Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (14)

Четиринадесета глава

— … Или поне… — поправи се Деби неохотно — … умира.

— Разкажи ми всичко! — Шарлот се облегна на стената, за да не падне.

— Ами случило се почти в края на пиесата, на дуела. Той се подхлъзнал и другият актьор го ранил с шпага в областта на гърдите… Майката на една моя приятелка работи в театъра и каза, че било ужасно. Той продължил да стои на сцената и публиката не разбрала какво се е случило, докато кръвта не избила по дрехите му… После светлините угаснали и когато отново ги запалили, на сцената вече бил дубльорът. Веднага са закарали Джуд в болница…

Шарлот тресна телефона и тичешком стигна до спалнята. Облече се и петнайсет минути по-късно беше в болницата. Дори не заключи колата.

— Мога ли да ви помогна? — усмихна й се младата медицинска сестра от рецепцията.

— Искам да попитам за един пациент. Казва се Джуд Рентън. Той… — Шарлот не успя да продължи и се подпря на бюрото. Не можеше да довърши изречението.

„Какво да правя? Ако Джуд е мъртъв, какво ще правя аз?!“ — мерна се през ума й.

— О, страхувам си, че си отиде…

— Отиде си? — Да не би да искаше да каже… Шарлот навлажни устни с език.

— Преди малко го изписаха, и то по негово искане, въпреки настояването на лекарите. — Джуд беше жив! Шарлот не бе в състояние да пророни нито дума. — Тя каза да не се тревожим… — продължи момичето.

— Тя ли? Коя е тя?

— Клаудия Уексфорд. Дойде да го вземе. Наистина е изключително красива. А и с тези скъпи дрехи… Целуна го, после се качиха в колата, а тя все го подкрепяше. Личи си, че го обича искрено. Сигурно е вярно всичко онова, което пишат жълтите вестници…

— Благодаря — изрече Шарлот с безизразен тон. — Извинявайте за безпокойството…

Седна в колата и запремята ключовете в ръцете си. После потегли, но не към офиса — нямаше сили да изтърпи любопитството на Деби! Затова реши да се поразходи с колата. Дълго шофира, докато най-накрая спря на една отбивка и отпусна уморено ръце върху волана. Докога щеше да бяга? Веднъж вече беше избягала от Стратфорд заради Джуд… Но сега се налагаше да се върне и да погледне истината в очите. Та нали все някой ден трябваше да го направи? „Ще започне живота си отново!“ — помисли. А в случая — колкото по-бързо, толкова по-добре…

Преваляше следобед, когато тя се прибра в апартамента си. Щом затвори входната врата и влезе в затъмнената с пердета стая, се закова на място.

Джуд седеше на канапето, протегнал дългите си крака напред. Неспособна да откъсне очи от него, тя се подпря на облегалката на стола пред нея.

— Как успя да влезеш тук? — Това бе първото нещо, което й хрумна, ала той не пожела да отвърне.

— Къде, по дяволите, беше?! Чакам те часове!

Шарлот го разгледа отблизо. Беше блед като платно. Под очите му имаше тъмни сенки, не беше бръснат. Прииска й се да протегне ръка и… Ядоса се на себе си. Джуд беше не само жив, но дори се бе изтегнал на нейното канапе! Тя огледа тревожно стаята, сякаш очакваше да види и Клаудия Уексфорд.

— Къде е тя?

— Коя?

— Клаудия Уексфорд, разбира се.

Джуд се усмихна широко.

— Миличката! Това само злобна забележка ли е, или ревност?

Как смееше да я разиграва така и да й се подиграва?!

— Разбира се, че не е ревност… — започна тя разгорещено, ала той махна нетърпеливо с ръка.

— Ела до мен, Чарли.

— Няма! — И тя се отдръпна по-надалеч.

Джуд се пресегна да я сграбчи, ала в този миг сякаш нещо го проряза и той направи болезнена гримаса. Облегна се назад, затворил очи.

— Добре ли си, Джуд? — В гласа й се долавяше паника.

— Да. А ти просто седни! — След няколко секунди той отвори очи и опита да се усмихне. — Сега съм по-добре. Наблъскаха ме с болкоуспокояващи, преди да ме изпишат…

— Казаха ми, че умираш… — Изтощена от преживените изпитания, тя се отпусна на един стол до него.

— Не се страхувай. Направили са от мухата слон. За щастие, шпагата се е плъзнала по едно от ребрата ми и не е наранила вътрешен орган. Само ме зашиха. — Пресегна се и хвана ръката й. — Докъде бяхме стигнали? О, да, до Клаудия Уексфорд. Ти питаше къде е тя. Струва ми се, че в момента е на Хийтроу. След като ме остави да те чакам да благоволиш да се прибереш, Клаудия се втурна натам, за да се срещне отново с Константин Астров.

— С известния режисьор Астров ли?

— Да. Човекът, за когото ще се омъжва.

— Но аз не… — запъна се Шарлот, отворила широко очи от изненада.

— Ш-шт! — Сложи пръст на устните й. — Горкичката ми Шарлот! Всичко е много е объркано, нали? Всъщност аз бях използван за заблуда на противника, така да се каже. Клаудия е моя приятелка и аз много държа на нея. Сигурен съм, че когато я опознаеш, ще я харесаш и ти. Тя е лудо влюбена в Астров, и то отдавна. Той избягал от родната си Русия преди шест години, а съпругата му не успяла… От дълго време се опитва да разреши проблемите си както с нея, така и с властите. Астров вече не обича жена си, както и тя него. Двамата ще се разведат веднага щом тя успее да напусне страната. Но ако се разчуе, че той има връзка с красива американска актриса, всичките му усилия ще отидат на вятъра. Така че аз се появих съвсем навреме, още повече че притежавам тайно убежище край Тихи океан. Трябва да ти кажа, че не ми бе неприятно името ми отново да се появи в жълтата преса. Само от време на време оставях фотографите да ни снимат край басейна. Вестниците ги публикуваха, придружени от съответния текст: „Джуд Рентън и неговата очарователна приятелка…“ Но журналистите не знаеха, че пет минути след тяхното излизане идваше Константин… А аз прекарвах уикендите си в планината, дегизиран със стари джинси и тъмни очила… Само веднъж страшно се изплашихме — на онова телевизионно шоу. Дали Хадли просто налучкваше, или наистина е подозирал нещо? Не зная, ала за малко да ни разкрие. Както и да е, вчера научихме, че жената на Астров най-после е получила виза и е пристигнала в Германия. Затова вчера сутринта обикалях града да те търся. Исках просто да ти кажа, че играта свърши…

— Но… Но защо? Защо е толкова важно да го кажеш на мен?

— Нима не се досещаш? Наистина ли не знаеш какво изпитвам към теб? — усмихна се той.

— След онази раздяла в офиса мислех, че повече не искаш да ме виждаш… Освен това, ти ме обвиняваш за смъртта на Саймън…

— Колкото до Саймън, така е. През всичките тези години те обвинявах. Но може би това е бил начинът да прехвърля моята отговорност и чувството ми на вина върху теб. В момента, в който те видях, разбрах, че не неговият призрак, а мисълта за теб ме е преследвала през цялото това време. Господи, как ми се искаше да те мразя! Но онази вечер, когато се видяхме за първи път след дългото време на раздяла, осъзнах, че никога не съм преставал да те обичам… — Взе ръката й и започна нежно да я гали. — Наистина те обичам! Затова и исках да бъдеш до мен. Така стигнах до идеята с корабчето. Ти обаче беше нервна през цялото време и аз реших, че Флечър ти липсва… Имаше моменти, през които ми идваше да те удуша, а в следващия миг вече изгарях от желание да те прегърна и да не спра да те целувам. След като се любихме, помислих, че вече никога няма да се върнеш при него, но когато се събудих, ти си беше отишла…

— Отидох си, защото видях Клаудия по телевизията… — Стисна ръката му. — Питаха я за предстоящата ви сватба. Просто не можах да го понеса…

— После, когато разбрах за бебето, толкова исках да те утеша! Но лоялността ми към Клаудия ме задължаваше да премълча истината пред теб. Ти беше близка с онзи репортер, а той е доста наблюдателен, струва ми се… И така стоях настрана, като се ужасявах от мисълта да не направиш някоя глупост, като се омъжиш за Флечър. Опитах се да ти дам някакъв знак чрез баба ти, ала не съм сигурен, че тя ме разбра. Едва вчера вече можех да ти кажа, а не успях да стигна до теб… Репетирали сме тази сцена стотици пъти, но тази вечер бях разсеян, защото в мислите ми бе ти…

Върху челото му бе паднал кичур коса. Шарлот се пресегна и го отметна. Джуд направи опит да я прегърне, ала отново го заболя и той простена.

— Не се тревожи, добре съм. Изписаха ме, но ме предупредиха, че някой трябва да се грижи за мен, докато се оправя напълно. А пък ти, милосърдната сестра, на което разчитах, ме накара да те чакам с часове! — Прокара пръст по устните й. — О! Забравих да ти кажа, че съм те наел да се грижиш за мен във вилата…

— За колко време?

— Ами… Не знам. А ти как мислиш?

— О, поне петдесет години! — Щастлива усмивка озари измъченото й лице.

Засмяха се, но той скоро сложи ръка върху раната си и капки пот избиха по челото му.

— Лекарствата са в джоба на сакото ми. Подай ми шишенцето, моля — измърмори той. — Тя му донесе и чаша вода, после Джуд се отпусна облекчен. — Благодаря. Мисля, че няколко часа няма да съм във форма, затова ще тръгнем привечер. Ако си добро момиче, утре ще ти позволя да ме превържеш и да видиш шевовете… — Бавно я обърна към себе си. Очите му бяха изпълнени с толкова нежност и копнеж, че главата й се замая от радост. — Чакам те твърде дълго, Шарлот! Струва ми се, от петгодишна… Но повече не мога. Ще се оженим и ще живеем в имението „Мейнър“. Искам да знаеш, че ти винаги ще бъдеш най-важното нещо в живота ми. И винаги ще се връщам при теб, където и да ми се наложи да замина… О, и още нещо! Ще имаме деца, нали, скъпа?

— Разбира се, поне четири! — засмя се тя. — И едното ще кръстим Саймън, нали?

Джуд затвори очи, а тя седна до него, преизпълнена с любов, която бе таила в себе си толкова дълго… Сложи краката му на канапето, за да му е по-удобно, и той се размърда.

— Извинявай, много ми се спи, мила…

— Ш-шт, не говори!

— Не ме оставяй…

— Заспивай, любими! Ще бъда тук, когато се събудиш. Ще бъда тук винаги, докато ме искаш…