Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (9)

Глава 8
Жестът на менажера

Дончо и Стоил се преместиха в Питсбърг. В този град един ден Дончо си дойде с няколко синини, цицина на главата и мрачен вид.

— Бил си се някъде — късо забеляза Стоил.

— Биха ме — отвърна със свойствената си откровеност Дончо.

— Ходил си да ставаш борец, вероятно? Така беше.

Питсбърг очакваше турнир, срещи по американска борба. Съществуваше интерес, очакваше се голяма публика.

Дончо желаеше чрез предстоящата спортна проява да постигне прелом в собствения си живот. Но не успя, поне с първия си опит.

Най-напред той потърси организаторите. Намери ги в тренировъчен салон.

Състезанието като състезание от гледна точка на Дончо Колев щеше да бъде нещо посредствено. Имаше двама фаворити — Рой Бийн и Железният Били, които въпреки всичката реклама оценяваше като средни борци. Първоначално организаторите говореха за Збишко Циганевич, една от най-големите сили на Америка, но той отказа. Вероятно, защото зад гърба му седеше Харисон, конкурентен менажер, който искаше да завладее Питсбъргския „пазар“.

В професионалния спорт на Питсбърг „босове“ бяха двама — Джексън, който се занимаваше с доставки на кадърни тежкоатлети, борци или боксьори, и Хаусман. Хаусман се занимаваше с рекламата, организацията на срещите, изобщо, с всичко останало извън работата на селекционера.

Джексън идваше в този бизнес от баскетбола. Няколко начални неуспехи го бяха изнервили. Той чувствуваше, че олеква като селекционер, и живееше в напрежение.

— Търся някой от организаторите — попита Дончо напосоки един от присъствуващите в салона, един човек, който нервно гледаше трениращите и мачкаше с треперещи пръсти цигара.

— Какво търсиш, дявол да те вземе! — изруга го запитаният. — Тук всички сме организатори!

— Някой от главните…

— Гръм и мълния!

— Не познавам никого тук.

— Тогава говори с мен! Казвам се Джексън.

Дончо се приближи до него и се озова в центъра на група от трима души. Двама от тях познаваше от афишите, самите фаворити Рой Бийн и Железния Били. Тук двамата се държаха един към друг приятелски. Това контрастираше със сцените от ринга.

— Какво искаш? — запита го Били, след като плъзна поглед по фигурата му от главата до петите.

— Първо иска да говоря с мистър Джексън, железни Били.

— Говори, но по-бързо! — изпищя менажерът.

— Искам да участвам в турнира — каза Дончо.

Джексън го гледаше като лошо знамение.

— Имаш ли, опит, импресарио, къде си бил шампион?

— Нямам нищо от тези неща.

— Е да, ако ги имаше, щях да те познавам, имаше ли поне треньор?

— Не.

— И никога не си участвувал в нещо подобно?

— Веднъж в цирка…

Рой и Били се засмяха гръмко. Дончо внушаваше респект с външен вид, лекотата на походката, точността дори на най-обичайните от движенията, но останалото си беше смешно.

— Аз съм по-силен от борците, които сте поканили тук! — пряко атакува Дончо.

Той си мислеше, че трябва да постъпи така, така в цирка направи на времето и Хаулей. Но да се кажат такива думи в присъствието на професионалисти и не пред публика се оказа не само дръзко, но и опасно.

Без дори и да се погледнат, Рой и Били се разбраха. Рой разтърси брадата на натрапника с неочакван удар.

Били го подкоси.

Последва ритник и полет към вратата.

Чак там Дончо се окопити. Виждаше криво усмихнати лица на хора, готови да го убият за няколко думи.

— Ще те убият, разбира се — рече Стоил, след като Дончо му разказа това. — Кой ще ти даде възможност да покажеш колко струваш? Те нямат сметка от това. А истината е, че си по-силен.

— Ех! — възкликна Дончо и застана пред огледалото, за да избърше лицето. — Как мразя тези неща!

— Пари не се печелят по овнешки, с главата напред — пълен със съчувствие продължи Стоил. — Главата трябва да е най-отпред. Както казват у нас, два пъти мери, един път режи.

— Добре — отговори Дончо и попипа носа, за да види не е ли строшен — хайде да мерим!

— Първо, в заводите ти работеше много. Навсякъде, ти си най-силният и никога най-богатият.

— Вярно е.

— Къде да превърнеш силата в пари, това ли искаш?

— В честно спечелените пари, така е. Убедих се, че има нещо в живота, което дърпа здравенякът към кривия път. Аз искам да развличам по-слабите от мен, а не да ги бия и им крада парите. Искам да ме обичат, а не да ми се плашат. Има и друго, представям българите.

Съчиниха план не много по-различен от случилото се в цирк „Виктория“.

В началото на турнира Рой Бийн имаше среща с един поляк — Владислав. Били почиваше.

Дончо този път седеше на първия ред. Настани се така, за да може да прескочи, когато пожелае, ниските перила между зрителите и пътеката около ринга.

Оттук той мереше с поглед Рой. И Рой Бийн внушаваше респект с вида си. Имаше стегнато, много силно тяло.

Днес Рой владееше залата, спечели я.

Дончо стана и се доближи до младия полицейски сержант, отговорен за охраната. Предложи му цигара, опита се да го заговори, но получи само пълен с подозрение поглед.

— Какво искаш, дявол да те вземе?

— Ще наруша ли с нещо законите на щата, сержант, ако изляза да се боря с Рой Бийн? — каза Дончо и ловко пъхна в ръцете му няколко банкноти.

— С нищо — отговори сержантът и прибра парите. — Законът не забранява на никой да се бори.

Дончо се вълнуваше за изхода, но успя! Сега бързо се съблече. Отдолу под сакото не носеше нищо. Остана по черен екип. Промъкна се до ринга, удари на стълбата някой, който се опита да му попречи. Стъпил горе, с прегракнал от вълнение глас, той извика:

— Аз мога да победя Рой Бийн! Как тук се излъчва шампион на Питсбърг, като не пускат най-добрите? Тук ме познават, виждали са ме да се боря!

— Вярно е, вярно е — веднага зарева от публиката Стоил. — Тук ни представят боклук! — Той свиреше с пръсти и викаше. Залата зашумя. Към гласа на Стоил се присъединиха и други.

Полицията не свали Дончо от ринга.

Тогава там се изкачи друг борец. Двамата с Рой се хвърлиха към Дончо. Публиката, възмутена от разправата на двама с един, сега свиреше така, че над организатори и борци надвисна опасност от линч.

— Ако не прекратите — каза сержантът на Джексън, — ще бъда принуден да арестувам вашите борци. — Той посочи напред. — А и виж какво става там, новият май е наистина по-силен.

Джексън се опита да протестира:

— Но той не е регистриран!

— Нищо — отвърна сержантът. — Докажете, че наистина не предлагате на публиката боклук, и го регистрирайте после.

На ринга Дончо блестящо удържа първата схватка, преметна единия и спъна другия. Избегна няколко тежки удара. Беше завладяващо ловък и бърз. Когато сержантът и Джексън въдвориха ред, той беше понамачкан, но успял и достатъчно пълен с решителност и готовност да победи Рой.

— Рой Бийн ще го смаже сам и за секунди, след което турнирът ще продължи по програмата! — обяви с пресъхнало гърло Джексън и се оттегли в мрачно настроение.

На ринга започна непланираната среща. Рой Бийн изчакваше противника си, като очите му злобно следяха синьото петно от миналия му удар. Там се прицелваше.

Този път Дончо се приближаваше предпазливо. Мъчеше се да отгатне замислите на Рой. Вече бяха достатъчно близко. Ето, в очите на Осата пробягна зла искра. Дясната ръка се оттегли към рамото.

Дончо направи още крачка и се отмести, точно отгатнал момента за взрив в мускулите на противника си. Ръката на Рой срещна празно пространство.

На другия организатор, Хаусман, стойката и фигурата на така появилия се смелчага харесаха: излъчваше сурова сила, та дори бе твърде космат. В допълнение Хаусман остана изумен от бързината и рефлекса му.

От неуспешния удар Рой Осата загуби равновесие. Дончо се озова зад гърба му. Във въздуха го издигна леко, като перце, и го изхвърли извън ринга, преди Рой да се съвземе от изненадата. Фаворитът на турнира се стовари върху масата, предназначена за съдиите. Не издържала удара, тя рухна, покривката се свлече върху падналия.

Хаусман не се излъга, новият спечели симпатиите и стана любимец на публиката. С одобрителните си викове тя го взе под могъщата си закрила.

Треперещият Джексън се опита да замаже работата:

— Ето парите за днешния победител, мистър…

— Мистър Колев!

После, вече вън от салона, Джексън се нахвърли върху едва съвзелия се Рой с пяна на уста:

— Кой ще дойде вече да гледа такъв борец? — запита го Джексън, сочейки с пръст към нещастния Рой.

— Никой! — усмихна се Хаусман.

— Толкова долари за реклама! Толкова долари за издръжка на тъпаци! Ах! — Джексън отчаяно се тръшна на празните пейки.

Тези въпроси вълнуваха и Хаусман.

— Ние ще получим отново парите си, дори с печалба — каза той: — И ще дадем хубав урок на любителите на приключения в Питсбърг! Ела!

Джексън го последва с вопли и ругатни.

— Вестниците ще пишат, че в Питсбърг има чудовище с невиждана сила — каза Хаусман.

— Ах! — простена другият. — Май ще си прав!

— Парите ще го настървят — продължи Хаусман. — Но нека се опита да повтори подвига си!

— По дяволите! Само това ни трябва! — Изруга Джексън — Кой ще дойде на наш турнир вече? Ние загубихме доверието на публиката!

— Така е, но нека обявим нова награда. Наградата за среща с чудовището. Залата ще бъде пълна, препълнена.

— И той ще ни пипне паричките! — скептично забеляза Джексън — Наистина, умно! Ще го лансираш, без да имаш договор с него. Много, много умно: ти се охарчваш, друг печели.

— Ако го оставим, така ще е. Трябва ни човек, който сигурно ще се разправи с него.

— Това оставям вече на теб — озъби се Джексън. — Този мъж е всред най-силните борци, които изобщо някога съм виждал в живота си.

— И все пак, има такъв човек.

— Кой?

— Збишко!

— Стига с тоя Збишко!

— Но залата ще бъде пълна, а цените по-високи от днешните.

Джексън се замисли. Малко по-късно даде съгласието си.

Збишко дойде заедно с менажера си Дейвид Харисон. Дейвид Харисон чу за невероятния случай в Питсбърг и изпита противоречиви чувства. Не вярваше в чудеса, но все пак нещо наистина бе станало. Когато зае мястото си в бурната зала, той дълго и със скучаещ вид миришеше ароматичната си пура.

Джексън не криеше неприязънта, породена от пристигането му. Поканили бяха само Циганевич и то за една среща.

Дейвид Харисон беше амбициозен млад човек. Без сам да е бил борец, той лавираше с ловкост и нюх в тази област. Печелеше добре. Беше създал силни асове и измъкнал от Джексън изгодни договори, това последният не можеше да му прости.

Видял конкурента, Джексън избърза към съблекалните. Показа на Збишко към Дончо Колев.

Полякът бегло го стрелна с ъгъла на очите си.

— Ще го видя после, на ринга.

— Ще искам да го победиш категорично. Да го сложиш на място.

Збишко кимна съгласен.

В залата посрещнаха появяването на загадъчния борец с аплодисменти. Дончо се чувстваше уверено и добре пред препълнените трибуни. Докато говорителите се мъчеха да надвикат шума, той, разкрачил крака, чакаше. Тогава по стълбичките се заизкачва Збишко Циганевич. Всички любители на борбата го познаваха, в това число и Дончо. Когато сам бе седял всред публиката, бе го боготворил. Никога не бе помислял, че ще се бори с него. Появата на световна звезда предизвика буря. Полякът спокойно зае своя ъгъл. Като вълна се носеше името му, докато най-после гласът на говорителя проби шума:

— Голямата награда привлече на ринга един от най-добрите борци на света — Збишко Циганевич!

Дончо гледаше право в очите Збишко. Стремеше собственото му лице да не изразява нищо, а всъщност се чувстваше поласкан, бяха го оценили извънредно високо. Збишко имаше над сто килограма, но стегнато тяло. Червеникави косми го покриваха от гърдите през раменете до към средата на гърба. Дончо тежеше също толкова. Различаваха се най-вече по кръга от опадалата коса по темето на Збишко и очите му, които изглеждаха сиво-сини, безцветни.

Дончо изпитваше още възбуда от големия шанс. Ако победеше, ставаше изведнъж голяма фигура в борбата.

Облечен в бяло съдия зае мястото си.

Гонг. Червеникавата грамада на Збишко се заклати. Зае бойна стойка — с ниско спусната дясна ръка и изтеглена високо назад лява, вдигната почти на нивото на раменете. Над огромното тяло почти се губеше малката му четвъртита глава.

Полякът започна срещата с маниер на стар и опитен боец. В началото изпробва няколко прости хватки. Методично, търпеливо той търсеше — силният самоук неминуемо е пропуснал нещо важно. До десетата минута всеки от двамата успяваше бързо да върне загубеното равновесие. За Дейвид Харисон качествата на Дончо, качества на талантлив борец, вече не бяха тайна. Збишко все още се бореше отпуснато. Опита няколко прехвърляния. След тях в очите на Харисон оцелелият непобеден Дончо придоби нова цена.

Но малко по-късно настъпи промяна. Изтощил играещия с пределно голямо напрежение противник, Збишко се развихри. Дончо прелиташе от единия край на ринга до другия. Тогава полякът усети и нещо ново — веднъж изпитал силата на нова хватка, Дончо успешно я повтаряше. Тогава Збишко направи „прехвърляне“ и веднага се откри така, че то да бъде върнато. Уловката успя. Циганевич мина зад гърба му.

Свикнал да вижда пред себе си лицето на противника, Дончо за миг се обърка. Съвзе се бързо и напрегна сили, помъчи се да разкъса венеца около мишците и главата си. Неуспял, той изтощен се отпусна и веднага почувства как краката му се отлепят от пода. Збишко го събори и пода със сила тресна главата му.

Залата, светлините, ринга, всичко се завъртя и обърка пред очите на Дончо. След удара чувстваше ръцете и краката си сякаш направени от гума. Не изпадна в безсъзнание. Разбираше всичко, но сякаш то не се отнасяше до него, сякаш ставаше с друг човек. Дори не изпитваше желание да се движи. Беше му добре в покой.

Долитащите някъде отдалеч викове се усилиха.

„Защо се радват?“ — като насън помисли Дончо. По дланите му се стичаха алени капки кръв от одрасканата някъде ръка.

Погледна я тъпо и отново всичко забрави. Вече гледаше само нагоре и единственото, което запълваше цялото пространство пред очите му, беше неподвижно висящото кълбо на лампата. Него виждаше съвсем ясно, с пълни подробности, така никога не бе гледал предмет. Край електрическата крушка бавно изплуваха синкави облачета тютюнев дим.

„Колко интересно!“ — беше последното в съзнанието му.

Когато дойде отново на себе си, светещото кълбо го нямаше и той се учуди на това. Много искаше да го види пак и се озърна.

Ограждаха го бели, облицовани с плочки стени като в болница. Над него наистина се въртеше малка група хора с обвити в бяло глави — лекар и сестри. Затвори разочарован очи.

Навън Харисон уреждаше въпроса с лекуването му. Той плати и се пошегува:

— Сега имам този, който най-необикновено влезе в професионалния спорт. Какво начало, дявол да го вземе, какво начало!

В хотела младият Дейвид Харисон се завърна добре настроен, разбирайки, че е направил сполучлива сделка. Збишко го чакаше.

— Хайде — каза му полякът. — Много се забави.

— Мръсник! — укори го менажерът. — Нали знаеше, че искам да го взема, защо го тръшна така?

— За него е нищо, млад е, ще му остане в наследство само поуката. Мен възстановявай, изтощен съм, изморен съм до смърт. Иде ми да се откажа от борбата.

Стоил се прибра в общежитието, останал тревожно сам.