Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (9)

Девета глава

Шарлот се изтърколи на пода. Това я изтръгна от топлата прегръдка на съня и върна към действителността. Тя рязко се изправи, като разтриваше лакът. Ослуша се. Цареше пълна тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя. Изглежда бяха спрели. Тя дръпна завесата и видя, че са на завет под един стръмен тревист бряг.

Навлече анцуга и, без да среши разбърканите си от съня коси, обиколи навсякъде да намери Джуд, но него го нямаше.

За да не губи време, тя метна чантата на рамо, взе куфара и почти се затича към палубата. Без съмнение бе на доста километри от Стратфорд, но знаеше, че трябва да се добере дотам, дори ако се наложеше да пълзи!

На брега имаше няколко плоски камъка, които можеха да служат за стъпала. Тя прехвърли през барда първо товара си, а после прескочи. Когато едва дишайки, се изкатери по стръмния бряг, с ужас видя Джуд.

— Закъде си се запътила, Шарлот? По-добре остави на мен това. — Той се пресегна и взе от ръцете й чантата и куфара.

— Те са мои. Дай ми ги! Отивам си и смятам да се оплача в полицията! — Опита да вземе куфара и чантата си, но не успя.

— И какво се готвиш да им кажеш? — Очевидно ситуацията го забавляваше.

— О, неоснователни претенции, насилствено задържане, нанасяне на телесна повреда — не се безпокой. Ще се погрижа да звучи убедително.

Джуд поклати глава недоверчиво.

— Чудя се на кого повече ще повярват — на теб или на мен. Бас държа, че на мен.

В погледа й се четеше подозрение.

— Какво искаш да кажеш? Нямаш право да ме задържаш повече, Джуд Рентън! Ако кажа истината, ще…

— Мили Боже! Пък аз се надявах, че няма да се наложи да давам гласност на някои компрометиращи обстоятелства — като например това как снощи, прибирайки се на кораба, съм заварил една млада дама, сгушена в леглото ми — съвсем гола, ако не се лъжа. Да, не звучи лошо. Рискове на професията, предполагам. — Разпери ръце с престорено съжаление. — Да продължавам ли по-нататък?

— Не си прави труда — каза Шарлот със свито сърце. — Едно на нула за теб. Не мога да се оплача в полицията. Но и ти не можеш да продължаваш да ме държиш тук. Тръгвам си с или без чантата и куфара, дори ако ми се наложи да извървя целия път до вкъщи пеша…

— Разбира се — прекъсна я той, размишлявайки на глас, — бих могъл да разкажа същата история и на Флечър. Не вярвам да му стане приятно, като разбере, че сме съчинили историята с двете мили стари дами, за да го ощастливим по време на тайния ни съвместен уикенд…

Шарлот го изгледа гневно, после пъхна ръце в джобовете си, за да обуздае надигащото се желание да се нахвърли отгоре му. Искаше й се да го прати по дяволите, но знаеше, че Джуд е напълно способен да изпълни заканата си, а това — в най-добрия случай щеше да разгневи Стюарт, а в най-лошия — да го нарани. Тя не биваше да допуска това, но и не можеше да направи нищо. Трябваше да се подчини на деспотичния план на Джуд, надявайки се, че в понеделник той все пак ще я върне, без Стю да разбере истината…

— Добре, Джуд. Печелиш — гласът й бе равен, — както впрочем си знаел от самото начало. Досещаш се, предполагам, че държа твърде много на Стюарт, за да го нараня по този начин.

Тя погледна крадешком към него, но вместо очакваното презрение, синьо-черните му очи бяха пълни с гняв. Гняв, примесен с още нещо — толкова неуловимо, че не успя да разбере какво.

Той сложи ръката си върху нейната, но тя го отблъсна.

— Не се безпокой. Знам пътя.

Тя тръгна към плаващия си затвор, но за нейно учудване Джуд я дръпна за ръка и я поведе в обратна посока. На върха на стръмния бряг, където така безславно бе завършил опитът й за бягство, имаше ограда от глогина, в която се виждаше малка врата, Джуд я отвори с крак и повлече Шарлот със себе си по павираната пътека, която за нейно учудване, водеше към спретната дървена вила, боядисана в бяло и черно. Вилата не можеше да се види откъм реката, тъй като бе оградена от четирите страни. Отпред имаше четвъртита, покрита с плочи тераса, маса, столове и шезлонги, а в задната част — занемарена цветна градина.

Джуд не й даде възможност дълго да се любува на гледката. Повлече я припряно към входната врата и нехайно я отвори. Шарлот неволно се дръпна назад. Вилата сигурно бе собственост на негови приятели, помисли си тя. Джуд не би могъл да падне толкова ниско — да влезе с взлом в чужда собственост. Въпреки това тя се поколеба да влезе и той я придърпа вътре насила. Като се препъваше, докато вървеше, Шарлот се озова в кухнята.

Нямаше никой. Само остатъци от храна върху масата и куп мръсни чинии в мивката. Навярно бяха останали от предния ден. Никоя жена не би могла да търпи подобна свинщина дори час!

Погледна Джуд, който я наблюдаваше с иронична усмивка.

— Сигурен съм, веднага си отгатнала, че вилата е моя. По-точно, взех я под наем, както и „Ниърид“, до края на сезона. Това тук е моята бърлога.

— Значи си планирал предварително да ме отвлечеш и затова си измислил онази история с възрастните дами и кораба, така ли?

— Да.

— Но защо? — Бе толкова озадачена, че дори не изпита гняв.

Джуд тръсна куфара й върху боровата маса.

— Това бе една благородна лъжа — каза кратко той. — Ако бях дошъл в офиса да ти кажа: „Шарлот, искам да прекараме заедно един дълъг уикенд в уединената ми вила край реката, далеч от очите на любопитните“ — щеше ли да приемеш?

— Не — отговори тя.

— Така и предполагах. Затова те излъгах. Прав съм бил, като разчитах на това, че ти не би могла да устоиш на тъжната история на една възрастна дама. Макар че начинът, по който проблеснаха очите на твоя приятел при вида на сумата, за което те наех, ме кара да мисля, че за няколко лири повече би те продал телом и духом. — Говореше с явна насмешка и Шарлот се изчерви от унижение. — И след като съм платил толкова много пари за теб, ще бъдеш ли така добра да престанеш да ме пронизваш с този убийствен поглед?

Тя се втренчи в него, опитвайки напразно да потисне ужасяващата мисъл, породена от думите му.

— Но… Какво искаш от мен? — едва успя да изрече и се подпря на мивката.

— О, не се безпокой, нищо непочтено.

Гледаше я усмихнато, със скръстени ръце и леко присвити очи, като че ли за да наблюдава по-добре реакциите й.

— Премиерата на „Антоний и Клеопатра“ е след по-малко от две седмици. Но преди няколко дни — гласът му бе ироничен — скъпата Клеопатра скъса сухожилие и няма да може да играе няколко месеца. Всяко зло за добро, ако питат мен. Единствената роля, която й подхожда, е ролята на опърничавата.

— Търсите ли й заместница?

— Да — отговори кратко той, — но не това ме безпокои. Въпросът е в моите реплики. Напоследък съм повтарял една и съща сцена до припадък и репликите вече ми се губят.

— Но ти не си имал такъв проблем преди! Нямаше такова нещо в „Кориолан“.

— Да, но ролята на Овидий е доста малка. Хубава роля, но с малко реплики. С Антоний не е същото — ролята е огромна. Дойдох тук, за да играя тъкмо нея, а сега вече започвам да мисля, че връщането ми в Стратфорд е било голяма грешка…

Погледите им се срещнаха и Шарлот прочете в очите му неподправена болка, която едва ли се дължеше на проблемите с паметта му. Без да мисли, тя постави ръката си на рамото му, но той рязко се отдръпна и продължи грубо:

— Ето каква е задачата ти, мила Шарлот. Свободен съм до представянето на „Кориолан“ в понеделник вечер и смятам да използвам това време, за да науча идеално ролята си. Не желая да бъда прекъсван по никакъв повод, докато работя. Наел съм те да се грижиш за мен като започнеш с тази неразбория — отправи поглед към умивалника той. — Трябва да готвиш, а когато се наложи, да ми бъдеш слушател. Ясен ли съм?

Невярваща, тя се втренчи в него. Мислеше трескаво. Три дни. В края на краищата три дни са само три дни и нищо повече. Не, не беше така. Затворена тук, само с Джуд, принудена да изпълнява безропотно всичките му прищевки — това изглеждаше непосилно! Почувства как я обзема паника. Не можеше да приеме! Той трябваше да я разбере. Внезапно й хрумна една мисъл и Шарлот се хвана за нея като удавник за сламка.

— Ами онези две актриси? Не би ли могла някоя от тях да се заеме с това? Като услуга, разбира се — не устоя и се заяде тя.

— Не. — Джуд поклати решително глава. — Не мога да ангажирам никого от състава. Ти ще се оправиш чудесно, сигурен съм. Или трябва да ти напомня за Стюарт и блаженото му неведение за истинското ти местонахождение?

— Не! — изтръгна се от нея. — Не е нужно да ми напомняш! Достатъчно ясно ми го обясни още в началото. Искам само да кажа, че за мен си мошеник. Деспотичен мошеник — добави след кратък размисъл и се отправи към умивалника. — А сега може би ще оставиш на мира вярната слугиня да измие съдовете?

— Ще почакат малко. Нека първо ти покажа стаите и да се залавям на работа.

Въпреки че си бе дала дума да държи езика зад зъбите си, Шарлот не можа да устои на изкушението:

— Мили Боже, значи ще имам собствена стая? Мислех, че с малко повечко късмет ще ми дадеш височайшето си разрешение да се разположа в кучешката колиба…

Джуд се изсмя гръмогласно, взе куфара й и се заизкачва по тясната стълба. Като го последва, тя се озова на малка площадка с две врати.

— Моята спалня — посочи й с жест той — и банята. Намираме се на тавана.

Пред нея имаше дълго помещение, чийто скосен край завършваше с две капандури и прозорец между тях. Имаше диван и старомоден скрин от борово дърво. Подът бе застлан с ярка индийска постелка.

Шарлот прекоси стаята, наведе се и посегна да отвори прозореца. Точно под себе си видя горните клони на старо крушово дърво, което вече бе започнало да връзва плод. Отвъд оградата се виждаше ясно голям участък от завоя на реката, а на близката поляна се разхождаха тромаво ято свраки.

— Щастие, нещастие, път, писмо… — не усети как започна детската броилка тя, сочейки птиците една по една.

— Любов, тайна — чу зад рамото си гласа на Джуд. — Имаш ли някаква тайна, Шарлот?

Отговорът й прозвуча нехайно:

— Че кой няма?

Мина покрай него и захвърли ръчната си чанта на леглото. Закопчалката се отвори и цялото съдържание се изсипа върху покривката. С вик на недоволство тя се наведе и започна припряно да прибира всичко обратно.

В това време Джуд остави куфара й върху пода. С крайчеца на окото си тя видя как се стегна, хвърли бърз поглед към нея и се наведе да вдигне нещо от пода. Изправи се бавно, взирайки се в снимката, която държеше. Когато я видя, сякаш нещо я преряза на две. Протегна ръката си, която трепереше леко.

— Моля те, дай ми я.

Но той не й обърна внимание. Стоеше неподвижно, с втренчен в снимката поглед и сякаш не забелязваше Шарлот. Колко пъти се бе канила да я хвърли в някое чекмедже или — още по-добре — да я изгори, упрекваше се безмилостно тя за слабостта ся. Но не, бе я оставила в чантата си, за да се стигне до този ужасен момент…

Тя протегна предпазливо ръка и направи опит да го погледне скришом. С изненада забеляза, че лицето му е съвсем безизразно. Каквито и чувства да бе изпитал, беше ги овладял отлично. На снимката бяха тримата — той, брат му и тя — през онова последно щастливо лято. Шарлот бе облегната на Джуд, поставила едната си ръка върху рамото на излегналия се в краката й Саймън.

Но вместо да й подаде снимката, той я стисна още по-здраво. Само миг трая разтърсващата го болка. Прииска й се да се втурне към него, да го прегърне и да му каже: „Джуд, нека сложим край на тази омраза! Нека поговорим за дните, през които тримата бяхме така щастливи! Нека поговорим за Саймън…“ Но лицето му отново бе придобило така познатото й безпристрастно изражение и тя прошепна само:

— Моля те, върни ми я…

Без да я погледне, той сложи снимката в джоба си и отвърна:

— Може би.

Колкото и овладян да бе гласът му, Шарлот долови издайническата нотка. Но като че ли да заличи случилото се, на вратата той се обърна и каза:

— Не се бави. Искам да закуся.

В думите му се таеше предизвикателство. Шарлот отново го погледна скришом, после с рязко, злобно движение дръпна ципа на куфара и започна да вади дрехите.

— Първо смятам да разопаковам багажа си, да взема душ и да се преоблека!

Джуд я изгледа замислено, после погледна предупредително часовника си.

— Давам ти петнадесет минути! — И излезе.