралю на ринга!“

Кралят на ринга! Рингът наистина стана негово царство. Там той се чувствуваше добре и необходим. Вън от него, изглежда, беше преди всичко интересен.

Дончо остави писмото на шкафчето си, загаси лампата и не след много спеше дълбок сън.

… интересът на Париж към тайнствения Дан Колов растеше много бързо. Без да бъде шампион, българинът ефектно побеждаваше всеки противник и безмълвно се скриваше зад кадифената завеса на „Пале дьо спорт“. Ето такъв беше за парижани човекът, срещу когото предстоеше да застане французинът Деглан. Деглан срещу Дан Колов!

Дан Колов, най-силният в света, единственият, непобеждаван близо две десетилетия.

Преди срещата с Деглан с личната слава на Колов в Париж не можеше да се мери нищо.

Определи се датата на двубоя — ден от последната третина на ноември. Седмица преди срещата Колов направи в Брюксел последна проверка на силите си. Бори се срещу Лен Хал, калифорниец.

Изпробва целия си арсенал, всички възможности. После писаха, че победата му е блестяща.

Завърнал се в Париж, даде интервю. Въпросите бяха съвсем стандартни.

„Какво е вашето мнение за Деглан, мистър Колов?“ — „Това, което зная за него, респектира.“

„Изходът от срещата?“ — „Него не може да предвиди никой.“

В изказванията си Деглан също беше предпазлив.

— Дан Колов винаги е бил в елита — заяви той.

Всред пъстрите афиши на Париж се още един — за срещата между шампионите на България и Франция. Членовете на правителството запазиха за себе си специална ложа. Търсенето на билети беше такова, че да се задоволят желанията на всички, се оказа невъзможно.