Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (12)

Глава 11
В Япония

При второто си презокеанско пътуване, на борда на луксозния пътнически кораб, Дончо Колев вече беше забележителната фигура. Тренировките му се наблюдаваха с интерес, вдигнатите тежести предизвикваха удивление. Приготвяха му храна по собствени рецепти. Но най-голяма атракция правеше при борбите. Вечер избираше най-здравите момчета от екипажа или изобщо измежду желаещите. Със завладяваща ловкост Дончо се счепкваше с двама, с трима, понякога дори с четирима противници. Движенията му, по природа леки и точни, бяха вече движения на високо трениран професионалист. Американската борба, игра без правила поради честата среща на противници от различни континенти и какви ли не школи, много го бе обиграла, можеше да се каже, че нищо не сварва да го изненада. С лекота търкулваше противниците си, като ги пазеше от контузии и също така сполучливо увардваше и себе си от атаките на нетренираните здравеняци. Беше красиво и завладяващо да се гледа този мъж, издигнал се всред най-добрите в света, високо над обикновените люде.

На скъп кораб като този имаше открояващи се хора от различни професии: търговци, индустриалци, хора от други клонове на бизнеса, та дори и артисти, напуснали Холивуд, за да снимат филм по острови из Тихия океан. Какъв точно щеше да е филмът никой не знаеше, но в групата имаше и няколко дами, които приличаха на секс звезди. Та тези секс звезди оградиха Дончо с внимание, което пък му спечели всеобща завист, дори всред милионерите. Самият пък Дончо отбягваше компанията им, особено ако наблизо се мяркаше фотограф и може би точно това се оказа решаващо.

Беше краят на пътуването, когато Дончо разбра, че сериозното е амбицирал една от главните изпълнителки. Например, тя често се появяваше там, където беше и той, често го докосваше при разговор, прилепваше се до него и изобщо, стремеше се да го предизвика и предразположи към интимност.

Един ден, както бе облегнат на перилата, нежната й ръка с тънки пръсти и блестящи пръстени се провря под мишницата му.

— Вие имате прекрасно тяло! — каза актрисата на недосетливия борец. Откровеността й отиваше. — Истинско, силно, много силно мъжко тяло.

Тя направи лека пауза и примижа. Устните й бяха свежи и червени, дори без грим. Капризната гримаса на тях й придаваше очарование. Дончо я харесваше, но прекалено ярките жени го настройваха недоверчиво.

— Бих предпочел да чуя, че някъде го е споменал Джики Хиген — каза той. — Джики Хиген ще е най-сериозният ми противник в близкото бъдеще. Даже и ако е споменал, че се безпокои от това, още по-добре.

— Джики Хиген! О! — възкликна тя и се направи на ужасена от мрачната слава, с която светът познаваше японския шампион. — Удушвача!

— Да, Удушвача.

— Това животно.

— И той е човек като нас.

— О, не. Той е жълт. А вие сте силен, прекрасен, чак съжалявам, че не мога да рисувам!

Дончо се помъчи да бъде сериозен. Погледна я под око. Тя имаше по-мек овал на лицето от този на Чармиън.

— Ще дойдете ли с мен някъде?

— Не, разбира се.

Кандидат-звездата замълча и устните й капризно се издадоха напред.

— Защо? — запита тя. — Не разбрахте ли, че съм да оставя филма заради вас. Искате ли? Ще избягаме още на пристанището в Япония.

Той я гледаше. Мина му през ум, че при добро развитие на нещата възможно е да спечели популярност по американски: няколко седмици с прочута звезда в Хавай, един провален филм и едно отложено турне биха го направили сензационен. Ако вестниците пишат за тях, което бе много вероятно, милиони хора всеки ден с любопитство ще четат за романа на една нежна, чаровна артистка с космат кечмайстор. В крайна сметка, когато се върнат по местата си, може би залите му щяха да се пълнят, а възможно бе и нейните хонорари да не останат на предишната цифра.

— Хвани както хващаш, мистър Колов — подкани го тя.

— Аз съм сериозен човек, госпожице. И много държа на думата си. А сега съм дал дума да проведа игри в Япония. Но бих искал да се видим след Япония, госпожице. Кажете къде ще сте и аз ще ви намеря — отговори той.

Отговорът му много я обиди. Последното му изречение тя така и не дочака. Борецът изгледа фигурата й, която ядосано се скри измежду някакви палубни тръби и въжета. Беше я обидил на прелъстителка.

Дончо продължи да се разхожда, като съжаляваше себе си. Интимният му живот не изглеждаше така, както му се искаше. Вярно, появяваха се такива жени, каквито няма край другите. Жени, които са повече жени от другите и търсещи съответно мъже, които са повече мъже от обичайните. След Чармиън тая бе втората. А мечтата му бе за скромна любеща женица, при която да си почива след битките. Но тези се плашеха и бягаха от него. Той не бе човек от техния свят и прекалено дълго отсъстваше. Докато се самосъжаляваше, някак извън сетивно, без да отделя специално внимание на това, усещаше, че една сянка неотклонно го следва.

Без да се обръща, знаеше кой е — нисък, набит японец с твърде продълговати дори за расата му очи. Това този човек вършеше от началото на пътуването. Винаги, когато Дончо говореше със звездата той бе наоколо. След срещите им си отиваше и японецът, за да се появи отново в ролята си на тих и безмълвен наблюдател. Колов свикна с тази му роля. Проявеното по такъв начин внимание подсилваше чувството му за отговорност. Но днес обичайното бе нарушено. Японецът го спря с хиляди извинения за безпокойството, което му причинява:

— Може ли да зная реда на срещите ви, почитаеми господин борец?

Когато не чу в списъка името на Джики Хиген, господин Сато, така се казваше дългоокият пасажер с остро вдигнатите вежди — се оттегли вежливо, с безизразно лице, но вътрешно ликуващ, защото бе обратен расист: белият борец се бои от Джики!

След този разговор господин Сато се чувстваше удовлетворен. Особено много той мразеше янките: разпуснатите им нрави, нетактичността им, несравнима с японската изящност и учтивост, та дори и страната им. В нея на всяка крачка се натъкваше на обиди.

В хотела, в ресторанта, за него всичко в обслужването всичко бе придружено с понасяне на унижения. Господин Сато имаше желание да направи хотелите си в Токио малко по-американски, но след всичко, което видя там, реши да ги устрои като по японски от всякога. А тук, на кораба, чувствителният расист бе отново уязвен, защото, от негова гледна точка, сравнен с голокожите японци, космат като маймуна янки се бореше с гладките, красиви японски моряци, като сръчно търкулваше на земята по няколко от тях. И друго: господин Сато харесваше младата бяла актриса. На няколко пъти нарочно избираше в столовата място до нея. Но тя дори не го забелязваше. В същото време тя често хващаше „косматия“ под ръка, говореше с него. Самият господин Сато никога не би се решил да се докосне до такъв от негова гледна точка непълноценен човек.

Тъкмо господин Сато потръпна от отвращение и се сети за Джики Хиген.

Мисълта за японския цар на ринга подобри настроението му. Господин Сато реши да гледа всички срещи на Колов и да изкаже с най-любезни думи съболезнованията си, когато косматият загуби от Джики Хиген. Защото Сато ни най-малко не се съмняваше, че ако „американеца“ не бъде победен по-преди, все пак накрая Джики ще оправя работата. Тогава предпазливо ще даде на Дан Колов да разбере, че японските майстори се различават от моряците и ако двете нации се сравняват по най-можещите си хора, то ясно е кой кого превъзхожда.

В програмата си Дан Колов наистина нямаше среща с Хиген.

Не му я предложиха, но той знаеше, че ще трябва да се бори именно с него, ако не го опозорят по-рано. И непременно да победи, стигне ли до там.

Джики Хиген беше единственият борец в света, непобеждаван от никого като професионалист. Беше млад, пъргав, техничен и самоуверен. Когато в света се заговореше за кеч, неговото име не се премълчаваше. Макар че японецът имаше една особеност, рядко се бореше извън страната си. Но нямаше и нужда да излиза, защото славата на непобедим осигуряваше достатъчно желаещи да се закичат с победа над него. С тях Хиген се разплащаше убедително, понякога дори грубо. Прочут бе със своята удушваческа хватка. Тя му спечели и съответното прозвище.

В Осака посрещнаха Дан Колов любезно. Афишите му бяха вече готови и много красиви. В тях се представяше за американски борец.

Заживя в хотел с европейски условия, отнесоха се честно, оставиха му и време за аклиматизация. През тези няколко дни на относително спокойствие с помощта на журналисти прочете всичко, което намери за своите бъдещи противници. Разучи последните им борби, възможности, форма и обикнати похвати. Местен треньор му показа нещо от онова, което можеше великият Джики Хиген, включително и прочутата удушваческа хватка. С местен спаринг — партньор се разиграха положенията, с които японският ас бе спечелил последните си срещи.

На ринга първият противник на Дан Колов беше просто прегазен. Пред своята първа японска зала Колов показа всичко, на което бе способен. Не търсеше бърза победа, бори се ефектно. На няколко пъти изправи на крака публиката. Показа майсторство, решителност и разбира се, сила.

Мачът завърши час след началото си, когато Дан Колов с рязко врязване влезе в краката на противника си, вдигна го във въздуха и след плавна дъга залепи плешките му на тепиха. Беше едно от първите публични изпълнения на прочутата по-късно хватка „самолет“, лично изобретение на Дончо. Въздействието й върху публиката бе огромно, защото се правеше нещо, което не е било във възможностите на борците преди Колов.

Интересът към втората среща беше доста по-голям. След третата желаещите да я наблюдават бяха повече от местата в залата и многобройни любители, останали без билет обсаждаха входовете.

Спортните вестниците публикуваха данни за бореца, ежедневниците също забелязаха пристигането. Прокрадваше се наблягане върху това, че мистър Колов е бивш работник, като е бил строител, миньор, металик, сондьор. Това идеше от самия Дончо, който пък считаше, че така се бори срещу представите за пълноценни и непълноценни хора. Деленето на хора на висши и низши му се струваше много глупаво, а още по-нелепо му изглеждаше, че две нации трябва да се сбият и след голямото клане да се каже, че едната наистина е била по-висша. Така гостуването му замириса на политика, защото свиренето на нацистката струна влизаше в репертоара на японската върхушка, а допълнително усложнение се яви от там, че в родината на мнозинството бойни спортове, като карате и джиу-джицу, виртуозното им практикуване, като тук по времето на Колов включваха и много свободната борба, беше белег за богоизбраност и богоподобие. Беше привилегия до която не биваше да се добере случаен човек, всеки желаещ. Стана така, че за срещата между Хиген и Колов се заговори като за схватка именно в този смисъл.

Когато започнаха сериозните преговори за среща Дан Колов — Джики Хиген, Дончо засили спортния режим, смени хотела, нае лекар европеец, масажист от Филипините и освободи японския си импресарио.

И в хотела, както по-преди на кораба, бе видна личност. Заговаряха го разни хора, между тях и европейци или американци, живели дълго, или изобщо, счели, че познават по-добре Япония. Имаше и любители, гледали срещи на Джики Хиген. Най-вече подобни хора предупреждаваха за риска от един двубой с Хиген.

— Американец съм — казва му веднъж един млад човек в разговор, откроил се над останалите. — Става ми драго, когато срещна някой, който идва като мен от Щатите.

Мак Рони не се бил връщал в Америка си близо седем години и тъй като изпитваше нещо като носталгия към тази страна, към която се бил приспособил съвсем сполучливо, поговориха на тази тема.

— Отлично познаваш Америка, Дан Колов! — възкликна американецът след кратък разговор. — Бил си къде ли не и много си преживял. Но малко знаеш за Япония! Например за парите. У нас вървят парите, а тук даже и те не са всичко.

— Имаш предвид нещо свързано с Джики, така ли Мак Рон?

— Именно Джики! Твоят следващ противник.

Тогава Дончо се изкуши да му подаде дебела папка. В нея държеше изрезки на писано във вестниците за Джики Хиген. Имаше и записки, направил ги по разговори с борци, играли срещу японския ас.

— Това достатъчно ли е?

— „Джики Хиген е японски самурай“ — зачете американецът и веднага прекъсна: — Дан Колов, не ти ли прави впечатление, че се започва именно с това изречение?

— Забелязах, че японците държат на произхода си, затова и започнах така.

— Повече, отколкото мислиш! — И тук на Дончо му се стори, че го гледат изучаващо, внимателно: — Много повече! Знаеш ли какво е император в Япония? Колкото и да се чудиш — брат на слънцето! Ни повече, ни по-малко. Знаеш ли, че само няколко години по-назад, преди Япония да загуби последната война, никой смъртен не е чувал дори гласа на своя Микадо! И изобщо знаеш ли какво е фанатизъм?

— Мисля, че зная.

— Знаеш?!

— Да.

— Възможно е например, да те учудят японските сътрудници. Те са годни да събират данни, готови са да изпълнят прецизно всичко, каквото човек им поиска, показват с гордост всяко движение на Джики Хиген и не могат да повяват само едно — че някой някога ще го победи. Така ли?

— Точно така! — изненада се Дончо. — Те искрено вярват в съществуването на човека чудо.

— Аз познавам Япония, мистър Колов, това е всичко. И забележи: Джики се родее със средата родила императора. Ако победиш, то ще засегнеш направо НЕГО, ТЯХ, богоизбрания, богоизбраните, помазаните да управляват за вечни времена братя на слънцето.

Дончо се засмя:

— Отиваш твърде далеч, Мак Рони! Дори и не съм помислял да се боря с Микадо! А Джики Хиген си е избрал да бъде борец в младините си и навярно знае какво значи това.

— Може би знае, но възможно е и да не знае. Не се шегувам! Джики е издънка, благородник. Той знае, че не е борец, а символ и е приел това за нещата за които говориш.

— Е, аз затова и съм дошъл! — отговори без колебание Дончо. — Да го върна на земята.

Дончо Колев имаше толкова решителен вид, че доброжелателно настроеният американец стана.

— Послушайте моя съвет — все пак не се сдържа на раздяла той. — Давам го с чисто сърце точно както го мисля: бягай от тази страна! Бягай бързо, още днес, преди да е станало късно!

Колов не отговори.

— Нима е малко това, което си постигнал? — опита се да го убеди с нови аргументи американецът. — Имаш зад гърба си блестящо турне с шест убедителни победи, без нито една загуба! Кой може да се похвали с подобно нещо в Япония? Защо рискуваш излишно?

— Мак Рони, нима и ти не вярваш в седмия ми успеха?

— Напротив, аз ще се страхувам най-много именно, ако го постигнеш, Дан Колов.

Мак Рони му посочи пасажи от вестниците. В някои Дан Колов се обвиняваше в груба и нечиста борба.

— Виждаш ли оттук, вече настройват.

— Стремил съм се да се боря ефектно.

— И старанието ти е дало такива резултати?

Дончо сви рамене.

— В Япония има хора, които ти желаят доброто, мистър Колов.

— Благодаря — отговори българинът. — Това ще ми бъде достатъчно — да ме подкрепя.

Разделиха се.

— Искам да се сбогувам с теб, мистър Колов — каза накрая Рони. — Възхищавам се от твоята смелост, но не завиждам за нея! Нека самият дявол ти помага! Нали не е това мечтата ти — да бъдете погребан по японски? С малка цъфнала вишна над тленните останки. И на този проклет остров?

Въпреки решителността си, Дончо изпрати госта си с противоречиви чувства. Такива предупреждения действуват потискащо, дори и ако отидат при човек железни характер и нерви. Американци, немци, французи, всички не японци бяха забележително единодушни в това, че може здраво да си изпати.

На другия ден го посети интелигентен мъж с посребрени по слепоочията коси и официални маниери.

— Сътрудник съм на американското посолство.

— Правите ми чест! — отвърна Колов.

— Съветвам ви да не проведете срещата, която сте оповестили като продължение на по-нататъшната си програма.

— Не разбирам…

— В тази страна дори една обикновена среща по американска борба може да се превърне в политически въпрос.

— Не бих желал да е така, но не зная как да го променя.

— Бъдете разумен.

— Искате да загубя?

— Не.

— Тогава?

— Ще дължите неприятностите си на две причини — първо, че Япония залага на национализма, и, второ, че вие нанесохте удар срещу официалните му тези, като победихте шест много силни местни състезатели. За да оправдаят загубите, вестниците пишат, че се борите неспортментски. Пишат го същите хора, които в същото време хвалят удушваческите хватки на Джики Хиген.

Дончо се замисли: нима всичко рухва? Месеците труд, разноските, пътуването…

— Наш милионер, любител на борбата, ще заплатим загубите ви.

— Защо? — запита изненадан Дончо.

— Хъм… — каза сътрудникът, затруднен в отговора. — Просто не искаме да дразним. Вие идвате от Америка, а Америка и Япония са съперници в този район на света… Но защо политическото и икономическото съперничество се пренасят във всички области на живота и дори спорта, е сложен въпрос. Не мога да отговоря на него. Но не желаем да ги дразним.

— Щом един дипломат, макар и неофициално е дошъл да ме предупреди… — горчиво се усмихна Колов. — Работата е по-лоша, отколкото мислех.

— Няма да се загубят пари — отново го успокои сътрудникът.

— Наемам се да уредя въпроса. И то така, че да вземете пълния хонорар. Толкова, колкото бихте получили за победа над Джики Хиген.

— Аз искам да спечеля не пари, а име — неочаквано се изтръгна от българина. — И то с борба, с воля…

В изказването си Дончо изглеждаше толкова искрен, че дипломатът стана от мястото си. На лицето му се четеше някаква смесица от гордост, любопитство и възхищение. Тя възникна някак спонтанно и не подхождаше на сдържаността му.

— Имаме сведения — продължи дипломатът, — че за първи път в историята на Япония императорът ще присъствува на публични борби. Още ли държите на срещата с Хиген?

— Да — отговори кратко Дончо.

— Мога само да се гордея, че идвате от Америка, мистър Колов!

След като българинът благодари, той продължи:

— Ще се помъчим да гарантираме живота ви по официален път…

— О! — възкликна Дончо.

Посетителят се ръкува.

— Мисля, че правя това, което трябва — каза дипломатът. — Възхищавам се от вашето мъжество, мистър Колов. Един ден ще бъдете американски гражданин и Америка ще се гордее с вас.