Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (19)

Глава 18
Европейски шампион

Преди срещата на централната двойка Колов — Деглан се бориха хърватинът Буковац и корсиканецът Бианкони, Цвален — швейцарец и местният Клоден, Харди Крускамп и Юсуф.

Колов загряваше в отделен салон. Беше наметнат в червен копринен халат, обут с черни вълнени гащета, пристегнати от вътрешната страна с ластик, а на краката си носеше незавързани обувки от крокодилска кожа. При последните две двойки той се приближи към входа за състезателите, така че да може през процепа на завесата да наблюдава ринга. Бореха се Харди Крускамп и Юсуф — вероятен противник, ако се наложеше над Деглан и решеше да остане в Европа.

За пред публиката централната двойка закъсня. Появи се едва тогава, когато вече тропаха с крака.

„Човекът с хилядата хватки“ (така наричаха Деглан) беше посрещнат, както подобава на шампион и домакин.

Могъщият Дан Колов излезе загърнат в своя червен халат.

Имаше вид на кардинал от Средновековието. Изпод плътната лъскава материя не се виждаше нищо — дори ръцете бяха скрити в широки ръкави. На кръста имаше хлабав колан, а нагоре халатът се разтваряше и откриваше космати гърди и изпъкналите топки на мускулите. На гърба коприната стоеше опъната и върху нарисувания там герб играеха отраженията на тавана. Нямаше нищо по-сполучливо, по-хармонично сливащо се с представата за сила от този герб: жълт лъв върху червена коприна. Буйната грива се разпростираше върху плешките, а малко по-нагоре, към дясното рамо, отиваше озъбената уста. От черната й паст проблясваха дълги бели зъби. Когато Дан Колов мръднеше, мърдаше и лъвът.

Не всеки би могъл да носи на гърба си такава рисунка.

Някого тя просто би направила смешен. Величественият образ на царя на животните подчертава недостижимостта на високия еталон. Но Дан Колов можеше да носи този герб. На него той се възприемаше от първата секунда и от първия поглед.

— Да живее лъва на Балканите!

— Поздравяваме Балканския лъв!

Гръмкото приветствие на публиката се превърна в един незабравим момент.

Дори само видът на Колов действуваше. Той беше спокоен, хладнокръвен до безразличие.

Когато пред ринга българинът хвърли халата си и с резки, енергични движения изрита обувките си от крокодилска кожа, гърмът на тълпата се усили.

Колов се изкачи бос по стълбичката. Мушна се между въжетата, както беше правил това стотици пъти, и сдържано се поклони първо на публиката, а след това към ложата за официални лица. После демонстративно обърна гръб на вдървения в своята ложа германски посланик.

Чуха се нови викове:

— Да живее България!

— Да живее Димитров!

— Долу Лайпциг!

— Браво, Дан Колов!

Френски реакционери свиреха с пръсти.

По отсрещната стълбичка с елегантни движения се изкачи Анри Деглан. Стъпките му бяха леки, котешки. Цялото му тяло потрепваше и пружинираше. Французинът застана в своя ъгъл и подскокна няколко пъти. После се хвана за въжетата и клекна. Обутите в блестящи черни обувки крака сякаш не докосваха пода — така леки и изящни бяха движенията на европейския шампион. Публиката страстно го окуражаваше.

Край Деглан разтревожено прибягваха ту менажерът, ту треньорът, ту просто симпатизиращи или отговорни лица от Федерацията по борба. Бързаха, даваха съвети. Почитател, героично промъкнал се през редовете на полицията, му поднесе букет.

Деглан вдигна ръце. Залата му отвърна. Най-рутинираният застана срещу най-ловкия. Колов срещу Деглан — „човекът с хилядата хватки“.

Деглан подскачаше.

В цялата зала Колов изглеждаше единствено спокоен. Ринговият съдия извика двамата съперници. Забляскаха светкавици. Фотоленти запечатаха мига.

Противниците се ръкуваха. Отново снимки.

Всеки се върна на мястото си. Деглан допря въжетата и се обърна още с първия допир до тях. Колов изглеждаше тромав.

В залата настана тишина.

Гонг.

Екът беше мек, с разливащи се звуци. Последните му трептения се загубиха във все още тихия шепот не превърналата се в очакване зала. Хилядите живееха само с ярко осветения квадрат на ринга. Всички чакаха първите секунди.

От последните редове борците се виждаха смешно умалени. Едната фигурка блестеше с гладкостта на кожата си като майсторски изваяна мраморна скулптура. Другата изглеждаше тъмна, тежка.

Колов зае прочутата си бойна стойка — полунаведен. Главата му потъна в присвитите рамене.

Отново светкавици. Публиката чакаше.

Пак стана тихо. „Кинг-Конг“ се размърда. Стъпка. Втора. Двете тела се докоснаха.

И сякаш беше искра в буре с барут! Секундната тишина изчезна и мъртвата й неподвижност беше сменена от гръм.

Деглан се бореше с вдъхновение. Всеки нерв в него трептеше от боен жар. Залата го аплодираше.

Колов продължаваше да е бавен, не блестеше и само малцина можеха да схванат колко изключително точни и пестеливи бяха движенията му. Без отклонение от милиметър той хващаше там, където трябваше, натискаше със сила, сякаш изчислена от инжинер.

Деглан атакуваше с възторг. Хватка „през трупа“ и Колов хвръкна напред. Дори и в полета той се движеше някак бавно.

Впечатлението отново се създаваше само от ръцете, които се придвижиха само толкова, колкото бе необходимо, за да посрещнат първи пода.

Французинът се хвърли върху поваления и в същия миг излетя в полудъга, пометен от страшна „ножица“ с крака. Лъвът, който му изглеждаше полумъртъв, му напомни за себе си. Деглан яростно загреба студения брезент на ринга с ръце, искайки миг по-скоро да се обърне с лице към противника. Но разбра, че кракът му е стегнат в менгеме и че ръцете на Дан Колов го извиват. Като мълния мина през главата му мисълта: схватката може би вече е свършена! Освободи се едва с нарушение на правилата.

Двамата отново бяха лице срещу лице.

Новата акция Деглан започна неуверено. Но бързо се оправи и успешно приложи „през глава“. На няколко пъти той прехвърля тялото на Дан Колов през себе си, но не успя да извоюва окончателна победа. Поваленият все му се изплъзваше без излишни движения и суетня, отгатвайки като по магия всичко онова, което той се стремеше, намирайки отчайващо бързо най-ефикасното и най-пестеливото противодействие.

Забулен с непроницаемата си маска на външната си сигурност, вътрешно Колов отблъскваше с напрежение набезите на Деглан.

Знаеше, че ако за миг се отпусне, ако за миг загуби увереността си, ако душевното му равновесие за десета от секундата не е онова, което така грижливо в течение на години бе изграждал, той щеше да напусне тепиха, смазан от неизтощимата енергия на противника си, пометен от устрема му. С всеки допир срещаше твърдите като камък мускули на Деглан и влажната от пот кожа. Тя беше мека и еластична. От нея струеше сила и младост.

Минаха минута, две, десет. Грижливо изградената крепост продължава да се сражава, кулите и бойниците й стояха непокътнати. Атаките на Деглан загубиха остротата си. Станаха прибързани, нетърпеливи. Колебливостта ги правеше половинчати, французинът грешеше, в бързината невинаги намираше най-подходящото действие за създалата се ситуация на тепиха. Колов все още не можеше да се възползува от предимствата на своя по-голям опит, защото енергията и волята за победа на противника му продължаваха успешно да компенсират всичко, което не му достигаше. С голям разход на сили Деглан поддържаше превъзходството си. Българинът продължаваше да се брани, грижливо поддържайки напрежението, за да не даде възможност на Деглан да отдъхне. Европейският шампион се обливаше в пот.

В шестнадесетата минута агресивният в началото Деглан сам се стремеше да избегне острите хватки. Колов добре познаваше мига, след който всичко рухва, след който борецът сам не вярва в себе си. Предизвика няколко остри ситуации. Както и преди, французинът излезе великолепно от тях. Вътрешно Колов му се възхищаваше, защото противникът не просеше милост. Той бясно се съпротивляваше с всичко, което му оставаше от опустошителните шестдесет минути, в които така разточително бе изразходвал младостта си.

Всъщност Деглан бе респектиран до уплаха. Равновесието на Дан Колов изглеждаше нечовешко. Нищо не можеше да го смути. Той не реагираше дори на грубостите. А му се струваше, че ядосан, българинът ще е по-малко страшен, най-малкото — по-добре познат като противник.

Настъпиха минутите, за които журналистите казваха, че в тях Дан Колов приличал на развързан дявол. Мощното туловище излезе от привидното си вцепенение. Движенията изведнъж загубиха своята бавност. Хватка. Втора. Трета! Дори за погледа беше трудно да улови светкавичните действия в тяхната цялост.

Тялото на Деглан се отдели от пода и издигна високо в протегнатите ръце на Дан Колов. Французинът чакаше падането с надежда, че ще се спаси. Беше затаил дъх и съсредоточил цялото си внимание. Струваше му се, че всичко това продължи безкрайно дълго. Колов се въртеше, пристъпвайки на място. Сто и десет килограмовият Деглан изглеждаше лек в ръцете му.

— Фантастично! — извика от правителствената ложа министърът на колониите.

— Да живее лъва на Балканите! — крещяха присъствуващите българи, забравили себе си и света. — Да живее Дан Колов!

Възгласът се поде. Звучеше мощно, защото срещата в „Пале дьо спорт“ извърши чудо — беше събрала всички българи, които се намираха в Западна Европа — дипломати, богати туристи, търговци, артисти, емигранти… Имаше пристигнали от Брюксел, от Берлин, от Лондон. Това бяха хора, дошли да гледат най-големия спортен триумф на своята нация. Слава, която всеки от тях вземаше и върху себе си — от името на най-силния човек в света!

Деглан се извиваше над главата на Колов, търсейки безопасен път към земята.

Колов все така се въртеше бавно, тъпчейки на място. Лицето му последователно се обърна на всички посоки.

Лен Хал наблюдаваше срещата с дъвка в уста. Той преценяваше хватката като професионалист. Мина му през ума, че от едно такова положение се излиза често с носилка.

— Да, Деглан го ядоса — каза калифорниецът.

— О, да — съгласи се Харди Крускамп, който беше помислил същото.

— Ще го изхвърли от ринга. Надявам се няма да падне лошо.

Стив Сейбър, един от най-големите грубияни в кеча, дрезгаво се засмя.

— Ефектно е — каза злобно той. — Бих искал аз да спечеля такава победа, но срещу него! — той показа Дан Колов.

Крускамп и Лен Хал се спогледаха и отдалечиха. Не само те, всички избягваха Сейбър. Да излезеш на ринга срещу него значеше да рискуваш целостта на кокалите си.

Мъртвата сцена свърши. Деглан полетя от височината на протегнатите над главата ръце, но меко се прилепи към платното, без дори да се чуе шум. Колов се хвърли върху него и французинът затихна.

Ринговият съдия преброи законното време.

— Жалко! — ръмжеше Стив Сейбър, отново приближил се до двамата борци. — Едно изхвърляне извън ринга би било много по-ефектно. Такъв сгоден случай като днешния пада на двеста мача веднъж.

Прозвуча последният гонг.

— Вив ла Бюлгари! — викаше публиката. — Да живеят българите! Да живее Георги Димитров!

А българската група направо ликуваше.

На ринга изтичаха борци, всички стискаха ръка на победителя и му благодаряха. Една от най-красивите срещи в историята на кеча бе завършила.

Издигнат на ръце, Дан Колов се кланяше в четирите посоки на акламиращата го зала. Движенията му отново изглеждаха бавни, тромави.

Беше щастлив. Той е вече носител на титлата „Европейски шампион“!

На кръста му окачиха блестящия „Диамантен пояс“.

На публиката пак изглеждаше прекалено спокоен за радостта, която би могъл да изпита.