Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (7)

Седма глава

— Не! Джуд, моля те, недей! — прошепна Шарлот, но ръката му неумолимо я повдигаше от мястото й. Към тях бяха обърнати множество усмихнати лица и кимаха одобрително.

Но зрителите едва ли се досещаха за бушуващите чувства в душите на актьора, на Шарлот и на годеника й. Тя се изправи неохотно и погледна най-напред към Стюарт — почервенял от гняв, той се опита да я спре.

Страните й пламнаха от объркване и притеснение. Но какво друго можеше да направи пред очите на двеста човека? Очевидно Джуд го беше предвидил. Когато Шарлот събра смелост да погледне и него в очите, видя, че я наблюдава усмихнат. Вероятно се наслаждаваше на нейното объркване. Ала зад тази усмивка се криеше още нещо — нещо, което само тя можеше да долови и от което сърцето й запрепуска лудо.

Музикантът й намигна окуражително, докато Джуд я поведе след себе си, стиснал здраво китката й.

Той я остави полуобърната към публиката и продължи да рецитира. Лицето й все още пламтеше, краката трепереха, а свободната ръка придърпваше нервно панделките на деколтето.

Беше толкова сърдита и засрамена, че й се искаше да потъне вдън земя. Каква глупачка се оказа — да попадне направо в ръцете на Джуд! Изведнъж проумя, че всичко е било планирано от момента, в който я е съзрял сред публиката…

Слава Богу — той най-после изрече последните думи! Мъчението й свърши! Джуд се поклони на публиката, след това и на нея, но без да пуска ръката й. Шарлот сведе глава и тогава някой от задните редици стана и завика:

— Още! Още!

Останалите подеха, докато Джуд не направи умолителен жест, с който ги накара да замълчат, и те утихнаха. Той освободи леко ръката й и нежно обърна лицето й към своето. Напрежението нарастваше.

— „Добий отново мощ, любов гореща!“ — започна да рецитира той шекспировия сонет.

Въздишка на възторг се изтръгна от публиката. Гласът на Джуд — нежен и изпълнен с любов, милваше като коприна слуха й, докато накрая Шарлот се успокои. Усети желанието му да го гледа и вдигна срамежливо очи, готова да посрещне насмешливия му взор. Но за първи път не прочете насмешка във впития му пламенен поглед, което я разтревожи. Но и тя не можеше да откъсне очи… После усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

Когато най-после сонетът свърши и аплодисментите взривиха тишината, нейното единствено желание бе да избяга. Усмихна се сковано и тръгна по алеята настрани от публиката и импровизираната сцена. И без това започваше антрактът.

Закрачи нагоре-надолу, като цялата трепереше въпреки топлата вечер. Внезапно спря. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Та тя беше разумна и улегнала млада жена! Бе изложена на хорските погледи всекидневно! Едва ли неколкоминутното стоене под ярката светлина на прожекторите можеше да я разтрепери така!

И изведнъж разбра — усещането бе толкова силно — беше се отворила пропаст между нея и сигурния й подреден начин на живот!

Зададе се група хора с чаши в ръка, но вместо да побегне, тя си наложи да намери Стюарт. Той обаче беше изчезнал. Може би я търсеше в градината? Трябваше да го намери на всяка цена! Завладя я някакъв суеверен страх, че ако не го открие, ще се случи нещо ужасно и непоправимо.

Не го намери в градината с рози, нито пък край басейна. Когато приближи рова, който опасваше парка, тя вече тичаше. Стюарт го нямаше никъде! Ужасът не я напускаше. Бавно се обърна и тогава забеляза мъжка фигура в края на алеята. Стю! Затича се и замръзна на място — не беше той. Разпозна обаче добре облечения мъж, който я приближаваше с решителни крачки.

Потърси пролука да избяга, но не намери такава. Единственият път беше през паянтовото мостче, което пресичаше потока няколко метра по-нагоре, но вече нямаше време за бягство. След миг Джуд се озова до нея, хвана я през кръста и я обърна към себе си.

— Пусни ме! — извика тя.

— Би трябвало да останеш и да изпиеш поне чаша вино за награда. — Спокойният му глас само разпали гнева й.

— За какво?! За това, че ме направи на глупачка?!

— Нима бих могъл?

— О, да! Знаеш как се чувствах! Нарочно постъпи така, за да ме унижиш!

— Разбира се, че не е вярно! Трябва да знаеш, че нямаше жена, която да не ти завижда.

— Ти суетен, високомерен… — Шарлот изхлипа. — Ако ти е необходимо да удовлетворяваш собственото си его, защо трябва да тормозиш и мен?! Както казваш, всяка жена би паднала в краката на Джуд Рентън, великия актьор и любовник… Но не ти трябваше да наложиш собствената си воля, като нарочно създаваш пречки в отношенията ми със Стюарт!

— И как постигнах това?

— Много добре знаеш! Измъкна ме отпред и рецитира онези любовни сонети! Все едно че ме люби с гласа си пред всички хора! — Прибързаните думи сякаш сами се изплъзнаха от устата й.

— И толкова ли бе ужасно? Или би предпочела да те любя с тялото си?

— Не! Ти се надценяваш, Джуд! Веднъж ми бе достатъчно, дори повече от достатъчно! За цял живот! — Поразена от собствената си дързост, Шарлот се приготви за бурна реакция.

И тя не закъсня. В очите му проблесна ярост, а устните се свиха зловещо. Джуд затегна хватката и я привлече в прегръдките си.

— Не, Джуд, недей, аз… — Млъкна, защото забеляза да се приближават момиче и момче. Очакваше той да я пусне и се приготви да използва момента и да избяга.

Но стана точно обратното — той се притисна плътно до нея и тя усети напрегнатото му тяло, а горещият дъх опари кожата на врата й.

— Пусни ме! — прошепна тя, но той само поклати глава.

Двойката отмина, като ги изгледа любопитно, но той все още не се отдръпваше.

Тя го погледна за миг и видя собственото си отражение в очите му, усети ударите на неговото сърце. Джуд бавно сведе глава към нея, а тя притвори очи и повдигна лице в очакване на… Внезапно ги отвори — каква лудост я бе обхванала?

Отдръпна глава рязко и устните му само леко се плъзнаха по бузата й.

— Много любезно от твоя орана да се отзовеш толкова бързо. — Гласът й прозвуча като чужд. — Но трябваше някак да успокои нещата.

Най-накрая и Джуд отдръпна глава, ала без да изпуска Шарлот от прегръдката си.

— Сякаш Шекспир е имал предвид теб, когато е писал онзи сонет…

— Моля?! — смая се Шарлот.

— Тази вечер си неотразима. Невероятна жена в красива градина… Какво повече би могъл да желае един мъж?

Усмихна й се и тогава я лъхна мирис на алкохол. Очевидно бе изпил няколко чаши набързо, преди да тръгне да я дебне из парка. В гласа му се долавяше известна искреност, която липсваше по-рано… И… Изглеждаше напълно сериозен.

Тя остана неподвижна и му позволи да прибере зад ухото й един измъкнал се кичур коса. После той отново сведе глава и целуна леко шията й, а тя не смееше да мръдне, безпомощна пред трепетното чувство, завладяло цялото й тяло.

— М-м-м. — Устните му откриха издайническия пулс на врата и. — Ухаеш великолепно — на летни вечери, рози и…

— И на „Диорисимо“. — И двамата се засмяха.

Когато вдигна глава, очите му бяха потъмнели. Тъкмо се канеше да я целуне отново, този път — истински, а тя не възнамеряваше да се противопостави, когато чуха далечен звън на камбана, възвестяващ втората част на рецитала. Джуд тихо изруга, а Шарлот сякаш внезапно възвърна разума си. Каква непоправима грешка щеше да допусне!

— Трябва да тръгвам, Джуд — промълви тя. Но той не помръдваше. — Моля те, пусни ме! Време е да излизаш на сцената, а аз трябва да се върна на мястото си.

— Добре, Шарлот, само не се паникьосвай. — Гласът му прозвуча рязко.

Дишаше тежко, сякаш бе тичал. Освободи я от обятията си и тя забърза, препъвайки се. Не се обърна нито веднъж, затова не разбра, че той върви след нея…

 

 

Отначало не можа да види Стюарт сред тълпата от хора, но малко по-късно го забеляза да седи край импровизирания бар с чаша в ръка.

— Къде беше, по дяволите, или не трябва да питам?

— Стю, моля те, недей! Нека си вървим. Боли ме глава.

— Добре.

Той допи последната глътка вино и тръгна, като я караше да подтичва след него. Чуха как разговорите утихнаха и публиката заръкопляска. Започваше втората част. Но повече от всичко на света Шарлот искаше да се прибере вкъщи.

Може би Стюарт пак щеше да изпадне в едно от своите мълчаливи мрачни състояния, за което би му била безкрайно благодарна. Но когато стигнаха до пустия двор, той се спря, хвана я за ръката и рече:

— Кажи ми само едно, Шарлот! Какво искаш от Джуд Рентън?

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш! Още първият път, когато го срещнах, между вас имаше нещо. Недей да отричаш — вие се гледахте, сякаш… Не знам… Сякаш другите не съществуваха, а вие се поглъщахте с погледи…

— Между нас няма нищо, Стю, кълна се! — Тя направи опит да се засмее, но не сполучи. Хвана ръката му, ала той я отдръпна.

— Как мога да ти вярвам, че онова пътуване до Лондон наистина не е било приятно? Ами тази вечер… Кучият му син през цялото време те събличаше с поглед и ме направи да изглеждам като най-големия глупак! Но и ти го окуражи достатъчно!

— Щом смяташ така, значи няма какво повече да ти кажа, нали? — избухна тя, извадена от равновесие за втори път тази вечер.

Прехапа устни, за да не се разплаче. После забави ход и накрая спря нерешително — точно тази кавга беше планирал Джуд и те двамата със Стю се бяха хванали в клопката.

Колко беше променен Джуд! Саймън бе този, който създаваше проблеми — бе нечестен, ала мил.

Но Джуд? Никога не беше постъпвал така. Саймън — ето ключа към загадката! Очевидно всичко беше част от отмъщението му, част от нейното наказание!

„Каква глупачка си, Шарлот! Почти се хвана на въдицата!“ — каза си тя. Но нали той бе актьор! Вярно, изглеждаше искрен, но това му бе работата — да изглежда искрен. Той беше хамелеон, който без съмнение можеше да си сложи маската на велик любовник и това нямаше да му коства никакви усилия.

А тя все се оставяше да я измамят… Сълзите напираха в очите й. За Джуд това беше само продължение на жестоката му игра. Докато за нея… Какво би искала тя? Отговорът веднага дойде — той да не играе, а държанието му да е искрено и истинско…

Невъзможно! Шарлот осъзнаваше, че той я мрази заради Саймън, и това не можеше да се промени. Джуд умишлено бе развалил тази вечер, но Шарлот нямаше да му позволи да разруши и нейния живот със Стю!

Спусна се към Стюарт и зарови лице в рамото му.

— Стю, моля те, нека се оженим сега! Сбърках. Да не чакаме края на активния сезон!

Той я отблъсна от себе си и се взря в нея с тревога.

— Разстроена си, Шарлот, защото преживя… такава вечер… Знаеш, че имаме уговорка да изчакаме. Прекалено сме заети сега.

— Да, така е. Просто изведнъж ми се прииска всичко да е по-различно…

— Ще бъде. Знаеш, обмислили сме всичко и няма да го развалим, нали? В крайна сметка, става въпрос за целия ни живот, скъпа!

— Да, прав си. Съжалявам, Стю. Не знам какво ми стана…