Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (4)

Глава 3
Как печелеше капитанът

Стоил усети първите несгоди най-тежко. Носеше, боляха го кръста, раменете и какво ли не, а той пък мислеше: ако все работи както днес, би се нахранил с малък излишък за още няколко дни. Ако това спести можеше да се получи прилична сума… след тридесет години! Интересно, а колко ли изпива капитанът на „Сюзън“? Наелият ги в очите на Сирака имаше толкова самоуверен вид! Дори както бе с паднала презрамка му приличаше на свръхбогат и преуспял.

Беше късно вечерта и другите спяха. Дончо дишаше тихо и леко. Стоил му завидя — имаше мускули и нямаше нужда да мисли.

Киро… Киро дори и да не спечели, имаше къде да се върне: чакаха го семейство и тридесет декара бащини нивици. И дори годеница.

Как ги правеше тези неща босът на „Сюзън“? Как да се стане като него?

През втория работен ден неприятното усещане, че ги чакат миг по-скоро да свършат продължи. По кея се завъртяха двама мрачни мъже, с откровен вид на насилници. Може би българите бяха нарушили някой важен закон на тази малка общност от големия град, но те не разбираха нищо. Само работеха. Упорито, преко сили и в състояние на страх.

И така, наемните работници напрягаха дух и тяло. До последна възможност. Седнал на видно място по пътя им, мъж с име Бен, същият, който завариха в първия ден заспал, поклащаше крака от висок куп товари. Непрекъснато шушукаше нещо с другия насилник — набит, червенокос човек. Понякога споряха. Изобщо, приличаха на хора, които разискват нещо важно. За червения научиха, че е Пери О’Брайън, вожд на хамали и чистачи из тази част на пристанището.

Пери наблюдаваше конкурентите. Биеше на очи, че мъкнат съвестно. О’Брайън не искаше мигновено да ги прогонят с бой.

По̀ нямаше да бие на очи, ако ги насочат другаде. Затова сам потърси наемното бюро на „Трансконтинентал Рейлроуд“. Тази фирма прокарваше участък от железопътна линия през континента. Строеж, който започваше едновременно от бреговете на Атлантическия и на Тихия океан. В момента фирмата работеше някъде в района на Скалистите планини. Там бе тежко и фирмата търсеше имигранти, подобно на „Сюзън“.

— Тук ни се върти беля край главите — сподели Сирака, когато спряха за обед.

— Да-а — завъртя глава Киро. — И аз така мисля… Тук има… — Той се забърка. — Кой знае какво!

— Да си пренесем товара — вметна Дончо. — И да се измитаме. Ще можем!

Сирака и Киро поклатиха глави — за измитането не се знаеше.

— Надали ще се отървем без бой.

— И аз виждам! — Упорито отвърна Дончо — някои имат нещо срещу нас. Но трябва да си изработим храната!

На третия ден заплахата стана още по-явна. Тук не бяха на мястото си и това е.

Отново дойде обед и заедно с него влага и задух. Дъвчеха мълчаливо. Тогава червенокосият се приближи.

— Пери О’Брайън — представи се той.

Светлите му очи ги изучаваха.

— Да — отговориха му.

— Какво иска? — запита на български Дончо.

— Мълчи! — сръга го Стоил.

Когато Пери говореше, цигарата му се местеше от единия ъгъл на устата към другия.

— Преди ние товарихме тук. Да ви е за последен път, момчета. Махайте се. Днес.

— Защо?

— Не на вас трябва да плащат тук, а на нас, ясен ли съм?

— Нямат ли право да плащат на когото си искат? — запита Дончо. — Не, парите ще им вземем ние. — Цигарата отново се премести. — Губим, а не сме толкова богати, за да си го позволим. Тримата тук сте излишни, уверявам ви. Разбрахте ли го?

Червенокосият присви едното си око.

Сирака и Киро с безпокойство следяха разговора.

— Не е ли по-добре да си тръгнем без да питаме? — вметна Киро.

— Но той иска да напуснем работа!

— Това ще трябва да го направим — каза Стоил. — Рано или късно.

— Но къде да отидем? — запита Киро представителя на хамалите. — И ние трябва да ядем.

— Можете да започнете работа на постройка в Бродуей — предложи им Пери. — А след няколко седмици заминава група за Скалистите планини. Окей?

От раменете им се смъкна планина.

Разговорът се прекъсна от капитана на „Сюзън“. Беше се приближил незабелязано с недоволен вид.

— Как мислите — нелюбезно се обърна той към всички, — докога ще чакам? — Ставайте мързеливци! — изрева изведнъж той вече конкретно към българите.

Пери се отдалечи. Капитанът разрита на всички страни остатъците от храната. След счупването на сандъка и инцидента с Бен той просто ненавиждаше новите.

Тримата отново поеха отегчителния път между кораба и пристанището.

В знак на доброжелателство Пери ги посъветва как да носят по-правилно.

— Здравата са ги изпотили, Пери — забеляза Бен, когато останаха сами. — А ето защо не дадоха работата на нас. Я повдигни това! Уж всичко е нормално, а то…

Пери отбеляза от необичайната тежест на сандъка с думите:

— Да ги вземат дяволите, вътре няма портокали.

— Не пипай! — изрева капитанът. — Какво се въртите тук, безработни нещастници?

В уговорения четвърти ден българите пренесоха и последния сандък. Малко след това „Сюзън“ се отдалечи от кея и изчезна всред хаоса от кораби.

Никой не предложи нов ангажимент на тримата. Оставаше им строежът.

На строежа в Бродуей ги приеха, но отново плащаха зле. Работеха и мислеха за големите пари на „Трансконтинентал“, също и за спокойствието на Скалистите планини. За там чакаха група от Европа. Тръгваха веднага, щом тя пристигне. Обхвана ги радостна възбуда. Може би с него идваха и българи?

Дните минаваха бавно.

До строежа пътуваха с автобус. Безбройните хора по ранната улица им действуваха потискащо, пак се чувстваха нищожни, непотребни.

Недостроената сграда представляваше фантастично видение в представите им. Всъщност строеше се едва от тридесет и пет етажа.

Предстояха почти още.

Горе ги издигаше скърцащ асансьор. С него изкачваха и варта, тухлите… Пътуваха, а под краката им се люлееше обляна във вар и цимент площадка, никакви перила не ги деляха от бездната, от която очите неволно се отместваха. Асансьорът беше външен и с всеки изминат метър вятърът ги шибаше все по-яростно. Майсторите зидари предпочитаха да работят вързани. Навсякъде слагаха опорни въжета.

Прословутата американска организация на труда ги гонеше безспир по скелите и едва вечер, когато припламваха светлините на Бродуей, те слизаха капнали. От този момент отново изчезваха за Америка. Не познаваха никой и никой не ги познаваше.

Оставаше им само мечтата да срещнат свои сред тези, които заедно с тях отиваха за Скалистите планини.

Краят на седмицата им платиха няколко долара. Втората седмица даде малко повече, а през третата пристигнаха от Европа новите имигранти; насрочено беше заминаването.

С Маминката се сбогуваха без съжаление, дори бързаха да се махнат. В същото време екипажът на завърналата се „Сюзън“ вече пируваха в хотела.

Прощалният поглед на съдържателката към момчето беше изпълнен с тъга.

Сега, след престоя, най харесваше походката му, някак необикновено лека, както е при най-енергичните люде.

„Ето още един, който не знае какво иска — мислеше тя. — Защо не е останал в своето село? Сега е времето да обича първото си момиче, къде е тръгнал? Боже мой, защо не си седи вкъщи! А е така беззащитен… Той няма да оцелее, изключено е. Един път то може, също и два, но той дори и не подозира, колко са съблазните и опасностите в света…“

И Маман с горчивина си спомняше за времето, когато нея също не я сдържаше вкъщи и не разбираше колко прави са били тогава съветите.

„Все пак аз имах късмет — разсъждаваше тя. — На мен ми провървя. Имам пари, момичета, покровител, лекувам се… Но, Света майко, колко много изтеглих това, което съм!“

Напускаха Ню Йорк с нетърпение. Най-големият град в света не им даде кой знае какво: Оставяха пристанището с тежките товари, загадъчната работа при „Сюзън“ и скоростния строеж на небостъргача. Отиваха на ново място.

Но заговориха се и за това, което оставяха.

— Тези сандъци наистина тежаха — каза Дончо. — Какво ли имаше в тях?

Седяха в купето на пътнически вагон. Другите места заемаха германци. Сиво-сините им очи гледаха втренчено през спътниците като през прозорец. Други хора сякаш не съществуваха. Цялото внимание можеше да бъде погълнато от някакво парче салам. Но и помежду си не бяха кой знае колко сърдечни — само от време на време разменяха по някое късо изречение.

Киро погледна немците и направи тайнствен жест. Озърна се още веднъж и едва тогава им прошепна:

— Аз зная какво имаше в сандъците!

— Откъде знаеш? — запита Стоил.

— Вижте!

Разтвори шепата си така, че само седящите до него да виждат какво държи. На дланта му зловещо лъскаше червеникава медна гилза. Забелязваха се ясно подробностите — гладката повърхност на капсата, острото челичено куршумче.

— Патрон! — възкликна Стоил. — Откъде го имаш?

— От сандъка, който Дончо счупи.

Киро се доближи до отворения прозорец. Влакът бясно летеше през мостове и реки. Край него бягаше линията за насрещно движение и той хвърли патрона към нея. Заедно с това изчезна усещането за нещо страшно. Назад срещна погледите на приятелите си. Можеше да пропаднат и се забъркат в трудни каши. Не се случи. Отиваха някъде напред, към някакво друго бъдеще, запазиха шансовете си за това.