Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (3)

Трета глава

Защо Джуд не беше направил никакъв опит да я възпре или разубеди? Дни наред Шарлот не можеше да се отърве от тази мисъл, връщайки се стотици пъти към спомена за онзи ужасен момент. С неизброимите мъчителни видения зад гърба си и Джуд пред очите си, първата й реакция бе да се обърне и побегне към бабината градина, където щеше да е в безопасност.

Когато излезе от колата, усети първите дъждовни капки по лицето си и видя надвисналите облаци. Наложи си спокойно изражение. Хубавото време от честването преди три дни бе изчезнало окончателно и ето че сега тя стоеше на мрачния склон, изложена на произвола на природните стихии.

Шарлот се сгуши в топлото си шушляково яке и се огледа колебливо. Къде да отиде? До Ролрайт стоунс, за което се носеха толкова суеверия и страхове и което вероятно щеше истински да ощастливи професор Камеяма при предстоящата му обиколка по тези места? Или до оголеното от вятъра и мочурливо Уиспъринг найтс? Може би дъждът щеше да се забави още малко, затова тя тръгна първо натам.

Заваля, но още преди да стигне. Тежките капки трополяха по наръчника, с който беше покрила главата си. По пътя се спъна и навехна глезена си. Въпреки това се отправи към купчината камъни и допря ухо до цепнатината, през която, както говореха, се чувал шепотът на заговорниците…

Определено се долавяше някакъв звук, подобен на човешка реч. Изведнъж тя се дръпна и се усмихна засрамено. Каква глупост! Та това беше вятърът! Изглежда бе започнала да се поддава на въздействието на мястото и на легендите за магьосничества и злокобни случки, които му се приписваха. Това не бяха някакви коварни същества, заговорничещи срещу нея, а просто купища сиви камъни. И все пак, не се обърна нито веднъж назад, докато бързаше обратно през полето.

Накуцвайки от болка, тя се приближи към мястото, където бе паркирала колата си, и застина в изумление. Не се виждаше нито синьото й мини, нито каквото й да е друго превозно средство. Колата й беше изчезнала! Спомни си, че не я бе заключила, защото мястото й се струваше прекалено пусто.

Известно време остана неподвижна, като хапеше устната си и се бореше с желанието да се разплаче. Сълзите обаче едва ли щяха да й помогнат на този изоставен път. Трябваше да стигне до главното шосе, да спре някоя кола и непременно да намери телефон. Да, точно това трябваше да направи — да се обади първо в полицията, а после на Стюарт да дойде да я вземе. Простена вътрешно при мисълта какво би казал той за незаключените врати, метна чантата си на рамо и тръгна.

Не срещна никого, докато прекосяваше поляната. Когато излезе на главния път за Стратфорд, се оказа, че има твърде малко минаващи коли.

Слава Богу, че поне бе взела чантата със себе си, иначе трябваше да смени патрона на ключалката в апартамента… Потънала в мисли, тя не забеляза тъмносиния ягуар, който я подмина. Дойде на себе си при рязкото изскърцване на спирачки. Когато се обърна, видя с нотка на безпокойство как шофьорът обръща бързо назад.

Огледа се тревожно, но пътят бе пуст. В ума й изплуваха всички неприятни истории, за които бе чувала. Почувства страхът да я стиска за гърлото. Когато се обърна, чу вратата да се отваря и при звука на приближаващите стъпки, ускори ход. Може би ще успее да стигне до селото в основата на хълма и…

Една ръка я стисна грубо за рамото. Изхълцвайки от ужас, тя се обърна и видя… Джуд Рентън. Джуд? Не вярваше на очите си — последният човек на света, когото очакваше да срещне! Взря се в сърдитите му очи — а дъждът се стичаше по лицата им.

— За Бога, Шарлот! — разтърси ръката й той. — Престани да се правиш на глупачка! Не чу ли, че те виках?

— Н-не, не съм.

Не чуваше нищо, освен оглушителните удари на сърцето си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — избухна той, когато ги заля внезапна вълна от дъжд. Като я стискаше здраво за лакътя, той почти насила я довлече до колата и отвори вратата. — Влизай! — извика той през вятъра.

Но дъждът, вятърът, дългата принудителна разходка, дори навехнатият глезен вече не й изглеждаха така страшни като… Едва успя да възрази:

— Не, предпочитам да…

Без да я дочака да довърши, Джуд я вдигна на ръце и буквално я набута в колата. Затръшна вратата и седна на шофьорското място. После се пресегна, изключи касетата на Елтън Джон и изгледа спътницата си мълчаливо. Синьо-черните му очи блестяха по начин, който я плашеше.

— А сега може би ще ми кажеш какво си наумила. Предполагам, че макар и в този вид, още не се нуждаеш от спасителен пояс.

Тя не обърна внимание на сарказма.

— Ходих до Ролрайт стоунс — започна да обяснява колебливо, — а когато се върнах, видях, че колата ми е открадната. Забравих да я заключа.

— Небрежна си както винаги.

Устните му се свиха презрително и страхът й да бъде насаме с него прерасна едва ли не в паника. Трябваше да се измъкне по някакъв начин!

— Благодаря ти, че можах да се постопля малко. Вече съм по-добре. — Хвана решително дръжката на вратата, но когато я натисна, Джуд се пресегна и я стисна за китката. — Трябва да се върна в Стратфорд! — Смущението от допира на топлата му ръка изостри гласа й. — Ти си в друга посока, така че ще си вървя. Освен ако — поколеба се тя, когато поредният порив на вятъра разклати колата — не ме хвърлиш до Чипинг Нортън. Не е далеч, а там има телефон. Ще се обадя на Стюарт и… И ще го помоля да дойде да ме вземе… — Джуд мълчеше и тя продължи колебливо: — Ще ти бъда много благодарна.

Почувства как напрежението му отслабва. Ръката му вече не я стискаше толкова силно.

— Разбира се, Шарлот, щом искаш. — Гласът му звучеше спокойно, но в него се долавяше нещо, което я смущаваше. Джуд се поколеба с ръка върху предпазния колан. — Не искаш ли да свалиш това? — посочи той подигравателно жълтото й яке. — Без него ще се чувстваш по-добре.

— О, не! — отвърна бързо тя. С топлия си уют то мълчаливо й внушаваше, че престоят й в колата на Джуд е временен, само за малко. — Трябва да изляза от колата, за да го сваля. Не си струва за няколко километра.

Той сви рамене, затегна предпазните колани и включи мощния двигател. Шарлот потъна в луксозната тапицерия и се поотпусна. Чак тогава си даде сметка колко напрегната се бе почувствала от момента на появяването на Джуд. Появяване, предизвикано като че ли от магията на мястото и много по-обезпокояващо от изчезването на колата й. Но все още бе рано да се отпусне напълно. Добре че разстоянието беше кратко и при скоростта, с която се движеха, пътуването нямаше да трае дълго. Сигурно той не по-малко от нея искаше да спре час по-скоро на площада в Чипинг Нортън и да се освободи от нежеланото й присъствие.

Шарлот протегна изморените си крака и се намръщи от болката в глезена.

— Какво има? — погледна я той.

— От новите ми обувки е. Сигурно са ми направили мехур.

— Свали ги тогава.

— Вече ти казах, че няма смисъл. След няколко минути ще трябва да ги обувам.

— Както искаш — каза Джуд и съсредоточи вниманието си върху пътя.

Шарлот леко наклони глава така, че да може незабелязано да наблюдава профила му. Тъмната коса върху челото, правият гръцки нос, добре очертаните вежди над тъмносините очи — лице, което би изглеждало сурово в съвършената си хубост, ако не бяха дългите тъмни мигли — прекалено дълги за мъж — и тази чувствено извита уста, върху която в момента играеше незабележима усмивка. Той сигурно знаеше, че тя го наблюдава. Почервеняла от гняв към самата себе си, тя извърна глава към прозореца и с ужас извика:

— Ей! Подминали сме отклонението!

— И какво от това? — погледна я той с неприкрита усмивка и чувството й на безпокойство прерасна в гняв.

— Виж какво, Джуд, не знам какво си намислил, но просто обърни и ме…

— Съжалявам, бързам.

Тя се взря в него. Устните й се свиха в смесица от гняв и обърканост, породена от собственото й безсилие.

— Но ти обеща! — Едва успя да прикрие треперенето в гласа си. — Каза, че ще ме закараш до Чипинг Нортън!

— Хм… — В гласа му се долавяше злорадство. — Ти беше тази, която каза да те закарам до Чипинг Нортън. Аз се съгласих, без да уточнявам нищо.

— Ами то е едно и също! Трябва да се върна у дома колкото може по-бързо! — Помисли дали да не каже, че има среща със Стюарт, но нещо й подсказваше, че това едва ли ще го направи по-отстъпчив. После й хрумна нещо друго: — Надявам се, разбираш, че трябва да уведомя полицията, затова настоявам…

— Млъкни, Шарлот! — Гласът му бе гневен. — Не ми противоречи. Цял ден съм репетирал и ми дойде до гуша! Така че всичко, което искам от теб, е да седиш мирна и да престанеш да ме дразниш, за да не съжаляваме и двамата!

Заплахата в гласа му бе толкова явна, че накара Шарлот да млъкне. Какво смяташе да прави с нея, за Бога? Сигурно да я отведе със себе си там, където отиваше — вероятно, в Оксфорд. А после?

Огледа се неодобрително. Маратонки, стари джинси, яке — облеклото й надали имаше градски вид. Но може би, в края на краищата, след играта на котка и мишка, Джуд ще я закара до Стратфорд… Той ще трябва да се върне за вечерното представление и може би с малко повече късмет тя няма да закъснее за срещата. А междувременно ще трябва да приеме положението колкото може по-спокойно, независимо че съзнанието за неговата близост караше нервите й да се изпъват все повече и повече.

Островърхите покриви на Оксфорд се приближаваха застрашително, когато Джуд намали на едно кръстовище и рязко се обърна към нея. О, Боже, та той изобщо не отиваше в Оксфорд!

— Отиваме в Лондон. — Беше съобщение, не въпрос.

— Добре. Още някъде?

Четвърт час — това беше времето, което щеше да му бъде нужно, за да я остави на безопасно място. Но не стана така. Той следваше някакъв неясен собствен план, в който нямаше място за нея. Бе хваната в капан…

Точно пред тях имаше голямо задръстване и Джуд намали скоростта. Това беше моментът! Шарлот стисна чантата си с една ръка, а с другата освободи предпазния колан. Когато Джуд натиска спирачките още веднъж, тя се помъчи да отвори вратата в движение. С мълниеносно движение обаче Джуд се пресегна и притисна Шарлот към седалката. Натисна газта. Тя остана неподвижна, огорчена от неуспеха и разтреперана от дързостта си.

— Не се опитвай да ми излизаш повече с този номер, чуваш ли? Можеше да се пребиеш!

Беше съвсем блед, неизвестно дали от изненада, или гняв. „По-скоро от второто“ — помисли тя.

— Чувам — отговори студено тя, демонстративно разтърквайки дясната си ръка, наранена от рязката му хватка преди малко.

— Разбери веднъж завинаги, че този път няма да ми избягаш, Шарлот! — Бе възвърнал самообладанието си и гласът му отново бе станал хладен. — Покри се по време на тържествения обяд, а после хукна като изплашен заек, когато те срещнах в „Мейнър“. Е, добре, сега вече никой, а най-малко твоето скъпоценно приятелче — тя потръпна от презрението в гласа му — не може да ти помогне, така че — погледна я с насмешка той — третият път печеля! Ще останеш с мен, докато аз реша да те освободя. Ясен ли съм?

Тя се вторачи в него. В момента той се държеше както в детството им — командваше я, дори я плашеше с магнетизма на властната си личност. Бързо се окопити. Та това бе смешно! Тя беше вече на двадесет и пет — зряла жена, задържана против желанието си, отвлечена посред бял ден. Трябваше някак да се измъкне, да се изтръгне от коварното му обаяние!

— Преди седем години, на погребението на Саймън, ти ми каза, че не искаш никога повече да ме видиш! Не помниш ли?

Името вече беше изречено. Тя видя как лицето на Джуд се изкриви от болка, но гласът му бе напълно овладян, когато каза:

— Промених решението си. Ти ме очарова, Шарлот, знаеш ли? Оставих малко опърничаво момиче, а намирам хладнокръвна зряла жена. Така че — сви рамене той — искам да узная кой или какво се крие зад новата Шарлот Мърсър.

— Много е просто, Джуд — успя да изрече с безразличие. — За седем години порастваш. Вече съм твърде голяма, за да се държа като опърничаво момиче.

— Хм… Може би не е толкова просто. Може би в твоя случай нещата са се развили много по-бързо. Например, за една нощ. Имам предвид нощта, в която умря Саймън…

За момент тя затвори очи.

— Моля те, Джуд! Не искам да говоря за това.

— Но аз искам. — Беше безмилостен! — Как му казваха на това — терапия? И двамата сигурно доста сме мислили по този въпрос и тъй като сме най-посветените, боя се, че ще трябва да поговорим.

Вече бяха излезли на магистралата и движението ставаше все по-интензивно.

— Е — продължи Джуд, — имаше маса причини Сай да бъде мъртвопиян онази нощ: неподновеният му договор с театъра, липсата на каквато и да е друга работа, моето заминаване на лов за онези прекрасни, блестящи награди… Но и двамата с теб знаем, че има и нещо друго, много по-важно, нали, Шарлот?

Тя не обърна внимание на враждебния му тон. Умът й бе зает с това, което се криеше зад упрека му. Какво знаеше той всъщност? Въпросът, който си бе задавала стотици пъти след онзи ден, когато неспособна да изпитва нито вина, нито каквото и да било друго чувство, тя стоеше мълчаливо в църковния двор, а Джуд — с изкривено от болка лице, бе запокитил в лицето й горчивите си жестоки думи… Не искаше Саймън да научи истината, за да не го нарани още повече. Как можеше тогава Джуд да си мисли, че любовта й към него бе пречка да се ожени за брат му?

— Не съм го казвал на никого, но онази нощ Саймън ми се обади — продължи той.

Неволна въздишка се изтръгна от гърдите й.

— Той ти е позвънил? Но ти беше в Италия!

— Точно така. Обещах му да се върна сутринта, но вече бе твърде късно. Реших да не споменавам за това пред следствието. Поне не тогава. Не исках да петня неговото име, като направя тайната му публично достояние.

— Тайната му? — Дъхът на Шарлот секна.

— Да, че ти си го изоставила заради друг мъж само няколко седмици след годежа…

Друг мъж! Ноктите болезнено се впиха в дланите й. Кошмарът, който я бе преследвал от години, изчезна. Значи през онази безсънна нощ, преди да се отправи в последното си безумно, пиянско пътуване, Саймън не бе отгатнал истината, както с ужас бе смятала досега…

Горчивата ирония едва не я накара да избухне в истеричен смях. Преди седем години бе излъгала Саймън, че има друг, за да му спести поредното, нанесено от брат му, поражение. Сега ще трябва да излъже отново по същия начин и Джуд, за да го предпази от непоносимата истина. Смъртта на любимия му брат го бе наранила така дълбоко, че тя — макар чувствата й да бяха отдавна мъртви — не би си позволила да го накара да страда повече…

— Кой беше другият мъж? Сигурно не Стюарт Флечър?

Потънала в мислите си, тя почти не чу въпроса.

— Не — отговорът й бе машинален. — Срещнах Стюарт, когато отидох в Лондон. — Озърна се и за миг очите им се срещнаха, но гневният му поглед я накара да сведе глава.

— Някой местен ли беше? — продължи Джуд. — Познавам ли го?

— Не! Искам да кажа… Не го познаваш. Виж, това няма нищо общо с теб. Защо не прекратим темата? Беше човек, когото срещнах, след като ти замина…

— Защо не се омъжи за него?

О, Господи, кога ще спре тази безмилостна инквизиция? По челото й се стичаха капки пот. Тя се поколеба, после рече:

— Не се получи. Мислех, че го обичам, но скоро осъзнах грешката си и…

Твърде късно разбра в какъв капан бе попаднала. Джуд нададе гневен вик, натисна рязко спирачките и спря на банкета. Усети го да се раздвижва, но продължи да стои извърната настрана. Наблюдаваше дъжда, чиито струйки се стичаха като сълзи по стъклото. Той я хвана за брадичката и я накара да се обърне към него.

— Вярно ли е? Нали не ме лъжеш? — Очите му бяха почти черни, студени и твърди като обсидиан, а изражението им я накара да потръпне.

Погледна го хладно.

— Разбира се, че не. Защо би трябвало да лъжа?

Джуд поклати глава невярващо.

— Господи, захвърлила си Саймън заради мимолетно увлечение! Ти го уби, да, уби го! — изкрещя неистово той. — Заради едно глупаво хрумване! Мислех, че те познавам, Шарлот. През всичките тези години смятах, че държиш на нас. — Болката в гласа му я разкъсваше.

Трябваше да му попречи да измъчва повече и себе си, и нея. Сви безгрижно рамене:

— Е, сигурно не си ме познавал достатъчно добре.

Изгледа я продължително. После каза презрително:

— Не, не съм. Онази Шарлот, която познавах, не би могла да бъде толкова лекомислена, толкова безотговорна, толкова… жестока…

Ръката му я пусна, той запали двигателя и отново се включи в движението. Тя продължи да се взира през стъклото навън, като се мъчеше да потисне напиращото обяснение. Така беше по-добре и за двамата. Колкото и несправедливо да бе за нея мълчанието й, Джуд не биваше да узнае истината!

И все пак, една сълза се отрони и се плъзна незабелязано по бузата й…