Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (2)

Втора глава

Шарлот вече се бе забързала по Уотърсайд, когато Стюарт я настигна.

— Даваш ли си сметка, че ме направи да изглеждам като глупак?

— Какво? — Погледна с недоумение. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Стю?

— Не си споменавала, че познаваш Джуд Рентън.

— О, така ли? — В гласа й имаше лека предупредителна нотка, но той изглежда не я долови.

— Не, не си. И се чудя защо, по дяволите?

— О, съжалявам. — Все още уязвима поради скорошната среща с Джуд, тя не бе готова за ново избухване от страна на Стю. — Не знаех, че съм длъжна да ти давам отчет за досегашния си живот — отсече тя, но веднага се овладя. „Не позволявай на Джуд да се намесва в живота ти!“ — помисли тя. Хвана Стюарт за ръката. — Не съм смятала, че е толкова важно.

— Не било важно! — Той стоеше като закован. — Слушай, Шарлот! — Разтърси ръката й енергично. — Контактите — ето кое е най-важното. В нашия бизнес, както и във всеки друг, най-важни са познанствата, хората, които могат да те лансират. Чудя се как може да си толкова наивна?

Шарлот издърпа ръката си и, стиснала устни, се отдалечи толкова бързо, че той успя да я настигне едва на входната врата на малката терасообразно разположена постройка, където бе наела партерния апартамент.

— Наистина, Шарлот, не разбирам какво ти става! — Но понеже тя не му обърна внимание и продължи да търси ключовете из чантата си, той продължи: — Джуд Рентън е едно от най-известните имена в шоу бизнеса, а ти познаваш този мъж. Е, добре, възползвай се от това, по дяволите! Мисля, че знам защо не искаш да го направиш. Той е едно нахакано копеле! Не ми обърна никакво внимание! И въпреки това можем да го използваме!

Стю да използва Джуд Рентън! Шарлот едва не се изсмя, представяйки си невинно агънце до свиреп тигър. Да, аналогията беше съвсем точна. Миг по-късно си даде сметка, че се опитват да я въвлекат в нови контакти с Джуд и яростно се разбунтува:

— Слушай, Стюарт! Каквото и да ти е хрумнало във връзка с Джуд, забрави го. Не се замесвай с него, защото ще съжаляваш — аз ти го казвам. А сега — и отвори рязко боядисаната в синьо врата — трябва да се прибирам. Не, няма да те поканя да влезеш, защото имам да дочитам някои материали за онази тематична обиколка, свързана с вещиците.

Тя му се усмихна, за да смекчи впечатлението от резкия си тон, се насили да приеме целувката му. Затвори входната врата и се облегна за миг на нея. Добре че поне не я подозира в нещо повече, а просто иска да извлече изгода от познанството й с Джуд. В реакцията му нямаше и намек за ревност, нито пък усещане за обърканото състояние, в което се намираше тя. Не знаеше дали да се радва, или да съжалява.

Бавно се изправи и се погледна в огледалото. Беше твърде бледа. Вероятно заради непредвидената среща с Джуд.

Джуд… Устните й се разтегнаха в горчива усмивка. Тя наблюдаваше с почти критично безпристрастие как появилите се в очите й сълзи замъглиха отражението й.

„… Не си споменавала, че познаваш Джуд Рентън…“ — спомни си думите на Стюарт тя.

Е, добре, какво трябваше да му каже? Че беше обичала Джуд, който бе разбил сърцето й, когато тя бе едва на осемнадесет години?

Поне можеше да си отдъхне, защото тяхната първа среща, която толкова я плашеше, бе приключила. Беше се срещнала очи в очи със студената враждебност на Джуд и нещата занапред сигурно нямаше да бъдат толкова лоши. А ако някога се случеше да се изправят отново лице в лице, сигурно ще успеят да скалъпят някакъв неангажиращ разговор, така че околните да не разберат за сянката на миналото, тегнеща над тях…

 

 

— Излез в градината, мила, изглеждаш много уморена. Ще ти направя чай.

— О, нищо ми няма, бабо, наистина.

Шарлот се усмихна насърчително на баба си, и веднага щом се намери навън, се излегна в един от избелелите брезентови шезлонги. Градината беше малка, както и къщичката от осемнадесети век, обитавана някога от портиерите на „Мейнър Хаус“ и оградена с висока ограда, която пазеше завет, така че дори и през зимата можеше да се седи на открито. Този следобед пролетното слънце грееше като през лятото и сладкият мирис от лехите с кичести нарциси я обгърна.

Тя се изтегна назад, като се наслаждаваше на слънчевите лъчи. Смяташе да дойде тук едва утре за обичайната си неделна визита, но една почти подсъзнателна потребност от уют и подкрепа я бе довела в дома на детството й.

Баща й почина рано и майка й бе принудена да напусне къщата под наем и да се върне тук заедно със свекърва си. Когато няколко години по-късно, тя се омъжи повторно и отиде да живее в Нотингам, Шарлот не прие драстичната промяна в живота си, вкопчи се в баба си и остана тук. Сега си даваше сметка, че майка й твърде лесно я бе пожертвала в името на новото си щастие, но това, в крайна сметка, нямаше особено значение, защото в този дом тя бе получила цялата любов и топлота, от които се нуждаеше.

Като отпиваше от чая си, Шарлот разказа на баба си за тържествата. За момент се подвоуми дали да й съобщи новината, но после реши, че няма смисъл да крие.

— О, между другото — рече с безгрижен глас, — ходихме на празничния обяд.

— Нима? И как успяхте да попаднете там?

— Ами, Стю уреди поканите.

— Хм… — Спокойното розово лице на баба й доби обичайното неодобрителното изражение, което се появяваше при всяко споменаване на Стю. — Виж го ти него!

Шарлот понечи да възрази, но се отказа. Нямаше смисъл. Още първия път, когато го доведе тук, тази мъдра старица недвусмислено бе показала неодобрението си и нищо — нито предразполагащото му чувство за хумор, нито елегантните костюми, нито неизменните букети — не успяха да я трогнат.

— Срещна ли някой познат?

— Да, бабче — преглътна тя. — Видях Джуд.

— Така си и мислех. — Гласът на старата жена звучеше сухо. Тя се зае да раздига празните чаши с пресилена енергичност. — Сега си почини. Изглеждаш доста изтощена, момичето ми. Несъмнено си работила, без да се щадиш.

Щом баба й влезе вътре, Шарлот бързо се изправи със същото чувство на безпокойство, което я беше довело тук и което я караше… Караше я да направи какво? Тя обиколи мястото и мина под арката, водеща към зеленчуковия участък, където се зеленееха спретнатите редове на пролетния разсад. Градината беше заобиколена от ред букови дървета, а в далечината се виждаха най-горните клони на огромния орех в землището на Мейнър. При вида му по устните й пробяга тъжна усмивка. Подтикната от внезапен импулс, тя се спусна към малкия навес в ъгъла и надникна зад него. Да, пролуката в оградата още бе там, но със сигурност беше станала по-малка. Никой, с изключение на нея, Джуд и Саймън, не я беше ползвал. Преди години се промушваше с лекота по няколко пъти на ден през нея, но оттогава бе минало толкова време, та не беше чудно, че вече почти се е затворила…

Тласкана от някаква магнетична сила, на която не можеше да устои и която неусетно се бе натрупала в нея от мига на срещата й с Джуд, тя се провря през пролуката и стъпи върху занемарената морава от другата страна, като изчеткваше сухите листа от синия си пътнически костюм.

За миг я връхлетяха дълго потискани, тревожни чувства. Стори й се, че отново е дете и със затаен дъх очаква неизвестното. Връхлетяха я спомени, които многократно бе отпъждала, докато най-накрая бе повярвала, че ги е заличила завинаги…

… Едно слабичко малко момиченце с две дебели червеникавокафяви плитки вика:

— Чакай ме, Сай…

— О, Чарли, махни се, ще те дръпна за плитките! Ти си едно глупаво момиче…

— Моля те, Джуд, Сай казва, че не мога да дойда с вас за риба! Моля те, нека дойда! Обещавам този път да мълча и да не викам, като хванете рибата…

— Е, добре, хайде, но по-тихо, защото ще те върнем обратно… Нека дойде с нас, Сай!

— Но… — нацупи се Саймън.

— Казах, че може да дойде, Сай — повтори брат му…

Сребристи вълни пробягваха по младите листа на ореховото дърво. Като потръпваше от студения напор на вятъра Шарлот пъхна ръце в джобовете. Не можеше да повярва на очите си, когато забеляза детската люлка, провесена върху най-долния клон. След нейното падане бащата на близнаците бе заплашил да я махне, но не го бе сторил и тя все още висеше там. Шарлот прекоси бавно поляната и седна внимателно на дървената седалка, обхванала въжетата с ръце, полюшвайки се небрежно напред-назад.

— … Залюлей ме, Джуд. Искам да полетя до небето…

— Толкова силно ли? — попита Саймън. — Или още по-силно?

Светът се завъртя пред очите й… Джуд се спусна към нея, вдигна я и пое — не, побягна към къщата. Устните му бяха плътно стиснати… Гледаше надолу към нея, лицето му губеше очертанията си…

— Не издавай Сай, Чарли. За нищо на света не го издавай… — прошепна й.

И тя, разбира се, не го издаде. Дори когато старият доктор Сътън я бе погледнал с явно недоверие. А Сай бе мил с нея цяла седмица… Джуд и Сай, Джуд, Сай и Чарли, Джуд и Чарли…

Тя рязко се изправи и приведена от силния вятър, тръгна сред старите плодови дървета в градината на Мейнър. Те изглеждаха толкова изоставени, колкото и зеленчуковата градина. Внезапно я обхвана дълбока тъга. Горката госпожа Рентън — тя бе обичала градините почти толкова много, колкото и самия Мейнър, и въпреки това, след смъртта на Саймън не можеше да остане повече тук. Ето защо господин Рентън се бе принудил да я отведе да живее в Джърси и бе дал под наем хубавата стара къща — първо на девическото училище, а после на един санаториум, но тъй като и двете бяха фалирали, Шарлот се чудеше кой ще бъде новият наемател.

Между камъните, с които бе покрита терасата, растяха плевели. Макар и обута в маратонки, стъпките на Шарлот отекваха глухо и безнадеждно из стаите. Това бе някогашната библиотека, превърната впоследствие в билярдна зала от господин Рентън. Надзърна през мръсните стъкла и видя празните библиотечни рафтове.

Ето и френските прозорци, водещи към балната зала. Шарлот притисна лице към един от тях и той леко поддаде. Като се върне вкъщи, трябва непременно да позвъни на агента — така всеки би могъл да влезе и да направи куп поразии. Сърцето й биеше силно. Протегна колебливо ръка, отвори бавно вратата и влезе. Полилеите над главата й се раздвижиха леко от въздушното течение.

Отпусна се трепереща върху един от первазите. Бурни чувства я задушиха. Седем години! Седем години бяха изминали от това фатално последно събиране в същата тази стая, от вечерта, прекъснала връзката им завинаги… Връзка, започнала откакто Шарлот бе проходила и когато поради липсата на момиченца на нейната възраст, тя се мъкнеше след близнаците, шест години по-големи от нея, обзета от мрачната решителност да не бъде изоставена. Отново усети болката, пронизваща я всеки път, когато момчетата я напускаха — първо, за да отидат в пансиона, после — в колежа по актьорско майсторство. Сякаш всеки път отнемаха част от самата нея.

Спомни си радостта, с която научи от госпожа Рентън новината за назначението на момчетата в Стратфорд. Щастието бе твърде голямо, но краткотрайно, защото още от самото начало, с необичайна за възрастта си прозорливост, седемнайсетгодишната Шарлот бе разбрала, че отношенията са се променили необратимо.

През онзи първи ден тя бродеше из градината, където бе отишла уж да плеви, а не можеше да си намери място. Чуваше коли да пристигат, врати да се затръшват и, неспособна да се овладее, уплашена от собствената си дързост, се промуши през оградата, изтича през градината и се спря на терасата.

Жизнерадостна тълпа от млади хора кръжеше около госпожа и господин Рентън. Видя Джуд, но улови гримасата му на раздразнение и направи крачка назад, изтривайки ръце в изтърканите джинси. Беше твърде късно да избяга. Любезната госпожа Рентън я бе забелязала и, без да обръща внимание на пламналото й лице, я повлече към групата. И тогава чу гласа на Джуд: „Все същата мъжкарана! Чарли, защо не облече някакви прилични дрехи, за Бога?“ Той й се усмихна полушеговито и я прегърна нехайно, за да я изостави още в следващата минута заради две издокарани госпожици. Шарлот не помнеше как бе отказала предложеното питие и се бе измъкнала, за да скита отчаяна с часове из землището на Мейнър. Когато се прибра у дома за следобедния чай, очите й бяха сухи и само твърде наблюдателен човек би могъл да се досети за душевното й състояние.

През този сезон виждаше близнаците само случайно. На два пъти едва успя да избегне срещата с Джуд, когато тичаше да хване автобуса, облечена в презряната училищна униформа. Един ден майка му я бе поканила от негово име да посети предпремиерата, но тя отказа с усмивка…

Шарлот стана и прекоси с отекващи стъпки балната зала. Не биваше да идва тук, въобще не трябваше да минава оградата. Прекалено късно, помисли тя, като съзнаваше, че още не е в състояние да си тръгне. Нещо я привличаше тук и я задържаше против волята й. Трябва да продължи и да възкреси онези изгарящи спомени, разбили живота й на късчета…

… Когато получи покана за събирането у Рентънови по случай края на сезона, първата й мисъл бе да откаже. Но госпожа Рентън беше написала най-отгоре: „Наистина много се надявам да дойдеш, Чарли“, и тя побърза да потвърди съгласието си.

Един следобед, няколко дни преди тържеството, тя се промуши отново през оградата. Стори й се, че пролуката е станала по-малка от последния път. Никога не би направила това, ако не знаеше, че е сама и че може да се чувства в безопасност. Обиколи градината, после влезе в огромната оранжерия, обгърната от топлина.

Беше чак в долния й край, когато чу вратата да се отваря и през преплетените жасминови клони съзря Джуд. Разбра, че е разкрита. Почувства как я залива вълна от срам и неприязън — не защото той бе там, а защото бе заловена на местопрестъплението. Мъчейки се да се скрие под един стар градински хамак, тя чу гласа му.

— Няма смисъл да се криеш, Чарли! Видях те от къщата. Хайде, излез!

Шарлот се изправи, притеснена от глупавото положение, в което бе изпаднала, и все пак — благодарна, че днес не бе с джинси, а бе облякла най-хубавия си ангорски пуловер и къса сива пола, откриваща дългите й стройни крака.

— З-здравей, Джуд — изрече почти без дъх тя.

Той застана със скръстени ръце. Тъмносините му очи станаха почти черни. Изглеждаше много по-възрастен от последния път, когато го бе виждала. Момчешките черти бяха изчезнали, лицето му се бе разхубавило още повече и придобило решителността на мъж, който не само знае какво иска, но и как да го постигне.

— Къде се беше скрила, Чарли? Не ни отбягваш, нали? Променила си се. Станала си хубава млада жена.

Очите му я гледаха настойчиво. Внезапно усети странно неудобство в негово присъствие и започна да мачка един лъскав лист.

— К-къде е Саймън? — попита тя.

Джуд сви рамене, изражението му стана мрачно.

— Репетира някоя от сцените, които не му се удават. — За момент гласът му прозвуча почти сърдито. После въздъхна и внезапно я обгърна с ръце. Главата му докосна косите й. Тя се скова. — За Бога, Чарли, какво да сторя? Опитах се да му помогна, но той си придава важност и ме отблъсква.

Гневът му бе изчезнал. Беше останала само болката, причинена от единия брат на другия. Шарлот го прегърна, опитвайки се да го утеши. След малко той отдръпна глава, а в отслабващата зеленикава светлина очите му изглеждаха сапфирено черни.

— Малката ми Чарли! — Гласът му звучеше несигурно.

Неочаквано помилва лицето си с кичур от нейната коса. После бавно сведе глава и впи устни в устните на Шарлот. Ръцете му се плъзнаха под пуловера й, притискайки я силно към себе си. Отначало изглеждаше, че това ще е всичко. Но после той я отдалечи от себе си, за да може да надникне в очите й, изпълнени с копнеж. Тогава я притегли отново в обятията си и двамата — плътно притиснати, се свлякоха на колене върху стария дюшек на градинския хамак…

По-късно, с лице зачервено от страст, виновен и ужасен, Джуд бе казал:

— О, Боже, Чарли, съжалявам! Защо, защо не ме спря?

Наистина, защо ли? Защо — след като го обичаше повече от всяко друго живо същество? Облякоха се, без да се погледнат. Пръстите й трепереха. Тя се стрелна покрай него, нетърпелива да остане сама с възторга и страданието си.

Няколко дни по-късно с вдигната коса, облечена в новата си синьо-зелена дреха, ушита от баба й, тя мина по главната алея, покрай рододендроните. Знаеше, че е подранила, но трепетното очакване да види Джуд я бе накарало да преодолее стеснителността си.

На терасата се спря, защото чу през отворената врата на билярдната зала сърдития глас на Саймън. Понечи да се върне, когато гласът на Джуд я накара да замръзне.

— Но, Сай — гласът му беше спокоен, макар и очевидно това да му струваше огромни усилия, — това е възможност, която се предлага веднъж в живота. Трябва да отида, знаеш това.

Шарлот надзърна предпазливо в стаята и ги видя, изправени един срещу друг до масата, покрита със зелено сукно — Джуд, стиснал ръба й, а Саймън — вперил гневен поглед в него, с полупразна чаша в ръка.

— Предполагам, си чул какво говорят всички. Не се прави, че не знаеш. Джуд Рентън играе под възможностите си, за да не засенчи брат си.

Прониза я остро чувство на жалост. Горкият Сай, горкият Джуд! Тя се облегна на стената и затвори очи. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу:

— Ами Чарли?

— Какво Чарли? — Гласът на Джуд бе леден. Беше доволна, че не вижда лицето му.

— Знаеш, че е луда по теб. Нима това е без значение?

Шарлот не чу нищо повече. Притиснала ушите си с ръце, тя се стрелна през терасата, прекоси оградата и се скри в градината, докато къщата не се изпълни с гости.

През цялата вечер Саймън отчаяно се наливаше с алкохол… Джуд се държа хладно и недостъпно, като че ли умишлено стоеше настрана от нея — сякаш съжаляваше за онзи вълшебен миг сред благоухайните жасминови храсти… Дори настоя някакъв млад актьор да танцува с нея, когато се бе приближила към него подобно на нощна пеперуда, привлечена от ярката светлина… След това дойде новината. Сериозен и привидно безразличен, Джуд съобщи за получената покана за участие в последния филм на Белини и за заминаването си на следващата сутрин… А после всичко се завъртя пред очите й…

Тя извърна поглед от Джуд и срещна измъченото страдащо лице на Саймън. Шарлот избяга в градината, а той я последва и неочаквано й предложи да се омъжи за него.

— Обичаш го и аз го обичам. Така че — лицето му се изкриви от болка — ще можем да се утешаваме взаимно.

И тъй като физически двамата толкова си приличаха, обзета от безнадеждно отчаяние, тя се съгласи. Беше съвсем неподготвена и се наложи да събере цялото си самообладание, когато Саймън тържествено съобщи:

— А сега и ние с Чарли имаме да ви съобщим нещо.

Когато поздравленията стихнаха, Джуд се приближи до нея и взе ръката й в своята.

— Сигурна ли си, Чарли?

С огромно усилие на волята срещна тревожния му поглед.

— Разбира се, Джуд. Напълно.

Видя облекчението в очите му и това я нарани повече от всичко, но успя да запази усмивката си, когато Джуд я целуна за поздрав.

— Бъди щастлива, Шарлот…

… Някаква дъска изскърца леко в галерията над балната зала и прекрати мъчителния й унес. Страхът я прониза. После, усмихвайки се мрачно, си каза, че старата къща й играе номера. Все пак, време беше да си върви.

Тя направи няколко крачки към френския прозорец и изведнъж замръзна с ръка на гърлото. Един мъж излезе от прикритието на тъмнината и бавно започна да слиза по широкото стълбище. Джуд се спря в основата на стълбата и двамата впериха поглед един в друг.

— Много си бледа, Шарлот. — Лицето му беше безизразно като маска. — Какво става с теб? Да не си видяла дух?