Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (3)

Глава 2
Сами всред милиони

След като скочиха в Америка цопнаха на дъното й. Първите дни в Ню Йорк, първите дни след пристигането им в Америка, посветиха на трескава борба да не станат като тези, с които ги събра съдбата. Всеки миг на малката група българи бе посветен на едно — търсеха работа. Не им вървеше в това най-главно нещо — работа нямаше и нямаше… И в имиграционното бюро нямаха успех. Там мършав човек с безстрастно маскоподобно лице им зададе следният въпрос:

— Какво можете, господа? — запита ги на руски той.

Нататък разговорът се разви така:

— Всичко! — извика възторжено Дончо, първи разбрал въпроса. — Можем да работим всичко.

Чиновникът не се зарази от ентусиазма му.

— Как да разбирам това „всичко“?

Дончо бързо изстина.

— Наемаме се да вършим и най-тежката работа.

Чиновникът отново изглеждаше недоволен. Отвърна се от Дончо с подчертано пренебрежение и попита двамата по-възрастни:

— Трябва да разбирам, че сте дошли тук за обща работа, така ли?

Стоил Сирака мълчаливо избърса изпотеното си чело.

— Имате ли някакво специално образование или пък занаят?

— Ние сме земеделци — отговори от името на всички Киро. — Пристигнахме преди няколко дни с „Италия“ и сега парите ни са на свършване.

Изобщо, човешкият материал от Европа съдържаща напоследък много баласт.

— Сключили ли сте договор с някоя фирма преди тръгването си?

— Не — гузно разясни Киро. — Надявахме се, че тук ще намерим нещо и то добро… Толкова хубави неща сме слушали…

— Аха… Ще ви запиша имена. Но, крайбрежието е преситено. Тук трудно може да намерите работа. Имената и адресите? Хотел?

Името „Трансатлантик“ ужаси чиновника. Наистина, по външен вид българите се отличаваха от обичайната клиентела, но лошото „те“ се научаваха извънредно бързо.

В утрото на шестия ден отново нямаше нищо по-различно. От океана пак нахлуваше бял облак утринна омара, по улицата бързаха хора, тежко свиреха параходни сирени. Големият град вече плашеше имигрантите. Всичко така непоклатимо стоеше на мястото си, че създаваше ей такова тягостно впечатление: всичко е добре изградено, добре пресметнато, но без тях. Сами сред океана от хора! Това се оказа най-страшната самота.

На шестата сутрин никой не бързаше. Зад съседната стена някой кашляше, от другата страна креватът проскърцваше. В коридора някой от големия дом шляпаше с чехли. Така изглеждаше утринното затишие след нощ със сбивания, размахани ножове и разврат. За българите идеше първия ден на глада. След още няколко, щяха да са слаби, изтощени и непълноценни.

Тогава на вратата се почука. Съдържателката, която вече би могла и да ги изпъди. В ръката й отново димеше дълга цигара.

Лицето й сияеше с обичайната й изкуствена любезност.

Посрещнаха я неспокойни. Очакваха неприятната новина с безпомощно примирение.

Стоил се надигна от леглото, но не стана. Съдържателката на „Трансатлантик“ се отпусна на стол в средата на помещението. Дончо седеше на леглото.

— Е — каза тя. — Харесва ли ви в Америка?

Мълчаха, а през това време съдържателката на няколко пъти погледна към Дончо крадешком. Кожата му все още имаше бронзов загар от лятото. Младият мъж долови любопитството й, но не го разбираше, защото още бе непокварен. А в израза на застарялата развратница проблясваше нещо хищно.

— От толкова време живеете тук, а още не съм ви попитала — малкият роднина ли е на някой от вас?

— Не. Сам е тръгнал из света — поясни Киро. Мамичката смукна дълбоко от цигарата и кимна.

— И аз някога, когато пристигнах тук, бях съвсем млада. Нямах и петнадесет години. — Лицето й изрази съчувствие. — Някои от нашите гости започват от пристанището…

Тя пусна нов облак дим и отпуснато се надигна. Тръгна към изхода, оставила ги в недоумение. От входа насърчително им кимна.

— Какво ли искаше? — попита Дончо. — Но не ни изпъди.

Любопитството и насочената любезност на Маминката никак не го радваше. Погледът й — също.

— Може би дойде — каза Киро — без причина. И изведнъж се сети.

— Тя правеше намек за пристанището! Защо ме гледате такива? Обличайте се! — Киро се надигна. — Да вървим, тя знае нещо!

Маминката знаеше за малката „Сюзън“. Корабчето чакаше на кея, а така нареченият негов „капитан“ търсеше будали да товарят нещо, много да работят, а малко да разбират, ей такива някакви като новите тук.

Босът на „Сюзън“ беше пропил се авантюрист, добър клиент на „Трансатлантик“. Говореха за дълги „черни“ курсове на бързоходното му корабче, които предшества периодите на пиянство.

Маман предпазливо подхвърли на чужденците идеята, а останалото не беше нейна работа.

В пристанищната агенция Киро неуверено запита:

— Днес при вас можем ли да намерим работа?

Имаше заявка от „Сюзън“, дадена просто преди секунди, влезлите на вратата се бяха разминали с капитана.

— Ние сме група българи. Парите ни са на свършване — продължи Киро.

— Кога пристигнахте?

— Днес е шести ден…

— Шест дена не са малко! — подхвърли чиновникът. — Не обичате да работите, а?

Той строго ги загледа.

— Дайте ни каквото и да било, господине — замолиха се отново. — Работата не ни плаши!

— Да-а… Но тук работата е тежка. Работили ли сте някога на пристанище?

— Никога — признаха си.

— Тогава ще предложа на „Сюзън“ да ви вземат временно.

Започнаха да благодарят.

— Не бързайте, условията при „Сюзън“ включват обезщетение за всеки един ден закъснение. А мисля и че в пристанището има хора, заинтересувани вие да не си свършите работата. Ще се опитат да попречат. Това е всичко.

— С приятелите ми си желаем да се посъветваме малко отвън, господине.

Колебанието им не продължи дълго.

— Приемаме, господине.

— Ол райт, ще оформя договора.

Подписаха.

— Ако се справите — вметна чиновникът, — може да се намери работа и друг път. Започвате?

— След минути, господине. Ще ни трябва само малко време, за да сменим дрехите си.

Чиновникът кимна.

— Само помнете — всичко колкото може по-бързо!

— Разбрахме, господине.

— Добре, аз ще ви заведа лично до „Сюзън“.

Така новоизлюпените помагачи бяха факт.

Тук вербовчикът изразително потри палеца и показалеца си:

— От този кораб уважават работниците си.

Отвори едно чекмедже на бюрото си и измъкна от там тънко снопче банкноти. После свали от малкото джобче на ризата си закачената там нова автоматична писалка и бавно отвинти капачката.

— Срещу парите се подпишете тук.

— Всъщност — каза отвън Киро — може би пък да няма нищо страшно. — Той закачливо погледна Дончо. — Така ли е?

Потупа го по рамото.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, в нашия „Трансатлантик“ можем да поживеем колкото си искаме без да плащаме, това е явно. Ха-ха! Тази Мамичка… — и тук млъкна, забелязал лоша промяна.

Когато пристъпиха към работа, Дончо мислеше най-вече: какви ще да са тези, които искат да им попречат? Защо? Киро знаеше, че трудът по пристанищата е всред най-тежките и се питаше дали ще издържи.

Явили се бяха на кораба със своите необичайни за страната дрехи. Правеха впечатление.

— Ето „Сюзън“ — представиха им кораба. — Тук е шефът. За всичко останало ще говорите с него.

Недалеч от „Сюзън“ се виждаше грамада от зелено боядисани сандъци. Наблизо, легнал в сянката на куп чували спеше човек.

Заспалият равномерно дишаше и широкопола шапка се поклащаше върху гърдите и лицето му. Във всичко имаше нещо, на което не бяха свикнали: моряците от „Сюзън“ гледаха към тях недружелюбно и заядливо. Личеше, че нещо не им е по вкуса. Намръщен и нелюбезен човек им показа как трябва да редят сандъците.

По палубата 3–4 човека скучаеха и шушукаха, все така без настроение. Един, както се оказа готвачът, просеше от боса на „Сюзън“ „чашка силен, парещ ром“ след тежкия предобед в кухнята. Може би него най измъчваше жаждата, но все пак той нямаше вид на най-пропадналия от събраните. Целият екипаж си го биваше. Зад външното безразличие на грубите лица се долавяше напрежение.

— Изглежда сложиха крак на Пери — провлачено забеляза някой.

Пери О’Брайън, ирландецът, беше един от старите докери.

Обикновено той товареше „Сюзън“ с приятелите си. Работата тук се считаше за добра — корабът винаги бързаше и плащаше повече.

Събеседникът, към когото бе адресирана забележката за Пери, не счете за нужно да отговори.

Тримата пришълци, вече напуснали трюма, стояха пред купа сандъци. Товарите изглеждаха удобни за носене — с дръжки от двете си страни.

— Можете да ги носите поотделно — каза намръщеният. — А за големите ще трябва да сте по двама.

Той презрително изучаваше фигурите им. Дончо долови пренебрежението и в по-голямата част го взе за себе си — беше най-малкият. Приближи се до сандъка, който изглеждаше най-тежък. От „Сюзън“ се подсмиваха.

Първият капитан се показа на палубата. На кея спря полицай, огледа се и отмина с мързелива походка. Моряците се обзалагаха ще мине ли носачът по люлеещото се мостче. Вълните леко разклащаха „Сюзън“, натовареният малчуган лесно можеше да се изкъпе, още повече че нямаше перила. Без да прояви и най-малки признаци на несигурност, новият докер премина през накованата с напречни летви дъски.

Стоил не искаше да изостава в работата. По примера на Дончо хвана един от големите сандъци. Напрегна сили и гръбнакът му изпука. Мислено се прокле заради мършавата си висока фигура. Когато взе по-лек товар, лицето му под русия перчем изглеждаше червено като кръв.

От „Сюзън“ започнаха нова игра: залагаха колко сандъка ще пренесе Дончо, преди да свърши. Неговият темп на работа им се виждаше убийствен. Капитанът, по риза, с паднала от рамото презрамка, се разхождаше по палубата. Ъглестото му лице беше брадясало и мрачно, а малките свински очички недоверчиво скачаха от отвара към носачите и обратно. Дончо свали горната си дреха, сви я на дължина и я подложи на раменете си. Стоил и Киро вече бяха плувнали в пот.

Пътят на носачите минаваше край лежащия. Той трепна от потракването на сандъците и подскочи.

Денглър Бен нарочно вече втори ден прекарваше тук под тази сянка. Беше един от хората на Пери. Бен не хранеше илюзии спрямо живота — в борбата за хляб нямаше леки успехи. Спеше, без да усеща твърдата земя под гърба си, с издут джеб от пачка тютюн, почти единственото, което притежаваше. В стомаха си усещаше неприятна празнина. Вече втори ден се въздържаше от преяждане и единственото му утешение, че то е вредно, слабо помагаше. Знаеше, че между Пери и администрацията има недоразумения, но ирландецът беше умен и поради забавянето дори го зарадва — поставени на тясно, от „Сюзън“ щяха да платят повече. Докерите имаха свои хора сред моряците и знаеха, че този път „Сюзън“ особено бърза и че капитанът й бе поискал екипажът сам да пренесе товара, но профсъюзите в Ню Йорк категорично забраняваха това.

Бен напипа нагризаната пачка тютюн. Извади я и отхапа. Горчивият вкус на тютюна помагаше срещу неприятни усещания в стомаха. Така, отмахна шапката и… Той с омраза и изненада виждаше това, което преди малко шумът му подсказа. Превил гръб под сандъка, към „Сюзън“ бързаше зачервен непознат носач. Обзет от неприязън, Бен нехайно протегна крак напред — неизвестният предател на общите интереси се спъна и политна. Обзет от справедлив гняв, Бен го ритна и му изрева да се маха. Онзи беше по-висок от Бен, но дори не направи опит да се защити, само мигаше глупаво, толкова бе объркан.

Бен се приближи, като му ревеше да се маха, по дяволите, той и цялата му компания. Но внезапно иззад завоя на пътеката се показа къса, топчеста фигура. Някъде встрани гръмна трясъкът на захвърления в бързината сандък. Бен почувствува, че го нападат, но нямаше време да се защити. Тялото му се преметна от сръчна хватка и той цопна във водата, точно между мостчето и „Сюзън“. Водата го извади от краткото вцепенение и Бен вторачи очи в брега, още преди да изплува. Там застрашително подтичваше, пречупена от мръсните вълнички, фигура, която постоянно менеше очертанията си.

Когато видя Стоил и разправията му с Бен, Дончо се досети за предупреждението на хората от агенцията. Той хвърли сандъка и налетя без да мисли повече.

От „Сюзън“ пак се смееха. Никой не се опита да помогне на Бен, макар и да личеше, че не плува добре. Черният готвач, свикнал като риба с водата, се превиваше с ръце на корема; тресеше се и капитанът с увисналата презрамка. От борда надничаха ухилени физиономии.

Бен изплю хапката тютюн и заплува предпазливо към брега. Дончо вече се чувствуваше гузен за станалото. Докато за него Бен беше нападател, той би могъл да го убие. Сега виждаше само давещ се човек и желаеше да му помогне. Изтича към брега и му протегна ръка, но Бен се дръпна назад и продължи успоредно на кея. Това му даде възможност да се добере до мостчето и се изкатери по ръба му. Дончо тръгна към него. Виждайки как противникът запушва тясното мостче, Бен напрегна сили и извърши героичен скок. Прелетял разстоянието до земята, той се приземи на ръце и крака, бързо се отърси и полетя, разпръскващ капки воден прах.

Бен бързаше по две причини — първо, изменниците бяха трима, и, второ, измежду тях често се срещаха лумпени, способни за малко пари на много нещо. От друга страна, знаеше, че не е сам — нямаше да остане длъжен.

Дончо се върна за захвърления сандък, но го намери строшен от падането.

Палубата го посрещна като артист — с ръкопляскания. Никой не виждаше нещо лошо в постъпката му. Капитанът му тикна в ръката плетеното шише, досега предназначено за собствената му консумация.

При вида му смеховете позаглъхнаха. Чуха се завистливи възклицания, защото всеки моряк от пръв поглед би могъл да отгатне съдържанието — първокласен ямайски ром. Златиста, течността искреше през плетката от лиани.

Дончо гледаше сърдито капитана и падналата му презрамка.

Утихването на веселието взе за лош знак — готвеше се нещо. Капитанът му подаде плетения съд, но младежът не искаше да го вземе. Когато насила му тикнаха съда в ръката, той го изпрати в морето — комедията свърши! Не след дълго по котвената верига изпълзя черният готвач, притискайки с една ръка скъпоценния съд. Със сияещо лице той се поклони на капитана.

— Вие и така го подарихте, сър — и той гальовно притисна бутилката до себе си.

Капитанът измърмори нещо и се прибра в каютата си.

Събралите се пръснаха. Един работен ден в Америка продължаваше…