Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (8)

Осма глава

Шарлот влезе в офиса.

— Добро утро, Стю. Здравей, Деби! Слава Богу, че е петък. — Остави чантата и сакото си и отиде до бюрото на Стюарт. — Микробусът е оправен, нали? Не бих искала нещо да дрънчи над главата ми през цялото пътуване до Оксфорд и обратно.

— Ами… Оправен е. Не беше нещо особено, само просто разхлабена гайка. Няма за какво да се тревожиш обаче, защото смятам да замина вместо теб.

— Но аз съм планирала всичко! — обърка се Шарлот. — Два колежа, Ботаническата градина, после Бленъм, така че да остане време и за мен…

— Съжалявам, скъпа, но няма да пътуваш.

— О, не!

Страните й порозовяха. Трябваше да замине! Макар да бе сигурна, че се е възстановила след историята с Джуд, и то благодарение на собствената си издръжливост, напоследък се чувстваше още по-напрегната. Затова два-три дни край морето в компанията на Джанет, с която да си побъбрят за ученическите години, щяха да й се отразят добре. Така по-лесно щеше да издържи до края на сезона.

— Съжалявам, ако нещо си уредил, Стю, но се налага този уикенд да се оправиш сам.

— Не мога. Те искат теб.

— Искат мен? Кои са „те“?

— Две възрасти дами. Дойдоха вчера, след като ти си тръгна рано…

— … За да заведа германците на мястото на битката при Еджхил — припомни му тя, като натъртваше на всяка дума.

— Да, добре. Дамите обаче искат ти да ги придружиш на пътуване с моторно корабче от днес до понеделник. Платиха в аванс, а парите не търпят възражения. Обясних им, че при толкова кратък срок на предизвестие ще се наложи да промениш плановете си, а това би удвоило таксите им.

— Но аз не обичам да пътувам с кораби и ти го знаеш! Нито пък мога да ги управлявам!

— О, това не е проблем. Едната от тях има собствена яхта и скутер, така че ще се справи и с този кораб, който се управлява лесно.

— Не, не! Съжалявам, но няма да го направя — упорито настоя Шарлот.

— А кой измисли мотото на фирмата „Всичко е възможно“? Но както и да е. Ще им звънна в хотела и ще им върна парите. Жалко. Едната старица едва ли ще живее още дълго. Тя ни разказа, че преди около шейсет години е живяла в Уорикшър. Баща й е управлявал един от корабите за разходка по реката, преди да емигрират в Канада. Връща се за първи път след толкова години… Просто иска да преживее с приятелката си едно от онези пътувания, които са й доставяли неимоверно удоволствие като дете.

Тя дълго мисли за жената, вероятно около седемдесетте, която за последен път прави опит да възкреси онези следобедни пикници. Накрая се прокашля и рече:

— Ще звънна на Джанет да я питам дали мога да отида при нея следващата седмица…

 

 

Както беше казал Стюарт, корабчето се наричаше „Ниърид“ и беше вързано срещу „Банкрофт гардънс“. Облечена с хавлиен моряшки анцуг и с багаж за два дни, Шарлот се качи на палубата. Странно, но нямаше никой.

Тя се наведе и почука нетърпеливо на вратата на кабината. Отговор не получи. Стю бе споменал, че дамите щели да позакъснеят, но тя трябваше да е там. Остави нещата си на дървената палуба.

На другия бряг на реката хората се разхождаха в парка. И изведнъж Шарлот се почувства самотна. Прииска й се да седи не тук, а отсреща върху моравата и да храни патиците. По пътеката се зададе група шумни младежи и тя бързо слезе в трюма, като затвори вратата след себе си.

Имаше сравнително голям салон спалня, кухня, малка баня и още една тясна каюта — явно нейната. Остави чантата на койката, отвори прозореца и се върна на палубата.

Дълго време стоя, облегната на перилата. Накрая видя как терасата на театъра, разположен недалеч от мястото, където бе корабчето, се изпълни с хора, очевидно излезли в антракт. Какво ли се играеше тази вечер? Тя измъкна програмата от джоба си — „Кориолан“. Критиката бе полудяла да хвали спектакъла. Вдигна поглед към небето — слънцето се бе скрило зад огромен облак. Причу й се тътен на далечна гръмотевица. Тя потръпна, хвърли поглед към брега, но възрастните дами още ги нямаше.

Шарлот отиде в каютата си и седна на тясната твърда койка. Прозина се отегчено и се завзира към пътеката на брега. Къде ли бяха? Ако закъснееха още, щеше да е по-разумно да тръгнат утре рано сутринта. Но те бяха платили двойна такса, така че можеха да дойдат, когато искат. Тя измъкна вестника от чантата си, събу маратонките и се настани удобно до прозореца…

Събуди се от шума на падналата й чаша. Полежа объркана, после се повдигна на лакът. В каютата беше почти тъмно. Нещо не беше наред. Тя се изправи, а сърцето й лудо заби. Корабът плаваше — чуваше се боботенето на мотора. Погледна навън и видя далечни светлинки — Стратфорд бързо изчезваше зад хоризонта. Блесна светкавица — приближаваше буря.

Шарлот се ядоса на себе си. Вместо да е на палубата и да посрещне клиентите, бе заспала! А те бяха достатъчно любезни да не я безпокоят. Без да спира, за да обуе маратонките си, тя забърза през помещенията, като се чудеше как да се извини. Отвори вратата на палубата и замръзна на място — в тъмнината различи силует на мъж.

— О, Господи, не може да бъде!

— Здравей, Шарлот. Съжалявам, че закъснях, но представлението тази вечер продължи по-дълго. — Джуд бе лаконичен.

Седмици наред беше избягвала срещите с него, а сега по някакво ужасно стечение на обстоятелствата, той стоеше пред нея!

— Изглежда е станала ужасна грешка. Налага се да обърнеш. Трябваше да изчакам две възрасти дами…

— Съжалявам, но те не успяха и аз дойдох на тяхно място.

Коленете й затрепериха и тя се подпра на парапета, като се взираше в Джуд с широко отворени очи.

— Няма… Няма никакви стари дами, нали?

— Точно така. Само две актриси, които ми дължаха услуга и които искаха да докажат, че могат да изиграят седемдесетгодишни жени, без някой да разбере.

Тя се ядоса и на Джуд, който я бе измамил, и на Стюарт, който се бе оставил да бъде излъган. Гръмотевица проряза тишината.

— Добре, пошегувал си се за наша сметка, а сега обръщай!

— Съжалявам, но няма да стане, Шарлот. Съвсем сам се справих с всички препятствия. А и фактът, че беше заспала, значително ме улесни.

Значи Джуд не възнамеряваше да я върне в Стратфорд! Каквото и да беше намислил, едва ли бе обикновена глупава шега.

А Стюарт не я очакваше да се прибере преди понеделник… Стомахът й се сви, когато чудовищността на постъпката на Джуд стигна до съзнанието й с кристална яснота.

— Но това е отвличане!

— Въпрос на терминология. В крайна сметка, аз съм платил двойна такса. Освен това ти бях обещал, че когато те отвличам, ще го сторя професионално.

— Да, но нямах представа, че наистина ще го направиш! Защо? Защо, след като толкова ме мразиш и ме виниш…

— Всичко скоро ще се изясни — отвърна Джуд хладно.

В гърдите й се надигаше вик, но се помъчи да се овладее:

— Моля те, Джуд, пусни ме!

За същото нещо го бе помолила и в градината онази вечер, но днес ситуацията бе много по-опасна. Всичко приличаше на кошмар. Може би след няколко минути ще се събуди и…

— Не, Шарлот.

Стори й се, че тонът му за миг омекна. А може би така й се искаше? Пръстите й забарабаниха нервно. Гористият бряг отстъпи на хълмисто поле. За да избегне водовъртежи, Джуд приближи корабчето към сушата. Ето, това бе нейният шанс! Хвърли се отгоре му, той се олюля, изпусна рула, тя го сграбчи и рязко изви към брега.

Шарлот се стегна да посрещне удара, когато той изтръгна рула от ръцете й и я отблъсна. После насочи плавателния съд към средата на реката и дръпна яростно регулатора. Двигателят изръмжа оглушително.

— Не си играй с тези неща, защото ще загубя търпение! — смъмри я той.

— Слушай, Джуд! Нямам намерение да стоя затворена с теб тук до понеделник! Ще трябва да ме наблюдаваш непрекъснато. В мига, в който се обърнеш, ще избягам. Или възнамеряваш да ме вържеш? Това може да се очаква от грубиян като теб!

— Не ме предизвиквай, миличка! — В гласа му долови зловещо предупреждение, което тя не можеше да пренебрегне.

— Надявам се, нямаш нищо против да си легна!

— Ако искаш, можеш да се настаниш на дивана в салона.

— Много мило от твоя страна, но не искам. Тъй като си мой клиент и си платил двойна такса, би трябвало най-добрите неща да са за теб. А койката е за мен, както и се полага на отвлечена.

— Както желаеш.

Шарлот изля яда си на вратата и я затръшна с всичка сила. Дръпна яростно покривката на койката и заудря с юмрук по възглавницата. В момента, в който погледна през прозореца, блесна светкавица, освети призрачните върби отсреща и черната клокочеща вода. Миг след това гръмотевицата разтърси въздуха.

Изплашена, Шарлот извика, хвърли се на койката и зарови лице във възглавницата. Ненавиждаше бурите, особено през нощта. Когато беше вкъщи, можеше да се справи, защото все пак се чувстваше на сигурно място. А тук…

Не беше ли чувала, че светкавиците подпалват водата? Може би следващата ще улучи точно тях… Тя се стресна, когато усети, че някой я докосна по рамото.

— Шарлот?

— Изчезвай! — Говореше срещу възглавницата и той не я чу.

— Какво каза?

— Казах да изчезваш! — Вдигна глава, но в този миг нова светкавица раздра небето и Шарлот отново се похлупи по очи върху възглавницата.

Джуд се засмя.

— Само исках да те питам дали още се страхуваш от гръмотевици.

Той седна, притегли я към себе си и я прегърна, облегнал глава на нейната, започна да я гали и тя лека-полека се отпусна. Бурята вилнееше над тях, за първи път в живота си Шарлот я усещаше на втори план.

Чувстваше неговата близост с цялото си същество — твърдото му тяло, обгърналите я ръце, дъждът…

Изведнъж усети напрежение, болезнено желание, което я ужаси, като в същото време я изпълни с неземна радост.

Бурята бе кратка. Първите капки дъжд преминаха в порой, после всичко утихна. Джуд леко се отдръпна от нея, без да я пуска.

— Добре ли си вече?

— Да, благодаря. Извинявай. Искам да кажа… — Поколеба се, внезапно притеснена от близостта му. — Напоследък се чувствам добре, но някак… Реката беше толкова черна, сякаш бездънна…

— Гледала си прекалено много филми. Сигурна ли си, че не искаш другото легло?

— Не, благодаря. Тук ми е добре.

Онзи кратък миг на близост бе отминал и сега тя се чувстваше объркана.

Джуд се изправи и отдалечи. На вратата спря и добави:

— Тогава се разполагай. Ще се видим утре сутринта.

— Защото дотогава ще сме далеч от дома и няма да мога да ти избягам! — сопна се тя.

— Нещо такова…

Тя се взира в затворената врата дълго, след като той бе излязъл. Какво искаше Джуд този път? Защо играеше тази игра? И какво възнамеряваше да прави с нея?

Каквото и да беше обаче, тя едва ли щеше да намери начин да му се противопостави. Спомни си отново онези мигове в парка… Тук, още веднъж, когато я бе прегърнал, беше изпитала безброй противоречиви чувства, които я теглеха в стотици различни посоки. Разумът й казваше, че трябва да се бори срещу Джуд. А чувствата, които не можеше да пренебрегне, питаха дали иска да го направи…

По ритмичното бръмчене на двигателя разбра, че се движат надолу по реката. Не бе в състояние да направи абсолютно нищо, поне до сутринта. Можеше само да полежи, без да заспива обаче. Възнамеряваше да стои будна, за да види какво ще направи Джуд.

После съблече анцуга, мушна се под завивката и се загледа в тавана. Лекото полюшване и пляскането на водата я унесоха и без да иска, клепачите й се затвориха…