Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (17)

Глава 16
В Париж

Когато прескочи океана, Дончо се вълнуваше, както и преди двадесет и шест години, когато напусна същото това пристанище, макар вече да се връщаше като пътник от екстра класа и да го чакаха посрещачи.

До „Куин Мери“ допряха мостика за пасажерите. Елегантно облеченият френски митнически чиновник запрелиства с тънки, ловки пръсти книжата и паспортите. Колов търсеше с поглед по брега едрата фигура на Раул Паоли.

— Моля, паспорта ви, господине.

Беше стигнал до чиновника без да усети.

— Момент.

Колов пъхна ръка в чантата си.

Митничарят спря редицата на слизащите. Имаше нещо нередно, защото паспорт се носи обикновено в джоб или портфейл и когато се слиза в чужда страна, се приготвя предварително.

Когато Колов се отдръпна, за да не пречи на движението, митничарят любезно му отговори, че не бърза. Всъщност той напрегнато се мъчеше да си спомни къде е виждал тежката фигура и смачканите, станали почти на топчета уши. Но затрупаната му с полицейски сводки памет изневеряваше.

Най-после Колов извади картонена кутийка. Любопитен американски турист отвори фотоапарата си и разтегна меха му.

— Поисках паспорта ви, мосю! — учтиви напомни митничарят. Пътникът разви пласт пергаментова хартия, после втори.

Накрая се откри малка, омазана от пипане книжка.

— Заповядайте!

Подаденият документ представляваше нещо уникално в историята паспортното дело. Върху почти разпадналите се от старост листове стояха печат върху печат, толкова много, че изобщо не мижеха да се разчетат — от десетки страни! Проверката продължи дълго — вече не от недоверие, а от любопитство.

Зад рамото на митничаря и иззад гърба на безразличния Колов надничаха любопитни лица.

— Валиден! — каза митничарят и стовари своя печат върху един от предишните щемпели.

— Мога ли фотографирам паспорта ви, сър? — запита американският турист с фотоапарата.

— Моля.

— Моите почитания към един истински патриот, сър — каза той, след като направи снимката.

— Мистър Колов! — каза митничарят, най-после познал го. — Вие имате вече в страната, в която току-що стъпихте, един горещ почитател. Това съм аз, мистър Колов. — И той се поклони и му направи път. — Много щастие, мосю борец!

— Благодаря!

Дончо слезе на брега, заобиколен от група пътници. В Европа почувствува облекчение — беше дошъл като българин, така, както я напусна. От всичко, което бе имал, оставаше само едно — малкият смачкан паспорт. Той се върна верен на страната, в която направи първите си стъпки, и несломен. Чувстваше се силен и способен да побеждава. И някак успоредно с това сякаш отново бе малък. Такъв, какъвто някога напусна брега.

Посрещачите го поздравиха. Наблизо се чу български говор. Бяха двама младежи. Дончо ги гледаше с любов.

— Добре дошъл, мистър Колов! — поздрави го Паоли, пробил си път през навалицата.

— Радвам се, че съм тук, господин Паоли — отговори му Дончо и французинът, поласкан, му кимна.

Раул Паоли лично посрещна българския борец. Колов беше ас, чиято роля в турнира трудно можеше да се прецени отсега.

Самият факт, че го извика, поставяше пред организатора един проблем. Поканен беше и Джим Лондос, бивш двукратен шампион, и той също прие поканата. Сега, разбира се, гъркът щеше да изчезне от Париж, оставяйки след себе си задачата: кой щеше да привлече повече публика — световният шампион или Дан Колов. Напоследък в Америка Колов имаше превес, но там го познаваха и титли не му бяха необходими. Напротив, така той бе дори по-добре, защото можеше винаги да направи мач сензация, побеждавайки настоящия шампион.

Това той бе правил толкова пъти, че само името му на афиша представляваше достатъчна гаранция за хилядите зрители. Жалко, но то не важеше за Париж. Тук старият лъв трябваше отново да покаже ноктите си.

— Как сте, мистър Колов? — запита Паоли.

— Thank you, добре — отговори боецът.

По килограми и самочувствие Колов изглеждаше нормално — както всякога.

Паоли искаше да чуе и нещо повече, но добре знаеше, че няма да стане. А гръмки думи и обещания най-добре биха успокоили смутения му дух.

Паоли мечтаеше режисираният от него турнир да завладее Париж. Това беше негова амбиция — да завладее Париж. Победа, за която мнозина са мечтали, но само единици са успели!

А парижани сега бяха дяволски далеч от спорта.

Най-четеното, както и преди, си оставаха подробностите по запалването на немския Райхстаг. Демонстрации, политика…

— Имате ли нещо против хотел „Лакапол“, мистър Колов? — запита Паоли и любезно покани бореца в „Ситроена“ си.

Дончо се качи малко тромаво, но Паоли знаеше, че именно тази привидна тромавост докарваше тълпите до бесен възторг. Когато се отърсеше от нея, Колов приличаше на „развързан дявол“, пак по израза на един чикагски вестник.

Дончо с нищо не показа дали е чувал името „Лакапол“. Това беше най-добрият хотел, който Париж изобщо можеше да предложи, и добър израз на надеждите, които му възлагаше Паоли.

В „Лакапол“ отсядаха арабските шейхове и индийските махараджи. Шумът от стъпките потъваше в дебелите не по-малко от пет сантиметра килими. Но шейховете и черната им прислуга правеха малко впечатление на Колов — с тях той бе свикнал. Изненада го по-скоро подчертаното уважение на френската прислуга — във Франция още не го познаваха както другаде.

В коридорите на хотела той срещна Джим Лондос.

— Поостаряхме, Джим — каза му Колов, след като известно време се гледаха мълчаливо. Никой от тях не предполагаше, че Паоли може да им устрои подобна шега.

— Не съм остарял дотолкова, че да не мога да те победя, Дан!

— Тогава победителят на турнира ще бъде един от двама ни.

— Може да бъде! — троснато отговори Лондос и продължи пътя си. Но едва отминал го, той се върна и каза: — Ако забравяш Били Бартус, Кинг Кърдис, Юсуф и най-вече местните Деглан и Ригуло!

Колов се засмя — Лондос още смяташе, че е възможно двамата да си трошат ребрата по ринга, както биха го направили след някогашния им спор. Не поиска да го разубеждава. Лондос скоро щеше да си замине от Париж. Сега мислеше по-скоро за Били Бартус.

Били представляваше сериозно препятствие. Ученик беше на американската школа, макар и латвиец по произход.

Преди първата среща Колов си присвои титлата „Шампион на България“ — шампион на страна, в която не беше стъпвал близо тридесет години. Позволи си тази волност, смятайки, че тя ще привлече към него вниманието на неговите сънародници още от първия миг. Новата му титла беше написана с по-големи букви от името му. Добре разбираше какъв риск поема.

От времето на Никола Петров България не бе имала свой световен шампион. Нямаше дори спортист, който достойно да я представи. Дончо страстно желаеше да бъде човекът, който може да запълни тази празнина.

На ринга срещу Бартус Колов изглаждаше бавен и безразличен. Но вътрешно той никога не бе държал така много на своето първо представяне. Започна предпазливо. Атакуваше само когато успееше да разкрие противника си в някоя удобна за хватка поза. Той победи Били без да рискува. Вестниците отделиха доста място на борбата му, публикуваха негови снимки. Нарекоха го „Кинг-Конг“. Името се хареса.

Вторият мач беше със Селоид Арнолд. Джим Лондос има първата си среща с Козак.

Колов обяви във в. „Л’Ото“:

„От отдавна преследвам Лондос. Понякога съм депозирал пари, за да се срещна с него. В Бостон стигнах до 5000 долара. Сега давам 10 000 франка!“

Знаеше, че Лондос ще отклони поканата. Срещу Козак гъркът показа, че е далеч от най-добрата си форма. Когато Лондос остави поканата без последствие, популярността на Колов нарасна.

— Това е последната компенсация, която взимам от Лондос — каза българинът на Паоли.

— Някога той ви навреди, мистър Колов — учтиво се съгласи организаторът. — Вие, а не друг, можехте да вземете световната титла от него.

Дончо не отговори.

— В Америка никога не ви вървяло с менажерите — съчувствено каза Паоли.

— Да — отговори Колов, — но никога не съм играл зад кулисите.

— Прави ви чест.

Паоли беше повече от добър домакин и организатор, но човек с патриотизъм като неговия не можеше да не бъде с цялата си душа на страната на Деглан и Ригуло.

— Тук можете да спечелите от Деглан титлата „Европейски шампион“, която в кеча се дава със символичния „Диамантан пояс“ — каза Паоли.

— Да — Дончо не поиска да дразни най-силните му чувства. — Ако стигна дотам.

Паоли се усмихна.

— Събрал съм силни борци. Дори за вас ще бъде трудно.

Тук се играеше с открити карти, това беше най-важното.

С втория, Селоид Арнод, всичко мина успешно. Арнолд беше шампион на морската пехота на САЩ. Добре трениран. Плешките на американеца опряха тепиха за около четиринадесет минути.

Парижаните викаха: „Да живее България“. Не биха викали, ако нямаше процесът в Лайпциг и името „България“ не бе в устата на света.

Върху ринга хвърляха цветя.

В „Лакапол“ Колов се прибра изморен, но щастлив. Веднага поиска вестник. Взе телефона и позвъни на преводача, който му представи Паоли.

— Жерар, преведи ми нещо от първата страница на „Пти паризиен“. Днешният брой.

По телефона Дончо улови, че Жерар се усмихва.

— Вие и политика, мосю Колов?

— Аз? Глупости. Интересува ме само Димитров. Имам право да питам за него, нали?

— Разбира се, разбира се, мосю Колов. Той е ваш сънародник.

— Именно затова.

В слушалката се чу шумолене на хартия. Добър преводач бе намерил Паоли. Какъвто и въпрос да му зададеше, незабавно получаваше отговор. При това Жерар услужваше на бореца срещу съвсем минимално възнаграждение.

— Жерар — помоли отново Колов, след като чу един-два пасажа, — информирай ме редовно за това, което става в Лайпциг.

Касаеше се за един гигантски умствен двубой, който борецът искаше да проследи докрай.

— Разбрано.

Дори от слушалката лъхаше симпатия.

— Преведи ми и това, което пишат за Деглан.

— Разбрано. Но вашият следващ противни е Кинг, Кинг Кърдис, мосю Колев.

— Зная.

Няколко дни преди мача с Кърдис Дончо вече осезателно чувствуваше, че българската колония в Париж го е приела безрезервно като свой. В приемната често го чакаха български студенти. При срещи с тях той се смущаваше от езика си. Говореше така, както през детството си. На тринадесет годишна възраст.

Вън от тези срещи Колов имаше само едно развлечение — ходеше на кино. Най-вече заради прегледите. В тях даваха мачове на Кинг Кърдис, Деглан и Ригуло. На Дончо Кинг Кърдис правеше впечатление не толкова с борбата си изобщо, колкото с изключително умелото разпределение на техническия си арсенал.

В „Лакапол“ Колов се хранеше след шаха на Кувейт. Двамата бяха единствените, които запазваха в ресторанта повече от едно място. Шахът резервираше всичко и се хранеше сам в празното заведение, а борецът имаше няколко маси, винаги шумни от приятели.

Колов дочака срещата си с Кърдис в безупречен, но скучен режим. Това изпъкваше особено ярко на фона на разговорите, които слушаше всяка вечер от веселите си гости, повечето български студенти.

Когато Кинг Кърдис и българинът застанаха един срещу друг, „Пале дьо спорт“ отново с труд пое многобройните си гости. Английски туристи развяваха знамена по трибуните, насърчавайки своя сънародник. Те горещо желаеха победа над „Краля на кеча“, титлата, която възторжените парижки вестници наскоро дадоха на Дан Колов.

Срещата започна с натиск на Кърдис. Както винаги Колов се бореше предпазливо. Двамата си съперничеха физически само на пръв поглед. В действителност всеки се стремеше да наложи тактиката си. Колов трябваше да признае, че по-голяма част от уловките му не сполучваха. Противникът му проявяваше хладнокръвие дори пред едно голямо име. В това се криеше и тайната на неговите успехи — съобразителността му даваше възможност да печели винаги, когато имаше психически смутен противник.

Колов остана дълго време спокоен и Кърдис, сам смутен от това спокойствие, опита нечиста борба — блъсна го с лакет, нанесе удар с глава.

Разтревожен от възможността да получи контузия преди срещата с Деглан, Колов бързо потърси разрешение на спора.

Публиката видя как сто и десет килограмовата му маса сякаш получи нов живот.

Българинът диктуваше едно бясно темпо. Преследваше англичанина по всяко кътче на ринга. Не му даваше да отдъхне, използвайки богат арсенал оръжия на професионален борец. Кърдис вече грешеше. Личеше, че загуби съобразителността си.

Дан Колов го запрати върху въжетата. Минута след това го тушира. Публиката аплодираше.

Облян в пот, Колов дишаше тежко.

Веднага след срещата се подложи на продължителен масаж.

Това добре му помагаше да премахне млечната киселина от мускулите. Масажистът не беше добър и той реши да извика свой познат от Америка.

— Вашите концепции за борбата, мистър Колов? — запита го един английски дописник.

— Главното е мисълта! — отговори победителят.

Излизането от съблекалнята беше и трудно, и вълнуващо. Чакаха го тълпа поклонници. Някои искаха просто да го видят, други търсеха автограф, там беше и станалата по-многобройна българска група. Дълго Дончо не можа да се измъкне от обкръжилите го хора. Видя мъже, които плачеха от радост и викаха: „Каква слава за България! Изключително!“

Колов дълго бе живял със спомена за родината си. Той му заменяше жената, дори дома, който нямаше. Зад гърба му се редяха години тренировки, строг режим, често отказване от всичко онова, което носи радост на обикновения човек и една-единствена награда — да бъде обичан! В живота покори върхове, на които на малцина е съдено да се качат. Сега България се гордееше с него! Разбра, че това бе единствената награда, за която бе мечтал и която се бе страхувал да изрече дори пред себе си.

В хола на хотела отново възторжени групи. Той не отиде веднага при тях, имаше да решава един важен въпрос. Но знаеше, че ще се забави съвсем малко.

От половин година насам често му се налагаше да избира между ринга и препълнената зала, от една страна, и наглед тихия живот на дребния търговец, от друга. Тих само външно, защото и там съществуваше борба, която изискваше всички сили. Предприятието му не вървеше добре. Вън от това, че Джери го мамеше, финансовите му сметки бяха така объркани, че от истинския фалит го делеше едва крачка. Джери настойчиво искаше френските хонорари. Дончо би могъл да замине веднага, да прегледа всички търговски книжа, да уличи неверния си съдружник и поеме своето дело в собствени ръце. А можеше да остане тук и да се бори с Деглан.

Колов прегледа набързо книжата и сметките, които му беше изпратил Джери, и слезе отново в хола.

— Вечеря за всички! — поръча той и се весели до късно.

Олекна му откакто разбра, че от него няма да стане бизнесмен. Плащаше сметка, равна на тази на шаха, и наоколо говореха, че е страшно богат.

Отзивите на вестниците радваха: „Ентрансижан“ — „От всички борци, които ни представи Паоли, Колов е най-могъщият. Надарен е с извънредна мускулатура и херкулесова сила. Той е страшилище и за най-силните борци“. „Пари Соар“ — „Пред българина англичанинът не съществуваше!“

След вечеря Колов отново четеше в пресата за себе си, а телефонът отчаяно звънеше. Още малко и мостовете назад щяха да бъдат взривени. Напред оставаха само дните на славата, скромните доходи на треньора, ако доживее до старост, и, разбира се, възможността да умре неопетнен и честен. Кой по-добре от него, днешният шампион и вчерашният работник, знаеше цената на тези два пътя! Народът би му простил всичко, но не и една мръсна шега — да забрави целия си живот и издигнат на най-високото стъпало на славата, да стане… един от тези, които масите ненавиждаха.

Дончо полулежеше на мекото кресло, четеше вестник и хладнокръвно губеше пари под акомпанимента на пищящия телефон.

— Търси ви адвокат на Георги Димитров, мистър Колов.

— Да влезе.

Непознатият се представи. И след като обясни целта на посещението си, каза:

— Не бих безпокоил, ако не ме посъветваха. Чух, че сте народен човек…

— Не съм комунист.

— Все пак какво мислите за процеса?

— Това момче се бори здраво. Харесва ми.

— Ще направите ли нещо за него?

— Аз съм българин също като вас, господине. И сте дошъл навреме — хонорарът от срещата ми с Кинг Кърдис и тези две хиляди долара са на ваше разположение. Съжалявам, че не мога да направя нещо повече.

— Можете, мистър Колов.

— В Париж е баба Парашкева — майката на Димитров. Ще има митинг. Вашето присъствие там ще привлече хиляди.

— Разбирам. Разчитайте на мен.

Телефонът, поспрял за малко, отново иззвъня. Колов вдигна слушалката. Под зелените вълни на океана кабелът донесе настоятелния глас на Джери Маринов. Борецът подаде ръка на посетителя си.

— Моля да ме извините.

— Нищо. Другата България ще ви запомни… — адвокатът се двоумеше разчувствуван, — другарю!

Обърна се и излезе. Трогнат, възхитен. Какво беше накарало бореца да даде сума, равна на цената на два „Мерцедеса“? Щедрост? Любов към правдата? Любов към родината? Любов, любов… И каква дръзка шега на природата да вложи всичко това в нищо неподсказващата обвивка на едно желязно тяло.

— Ти ме изигра, Дан! — крещеше отвън разяреният Джери. — Ти не можеш да фалираш сега. Нямаш право на това! Разполагай сам със себе си, както искаш, но защо завличаш на дъното и мен? На нашия кораб ти не си сам. Дан, чуваш ли, Дан?