Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (4)

Четвърта глава

— Пристигнахме. Слизай!

Толкова дълго бе продължило мълчанието помежду им, че Шарлот се стресна от гласа на Джуд. Отпусната и завладяна от тревожни мисли, не бе забелязала, че са навлезли в покрайнините на Лондон. Намираха се на малък, огрян от слънцето площад, пред редица от къщи в григориански стил.

Той слезе, извади от багажника един куфар и отвори нейната врата, преметнал небрежно скъпо кожено сако на раменете си:

— Слизай! — повтори.

Нима щеше да стои така — запънала се като магаре на мост? Шарлот го погледна и бързо се измъкна навън. Облегна се на колата с привидно безгрижие и направи безуспешен опит да не обръща внимание на няколкото добре облечени млади жени, което я наблюдаваха крадешком. Изгледа Джуд гневно, но той не реагира. После закуцука след него по внушителното стълбище.

— Добър ден, господин Рентън. — Униформеният портиер пристъпи напред и закопча сакото си. Видя Шарлот и зениците му се разшириха от учудване. Добави учтиво: — Добър ден, госпожице. Господине, горе има няколко писма за вас, а жената ви набави малко храна. За една нощ, нали?

— Благодаря, Коули. Да, за една нощ. А и скоро ще излизам, така че не прибирай ягуара вътре.

Шарлот бе цялата в слух, а сърцето й биеше лудо. Щял да излиза ли? Преди време вероятно би се успокоила с мисълта, че при представление същата вечер, престоят им в хотела няма да е дълъг. Но сега тръгна послушно след него по безкрайния блестящ паркет. Заглождиха я съмнения.

Асансьорът беше много тесен и когато Джуд остави куфара, тя трябваше да застане с лице към него. Меката кожа на сакото му докосваше нежно ръката й, а когато той леко се извърна, усети дъха му да пари шията й. Тя закова поглед в едно от копчетата на кашмирената му жилетка, но усети, че наблюдава как гърдите му се повдигат при дишането и се загледа в таблото на асансьора.

— Виж — започна тя колебливо, без да го поглежда, — трябва да ми кажеш какво става. Няма ли да се връщаш тази вечер в Стратфорд? И ако не… — Гласът й ставаше все по-несигурен. — Какво възнамеряваш да правиш с мен? Настоявам да ми отговориш.

Той повдигна подигравателно вежди.

— Настояваш?! Не смятам, че имаш основания да настояваш за каквото и да било, Шарлот. — Хладният му тон я накара да потрепери.

Асансьорът спря. Вратата обаче остана затворена още няколко секунди и те се сториха на Шарлот дълги като часове. Затова, когато се отвориха, тя бързо изскочи навън. Откри, че над тях е само небосводът — очевидно се бяха качили на последния етаж. В коридора имаше само една врата, през която Джуд я покани да влезе.

— И не храни илюзии, че докато мен ме няма, можеш да избягаш и да спиш на друго място. — Той остави куфара на дебелия бледозелен килим. — Пред вратата има охрана и няма да те пуснат да излезеш. Не и без разправии.

Шарлот го гледаше втренчено, стиснала юмруци в джобовете си. После се облегна на стената, скръсти ръце и рече отчетливо:

— За последен път те питам — или ми кажи какво става, или… Ще те ударя, кълна се!

— Най-после показа истинското си лице — отбеляза той не без язвителна нотка. — Но да ти припомня, че досега не си печелила подобни битки с мен. А и нямам никакво намерение да ти позволя да започнеш.

Тя го последва в просторната кухня, обзаведена с луксозни бледосиви шкафове, както и с микровълнова печка, машина за миене на чинии, огромен хладилник с фризер. Нямаше начин да не си спомни с горчивина за своята скромна кухничка.

В помещението бе задушно и Джуд отключи двойните врати към малкия балкон. На парапета от ковано желязо имаше сандъчета с иглика. Шарлот се загледа в огледалното отражение на отсрещната стара къща от времето на крал Джордж.

— Поправи ме, ако не съм права, но доколкото разбирам, ти няма да се връщаш в Стратфорд тази вечер. — Би могла да се държи учтиво и да заговори за времето, например.

— Точно така — отвърна Джуд току зад нея. — Днес се играе „Ромео и Жулиета“, а аз, слава Богу, не участвам. Ангажиран съм обаче в новата телевизионна дискусия тази вечер. — В гласа му прозвуча недоволство. — Идеята е на моя агент. Той цели да ми направи реклама чрез последната ми роля в един филм, който би трябвало да шашне Европа, според него.

— Ами аз? Нямаш никакво право да ме довеждаш тук насила!

— Като се има предвид как се цупеше през целия път, вече съжалявам, че не те оставих някъде.

— Жалко, че не го направи! — сопна се тя. — Но аз съм тук, нали? И затова пак те питам какво ще правиш с мен!

— Ако искаш, можеш да ме придружиш.

— За Бога! — избухна тя, ала бързо се овладя. Не биваше да губи самообладание. — Как мога да изляза с тези дрехи?

— Едва ли ще е моя вината, ако изглеждаш като грозното патенце. Но ако това е единственото нещо, което те безпокои, мога да ти намеря дрехи.

Шарлот поклати глава.

— Не, благодаря. — Колкото и да й се струваше унизително обаче, нямаше полза да се кара с него. Затова добави примирено: — Като размисли човек… Ако поръчаш дрехи, които, разбира се, ще трябва да платя, мога да отида да се преоблека и ти да ме вземеш от…

— Не, няма да стане! Нямам време да те ухажвам. Нито пък имам намерение, да те оставям да се скиташ из Лондон сама. Ще стоиш тук! — Без да обръща внимание на страха, изписан върху лицето й, продължи: — А и няма да ти е лесно да се измъкнеш. Така че съблечи този парцал, а аз ще направя кафе.

В отговор тя измърмори:

— Предпочитам чай, ако не те притеснява.

В кухнята беше доста топло и тя разтвори стъклените врати на балкона, когато чу гласа на Джуд зад себе си:

— Не излизай навън, Шарлот!

Ала сякаш нарочно, тя пристъпи няколко крачки напред. Над нея бяха облаците, отпред — редицата сгради, които бе забелязала по рано, а под нея… Погледна надолу и видя как хората бързат по улиците. Приличаха на мравки… После орнаментите на перилата се завъртяха пред очите й и се приближиха заплашително близко…

Тя затвори очи в момента, в който Джуд я хвана през кръста, повдигна я и я пренесе обратно в кухнята.

— Ама че глупаче, казах ти да не излизаш! Знаеш, че страдаш от акрофобия! Забрави ли, когато на панаира Виенското колело се повреди? Бяхме точно на върха. Ти крещеше, все едно че те колеха. За малко да паднем и двамата.

Шарлот го погледна истински учудена. Джуд помнеше тази незначителна случка. И то след всички тези години! Та тя едва ли е била на повече от десет!

— Е, по-добре ли си вече?

Ужасното усещане бе попреминало и тя кимна.

— Да, благодаря.

Джуд беше хванал китките й и Шарлот усети как топлината им прелива в собственото й тяло. Един миг двамата се взираха един в друг, после той рязко я пусна, обърна се и отвори шкафа, за да вземе каничка и чаша за чая.

— Обади се в полицията за откраднатата ти кола — подхвърли й през рамо.

— Вярно, благодаря ти. Но преди това, ако може, ще позвъня на едно друго място.

— Не се безпокой. Телефонът е в дневната. Заповядай.

Дневната също бе обзаведена с много вкус. И тъй като Джуд беше временен обитател, тук нищо не напомняше за него. Освен може би огромният черно-бял портрет в дъното…

Шарлот седна в огромния фотьойл от зелено кадифе и набра номера, като не спираше да се взира в портрета отсреща. Със сигурност Джуд го беше избрал. Дизайнерът вероятно би се спрял на нещо по-скромно.

— Ти ли си, Шарлот? — Гласът на Стюарт прекъсна мислите й. — Къде си, по дяволите?

Беше много обезпокоен и тя се укори, че не се подготви за този разговор. Не можеше да му каже цялата истина — не и преди да се прибере в Стратфорд. Но какво да направи? Единствено уклончиви отговори биха я спасили.

— Ами, виж Стю, това е дълга…

— Полицията беше тук! Открили са колата ти в Чипинг Нортън!

— Наред ли е?

— А защо да не е? Била е отворена и в жабката намерили от рекламните ни брошури. Така са стигнали до мен.

— Слава Богу! Мислех, че те…

— Те? Кои „те“? Какво става, по дяволите? И защо си оставила колата? Слушай, идвам веднага.

— О, не се тревожи! Всичко е наред, наистина! Имам малки неприятности, но ще се оправя…

— Добре. Трябва да свърша едно-две много важни неща тук и ще мина да те взема в осем, както се бяхме разбрали.

Вечерята! Съвсем я беше забравила!

— Н-няма да мога тази вечер, Стю, извинявай. Нека отложим за утре. — Тя едва не заекна в стремежа си да скрие истината. Пръстите й барабаняха нервно по масичката, когато чу сподавен смях.

Обърна се и видя Джуд — беше се подпрял на вратата със скръстени ръце. Стрелна го с поглед, който би трябвало да го изпепели, според нея, и отново се заслуша в гласа на Стюарт по телефона. Той тъкмо казваше:

— Утре няма да стане. Ще дойда днес в осем — казваше Стюарт.

— Не! Не, недей… Няма…

Не можа да продължи, защото Джуд взе слушалката от ръцете й, а тя успя само да извика гневно.

— Флечър? — рече той. — Тук е Джуд Рентън. Шарлот е с мен в апартамента ми в Лондон. Утре ще я закарам в Стратфорд, така че тогава ще може да ти изясни положението. Довиждане.

Слушалката щракна убедително. Тя го изгледа смаяно — беше го направил нарочно! Бе подбрал думи, които да впечатлят Стюарт, и в същото време да я поставят в крайно неудобно положение.

— Как смееш да се бъркаш в моя разговор!

— Извинявай! Просто влязох, за да ти кажа, че чаят е готов. Но понеже ти беше някак… неудобно, реших да ти помогна. Доколкото разбрах, колата ти е намерена.

— Да, при… Искаш ли да научиш къде?

— Ако не е държавна тайна.

Незаинтересоваността му я влуди.

— При Чипинг Нортън! Доста странно, наистина. Без съмнение е била там, когато си профучал като стрела. Забавих се само няколко минути, през които е изчезнала. Щях да се прибера с нея и Стю… И никой нямаше да разбере. Но не, ти трябваше да ме отвлечеш като… гангстер… — Замълча, но твърде късно.

Джуд се намръщи, устните му се свиха. Тя отстъпи назад, но той я хвана, разтърси я, после я отблъсна.

— Предупреждавам те, спри да се държиш като грубиянка! — Личеше, че едва се сдържа. — Колкото до отвличането, не бъди толкова наивна. Ако трябваше да го направя, щеше да бъде професионално, можеш да си сигурна. Ще отида за чая, а ти съблечи тези смешни дрехи!

Когато той излезе, Шарлот живо изхлузи единия гумен ботуш, потръпна от болката в глезена, после изу и втория. С облекчение пристъпи върху плътния килим. Зае се да сваля якето. Тъй като не искаше Джуд да я завари, дръпна силно ципа и той заяде, смъкнат едва наполовина. Припряно го засъблича през глава, когато чу гласа на домакина си:

— Стой спокойно. — И със сръчно движение го измъкна през главата й.

Шарлот въздъхна облекчено, но в следващия миг се стъписа — заедно с якето бе свалила и фланелката си и сега стоеше само по сутиен! Погледът му се плъзна като че ли неохотно по млечнобялата й кожа. След това Джуд измъкна фланелката от якето и й я подаде.

— Облечи се. — Гласът му беше дрезгав.

Погледна го крадешком. Лицето му бе намръщено. Тя измърмори:

— Благодаря — и се обърна с гръб. За да прикрие смущението си, рече през рамо: — Това ли е твоят апартамент?

— Да, макар че рядко го използвам. Родителите ми идват по-често. Но ми е необходим, когато се връщам от Щатите. По-удобно е, отколкото да търся хотел.

— Разбирам. — Много й се щеше да попита как е майка му, ала не посмя. Това беше един от забранените въпроси.

Джуд бе поставил само една чаша и захарница на страничната масичка.

— Оставям те да си изпиеш чая, докато се приготвя. След около час трябва да съм в студиото. — Гласът му все още бе загадъчно дрезгав. Без да дочака отговор, Джуд се обърна и излезе.

Шарлот си наля чай и намръщено се отпусна на мекото канапе. Сега би трябвало да си е вкъщи и да се приготвя за срещата със Стюарт, но благодарение на Джуд, а и на незнайните сили на съдбата, накарали я да остави колата си отключена и да тръгне по пътя, точно когато… А може би наистина бе подействало онова древно заклинание, което според легендата се чувало на онова място…

После помисли за начина по който реагира, когато Джуд я докосна. Сети се и за сърдития му поглед, че се бе изпречила пред него. Потръпна. Какво ли й бе приготвила някоя зла орисница, след като още веднъж я събираше с Джуд? Дали това е просто незначителен епизод от живота й, или начало на истинска драма?

Не бе чула отварянето на вратата, но видя отражението на Джуд в прозореца и стомахът й се сви.

Бавно се извърна, като се страхуваше да го погледне. Избръснат, с все още влажна коса той стоеше пред нея зашеметяващо красив. Носеше черен панталон от рипсено кадифе, светлосив пуловер, бяла риза и сребристосива вратовръзка. Докато го оглеждаше, ледена буца заседна в гърлото й. Започна да диша по-тежко. Изпитваше едновременно тъга, гняв, отчаяние и нещо друго, което се страхуваше да назове с истинското му име… Загубила контрол над чувствата, тя реши да прикрие състоянието си зад ирония.

— Страхотно! Ще побъркаш почитателите си! — Тонът й бе повече от язвителен.

— Какво би предпочела да облека — жълто яке ли?

Шарлот понечи да отвърне, но замълча — дребнавото заяждане с мъж като Джуд не беше безопасно. Трябваше да е по-внимателна. Очевидно и двамата бяха изнервени — тя, защото бе разтърсена до дъното на душата си, а той, защото… Всъщност не можеше да прочете мислите му!

— Все едно. Не съм тийнейджър, нито рокзвезда. Почитателите ми очакват да бъда облечен добре, като улегнал мъж и аз им го дължа. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Чувствай се като у дома — банята е там, а в хладилника има достатъчно храна. Приготви си нещо за хапване. А ако искаш, ще изпратя Коули да те заведе в китайския ресторант на ъгъла.

— Не, благодаря. — Шарлот стана от канапето и неуверено приглади джинсите си. Тъпа болка премина през тялото й. Прииска й се Джуд да тръгне час по-скоро. — Желая ти късмет и добро представяне. Много си спокоен за човек, комуто предстои да бъде направен на пух и прах пред милиони зрители.

— Да, предполагам. Всъщност това дори ми харесва. Агентът ми ме посъветва да се държа безупречно. — Спря се на вратата и добави: — И не прави опити да избягаш!